Грити изчака гостенинът да си преглътне залъка.

– Ако се съди по това, че Светият отец е изпратил в Константинопол знатен рицар, делата ви тук ще трябва да са доста важни.

Мъжът най-сетне преглътна залъка. Отпи още от виното и все един не е чул какво каза Грити, процеди през зъби:

– Казвайте! Какви са новините от двореца? С какво се занимава сега Сюлейман?

– Подготвя нова война.

– Какво казахте?

Гостенинът не очакваше толкова простичък отговор. Грити с усмивка го изгледа как, вместо да поднесе чашата към устните си, той разля виното върху себе си – толкова се изненада и стресна. И как после посегна да изтръсква с ръка червеното петно от надиплените върху гърдите му пластове дантела.

– Ой, ой! Ще остане петно! – с престорена загриженост възкликна Грити.

– Остави сега петното! – изръмжа другият. – Каква война? Срещу кого?

Грити вдигна рамене.

– Не знам. Ако има някой да знае, това са само двама души.

– Кои са те?

Венецианският посланик изпита истинско щастие, че гостенинът му загуби самообладание и леко поразклати празната си чаша. Прислужникът този път изтича до него. С върховно удоволствие Грити се загледа във виното, което с бълбукане се надигаше в чашата. После отпи глътка. Наслади се в устата си на вкуса, преглътна така, като че ли му опне много трудно. Примлясна с устни и направи гримаса с красноречиво изражение: „Леле, истинско чудо!“ Отпи още една глътка. Остави чашата на масата и чак тогава отправи поглед към другия, който вече се пръскаше от нетърпение.

– Султан Сюлейман и великият везир, естествено!

– Нали сте в близки отношения с везира? Не изтръгнахте ли от него някаква информация?

– Сам можете да прецените, че това е доста трудна и опасна работа. Чух, че този човек си падал по парите – подхвърли гостенинът. - Да бяхте си развързали кесията малко!

– Устата на великия везир е заключена толкова здраво, че не една, а даже и няколко кесии няма да я отворят. Плюс това е и толкова богат, че само няколко кесии въобще няма да го заситят.

– Синьор Грити, няма човек, чиято уста не може да се разприказва. Достатъчно е да знаеш как да я отвориш! Жени, вино, скалъпени обвинения – това са все техники за изкопчване на думи. Тези неща неминуемо са ви добре известни. Не сте ли попитали поне с какво се занимава сега султан Сюлейман?

– С любов! Султанът се занимава с любов!

– Загорча ми дори виното, което изпих! – измърмори гостенинът. – Преди минута казахте, че се готвел за война!

– Така е! – засмя се Грити. – Сюлейман си е такъв. Хем се люби, хем воюва!

– Що за любов е това!? Падишахът си има нова любима, така ли? Беше докладвано, че се е оженил за московчанката и тя непрекъснато раждала.

„Идиот! – присмя се негласно Грити. – Докладвано било!“

– В настоящия момент Хюрем е най-могъщата жена по целия свят! Тя върти падишаха на пръста си! Не мисля, че ще се задоволи само с това.

– Какво повече? Ето на, станала е съпруга на Сюлейман. Какво повече ще желае?

– Тронът на Сюлейман, разбира се! – засмя се Грити.

– Че жените могат ли да бъдат владетели?

– Тя няма да го иска за себе си. Ще се домогва до трона заради сина си. Вероятно знаете, че в този момент принцът престолонаследник е първородният син на падишаха от първата му наложница. Хюрем обезателно ще воюва, за да качи на трона собствения си син. И заради това, според мен ще бъде принудена да ликвидира най-напред моя скъп приятел Ибрахим паша.

Потънал в размисъл, флорентинецът за миг се загледа в чаша си с вино.

– А сега тя има доста мощен съюзник.

– Кой?

– Съюзник, красив колкото нея, умен колкото нея, даже повече и от нея, синьор. Нарича се Михримах!

– Зная, дъщерята. Толкова ли порасна това момиченце?

Грити потвърди с глава.

– Не съм я виждал, но както разбрах от великия везир Ибрахим паша, Михримах била по-красива и от майка си. А баща й я обожавал до лудост. Ибрахим ми каза, че султанът замислял дори да въвлече дъщеря си в държавните дела. Неотдавна я изпратил да инспектира флотилията.

– Флотилията ли?

– Надявам се, че имате информация. Падишахът покани в Истанбул Барбароса, който избяга от нашия адмирал Андреа Дория. Михримах се качила на флагманския кораб на Барбароса. Нещо небивало! Дъщери на падишах да отиде сред стотици войници! Просто да не повярваш! Странни неща се случват в османските владения на Сюлейман! Настъпват промени!

– На колко години е това момиче?

– На петнадесет. Според думите на Ибрахим, Хюрем вече подучила дъщеря си как да манипулира Сюлейман, за да изпълнява желанията й.

Ненадейно за Грити, в този момент гостът се изправи.

„Глупав венецианец! – си каза. – Помогна ми изключително много. Имам вече подарък за Кобрата!“ Запъти се към вратата и подметна:

– Надявам се да сте се погрижили за това, което исках!

Венецианският посланик надигна затлъстялото си тяло с известие затруднение.

– Чифт черни коне. Черна кола. Без светлини. Ням кочияш. Да, при задния вход. Но ако фенерите не светят, османският патрул може да ми налети.

– Синьор Грити, не берете грижа за патрула!

Избухна смразяващ смях и последва навън стъпките на гостенина.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Същата вечер

Кошмарите се блъскаха един през друг в главата на Михримах, когато долетя писъкът.

– Елате! – изкрещя женски глас.

В първия миг си помисли, че го чува насън. Но будната част на мозъка й не го припозна като кошмар. Писъкът не дойде от съня й.

– Елате! Тичайте!

После писъците се умножиха.

Затвори отново очи, за да се посъвземе.

Към долитащата в стаята й тупурдия от тичане се насложиха и викове на наложниците.

– Тичайте! Тичайте!

Някаква жена непрестанно крещеше:

– Пази ни, Аллах! Пази ни, Аллах!

Пак отвори очи, обърна се и погледна. Есма я нямаше. Виковете и топуркането се бяха пренесли вече във външния двор.

– Викайте стражата! – извиси се нечий по-трезв глас.

– Боже господи, убили ли са го?

– Какво?

Михримах моментално скочи. „Убили ли са го? Какво значи? Убили са някого ли?“ Сети се за предупреждението на майка си: „Предателството е на прага ни, дъще! Или ние ще сме живи, или те!“.

Обзе я ужас. Зад вратата отвън някой я повика:

– Принцесо! Принцесо!

Беше Есма.

Михримах се втурна да й отвори и гувернантката, останала без дъх, се свлече навътре.

– Тичайте, господарке!

Очите на Есма бяха разширени от ужас, шалът – паднал при тичането, косите – разпилени по плещите в пълен безпорядък. Едва си поемаше дъх, беше изпаднала в паника.

– Какво става, Есма? Защо са тези писъци?

– Мехмед... – едва успя да отрони момичето с притиснати до сърцето ръце.

– Мехмед ли?

Михримах прималя от страх, направо занемя. Замоли се: „Аллах, дано не е това, което си мисля!“

– Какво Мехмед? Кой Мехмед? Казвай, дадъ!

– Мех... Мехмед... хан... – заекна Есма.

– Божичко! Батко ми ли?

Гувернантката кимна с глава.

– Не може да бъде!

Нададе раздиращ вик. Нищо не можа да я спре, спусна се към вратата, не се сети дори да облече нещо върху тънката нощница. Една от придворните тичешком се опита да й метне някаква дреха на гърба. Изхвърча на коридора с вик:

– Какво се случи с Мехмед хан! Някой да ми каже нещо! Да ми каже нещо добро за Мехмед хан!

Паниката по коридорите продължаваше да расте с неудържима сила. По дрънченето на ятаганите се разбра, че в харема са влезли и мъжете от охраната.

– Разпръснете се! – с небивала грубост изкомандва техният началник и профуча край нея като вихър.

Подире му тичаха копиеносци.

Михримах бягаше с все сила, Есма се опитваше да я догонва.

– Какво е станало? Нещо лошо ли са сторили на батко?

– Не знам точно какво! – отговори момичето между два дъха. – Събуди ме писъкът. По коридора някой викаше: „Тичайте!“ И аз изхвърчах, Само това чух: „Покушение над Мехмед хан!“.

Божичко! Божичко! Божичко!

Нямаше представа колко пъти изкрещя наум този вик. От дъното на душата й се надигна упрек: „Ти, принцесо Михримах, продължавай да се забавляваш с любовните си мечтания, с порочните си сънища, с твои разгърден моряк! Видя ли какво стана? Майка ти излезе права. Предателството посегна първо на батко ти. Сега кой ли е наред? Ти? Майка ти? Другите ти братя? Или баща ти? Кой?“

Знаеше, че не бива да плаче, но едва сдържаше напиращите в очите й сълзи. Като завиваше зад един от ъглите, удари силно рамото си в стената. Не усети кой знае каква болка.

– Кълна се, мамо! – извика тичешком. – Отсега нататък каквото кажеш, това ще бъде!

***

Пред покоите на принц Мехмед беше истинско стълпотворение, всеки се вайкаше посвоему. Като видя единствената дъщеря на султан Сюлейман да лети разчорлена и без дори да си е наметнала нещо припило на гърба, навалицата се разлюшка да й направи път.

Михримах не помнеше как е прехвърчала през двете преходни едно след друго предни помещения за прислугата му. Вратата към стаята на принц Мехмед зееше отворена докрай. Вървеше към нея с усещането, че все повече забавя крачките си от страх, от паника. През рамо забеляза първо майка си. Лицето на Хюрем беше бяло като вар. Ешарпът й се беше свлякъл, косата пламтеше по раменете й на вълни, на вълни.

– Не може да бъде! – стенеше в несвяст. – Не може да бъде!

Никога досега не я беше виждала такава. Хюрем приличаше на извадена от ножницата святкаща кама. Ако в този момент врагът й застанеше пред нея, тя щеше да го прониже в гърдите само с един поглед. Лицето й имаше израза на освирепяла от ужас, а още повече и от отчаяние котка, притисната в ъгъла, готова на всичко, за да спаси живота си.

Извърна глава към разлюшканата пред вратата навалица, през която се провираше Михримах. В този момент очите им се срещнаха. Прегърнаха се с поглед. Начаса разгада по изражението на дъщеря си току-що произнесената от нея клетва и си каза: „Ето че сега сме на едно и също мнение! Дъщерята на Анастасия Александра Лисовска, принцеса Михримах, извади камата и застана до майка си!“.