Трябваше да поиска невъзможни неща, точно така щеше да преобърне света надолу с главата. Нямаше друг начин. Всяко нещо с времето си. Сети се за думите на майка си: „Умната жена не се захваща сама да преобръща света надолу с главата. Тя постъпва така, че мъжът й сам да го направи!“

Сама не усети как промълви:

– Еее, валиде! Недей да подценяваш и моя ум!

Есма я чу и набързо дотича при нея:

– Моля, принцесо? Заповядахте ли ми нещо?

– Не! – отговори Михримах с леден глас. – Ще поискам от султан Сюлейман да обърне света с главата надолу!

***

И на следващия, и на по-следващия ден Михримах не се показа навън от стаята. Хюрем вдигна на крак всички придворни, прислужници и наложници от покоите, но така и не получи вест за дъщеря си. От стаята на принцесата не долиташе ни шум, ни звук.

С изключение на третата нощ.

Когато третият ден вече преваляше и припадаше вечерният здрач, Михримах погледна тихомълком към гувернантката си, която тъкмо започваше да пали свещите. От три дни това момиче не я оставяше сама дори за миг, господарката й не разрешаваше, но тя сядаше кротко до нея и леко започваше да я гали по косата.

– Есма?

– Заповядайте, моя красива принцесо!

– Донеси ми балалайката!

Момичето не повярва на ушите си, но се спусна към шкафа с пърхаща в душата си радост: „Ето такава трябва да е дъщерята на султан Сюлейман и Хюрем хасеки. Не трябва да рухва. Трябва да изпълзява и изпод руините на съдбата и отново да се изправя“! Грабна балалайката и се затича към дивана. Михримах притисна триъгълното тяло до корема си, постоя така известно време. Представи си безкрайните степи, за които разказваше майка й. Снежните планини, громолящите реки, пърхащите над яркожълтите разцъфнали метличини пеперуди.

Пръстите на лявата й ръка заеха мястото си върху дългия гриф на балалайката, дясната ръка докосна няколко струни.

Отначало тихият акорд на вибриращите струни се разнесе бавно из цялата стая. После силните звуци изпод перцето прогониха докрай тридневното гробовно безмълвие, в което тънеха покоите на принцеса Михримах. Заместиха го напевите на трогателни мелодии, които галеха сърцето, грабваха слушателя и го отвеждаха в незнайни страни, в несънувани сънища и в невероятни мечти. След малко песента на Михримах – не песен, а молитва, не песен, а заклинание заля целия харем.

Настъпи вечер, мрак се спусна.

Защо са ми звездите по небето.

Искрица тук блещукаща да има

сълзите ми в нощта да озари.

Песента преброди лабиринта на коридорите в харема, сгуши се във всяко ъгълче. Не остана стая, в която ръцете на жените да не изпуснаха бродерии и дантели.

Султан Сюлейман веднага позна гласа на дъщеря си. Усмихна се, пееше на бащиния си език. След гласа на Хюрем това беше вторият най красив глас, на който се е наслаждавал. Но господи, колко тъга трептеше в него! Колко болка! Бащиното сърце се изпълни с жалост. Идеше му веднага да изтича в покоите на дъщеря си и горещо да я прегърне. Искаше му се да й каже: „Спри тази песен, изсвири нещо по-друго, по игриво. Нали имаше една песен „Ха теглете, ха теглете...“. За пръв им я чух от майка ти. Хайде, засвири я, да попеем заедно“. Но нито изтича, нито изрече тези думи. Само потъна в мрачни мисли за Михримах Какво ли тежеше така на сърцето й, какво ли помрачаваше слънцето и очите й?

Хафза султан вече не можеше да става от леглото. Когато чу гласа на Михримах, тя отвори очи.

– Какво е това? Хюрем ли пее? От години не сме й чували прекрасния глас.

Опита да се надигне, придворната веднага се притече на помощ. Подпря и с възглавници и обясни на господарката си тихо и отчетливо:

– Не е Хюрем. Пее вашата внучка.

– Михримах ли?

Ти потвърди с глава.

– Виж ти! Отвори прозореца! Да я чуваме по-ясно. Виж ти, забравили сме колко хубав глас има принцеса Михримах.

Отвориха прозорците възможно най-широко. Гласът на Михримах се втурна в стаята, пролази по баба й и я обгърна изцяло. Старицата не помръдваше, слушаше със затворени очи. В един момент придворната дори се притесни и се наведе над нея да провери дали диша. Щом усети, че поема и изпуска дъх, се успокои и също потъна в магията на този толкова трогателен, галещ сърцето глас.

Песента стигна и до масивната врата към покоите на Хюрем. Тя нададе ухо, заслуша се. Очите й веднага се забулиха.

– Отворете навсякъде! – нареди на придворните. – Не чувате ли, дъщеря ни си изплаква сърцето!

Заповедта й бе изпълнена начаса, песента на Михримах нахлу и тук:

Ах, къде си утро, светло утро!

Птички да накацат по перваза,

лекарят в покой да ме остави,

розите мен жива да оплачат.

Мерзука вдигна глава и погледна към приятелката си. Хюрем плачеше и не се криеше от никого.

– Същата като теб! – промълви, както си седеше на пода.

Хюрем кимна с глава:

– Същата като мен! Измъчена! Отчаяна! А може би и влюбена.

Сега вече сълзите течаха като порой по бузите й. Не издържа, приближи се до татарката и отпусна глава на рамото й. Пое дълбоко дъх.

Отрони въздишка:

– Мерзука, ако се случи нещо с мен, грабвай дъщеря ми и бягайте оттук. Заведи я в нашите степи.

ДВОРЕЦЪТ НА ВЕНЕЦИАНСКИЯ ПОСЛАНИК ГРИТИ

Истанбул

Погледнат отвън, дворецът на венецианския посланик Грити обърнат към морето, изглеждаше запуснат. Потъмнелите от времето каменни стени на високата сграда чезнеха в зловещ мрак. Дори минувачите, стиснали в ръка фенери или примигващи, готови всеки момент да угаснат свещи, потръпваха от ужас пред тяхната сянка, по-черна и от нощта, притиснала улиците под своя плащ. Разкошният салон на третия етаж обаче блестеше, залят от светлината на оригиналните полилеи с абажури от моранско стъкло34 и свещниците от чисто злато.

Беше просторно помещение с облицовани в червени копринени тапети и изумителни гоблени стени, чуваше се звънът на вилици и ножове. Всяко нещо тук беше червено или златистожълто. Плътни черни материи закриваха прозорците така, че навън отникъде да не се процежда светлина, а върху тях от тавана до пода се диплеха красиви китайски завеси, пристегнати през средата и издърпани на две страни с дебели златисти шнурове. Преобладаващите в салона багри властваха и по флорентинските гоблени на възглавниците, прилепени към високите облегалки на дванадесетте стола край двете страни на дългата орехова маса в средата на салона.

Великолепен гоблен покриваше от край до край цялата напречна стена зад посланик Грити. Върху плат беше избродирана Тайната прощална вечеря на Исус Христос с неговите дванадесет апостоли. В тази картина имаше толкова много живот, като че ли те ей сега щяха да станат оттам и да се присъединят към сътрапезниците на масата отпред, Мъжът, който седеше точно срещу картината, нито веднъж не вдигаше глава да я погледне и това безкрайно обиждаше Грити. Един от учениците на Маестро Леонардо35 беше изработил точно копие на оригиналната картина и точно то беше нанесено върху плата. „Намръщен флорентинец! – изруга го наум, но направи усилие да не засенчи усмихнатата си физиономия. – Виж го колко е самодоволен! За какъв се мислиш? Придаваш си важност заради това, че твоята фамилия Медичи е дала един папа, така ли? Но ето на, и той пукна. На трона на Климент36 сега седи един Фарнезе. Алесандро Фарнезе37. За какво ми се перчиш?“

Без да отделя поглед от блюдото, лакомият гостенин протегна ръка към кристалната чаша с вино. Поднесе я до устните си, за миг се загледа в игривите отблясъци на свещта по стъклото.

Грити леко се поразмърда. Усети, че другият изобщо не му обръща внимание, и повтори същото движение още по-очебийно. Напразно. Онзи продължаваше да яде и да пие, без дори да си поеме дъх.

Грити вече се възмути. „Не можа ли Светият отец да намери някой друг да работи за тържеството на Кръста. Ако този остане тук още седмица-две, ще изсмуче всичкото ми вино от мазите.“

Като спомена за виното, Грити се сети за Ибрахим паша. Дойдеше ли на гости, великият везир обръщаше чашите с вино една след друга, също като този. Веднъж тайно изпрати в двореца му сандък, пълен догоре с „Черваро“38, с което направо подлуди любимия паша на султан Сюлейман. Ибрахим пък му се отплати с три килима от Шираз. Когато седнаха в двореца на Грити един срещу друг и вдигнаха чашите за наздравици, великият везир възкликна:

– Грити, изпратил си ми цяло съкровище! Всяка капка е истински брилянт.

– За ваше здраве, паша!

– Ние сме великият везир на Великата Османска империя! Няма да останем по-долу от един венециански търговец, нали? Поискай каквото си решил да искаш!

Грити едва се сдържа да не откликне „Животът на Сюлейман!“, но се заигра с огърлицата си и най-угоднически му отговори:

– Моля ви се! Килимите, които негово превъзходителство пашата ми подари, нямат равни на себе си по целия свят! Какво по-скъпо от това?

Мъжът от другия край на масата погледна към прислужника, застанал в пълна готовност под плътно закритите със завеси прозорци, така, сякаш го питаше какво чака още, та не пълни отново вино в празните чаши. Онзи моментално притича. Грити се заслуша в бълбукането на червената течност из златисто искрящите чаши. „Мамка му!“ – пак изруга с яд наум и се размърда на стола си.

– Не е ли време!

– Ами! – отзова се другият, без да се замисля. – Не бързам за никъде!

„Аз обаче бързам! – си каза Грити. – Искам да се отърва от теб час по-скоро!“

Гостенинът сега вече го измерваше с поглед. Дъвчеше си хапката в устата, разглеждаше закръгленото лице на посланика и си мислеше „Охранено венецианско копеле! Ти се отвращаваш от мен. Да не си въобразяваш, че аз ти се възхищавам? Венецианец ли си, и майка си ще продадеш за пари. За да си седиш спокойно сред този разкош, без да обелиш и дума за някакви опасения, един Господ знае какво си продал на султан Сюлейман!“