И тя се замисли. Вярно, вече си е произнесъл заповедта, но той не би искал да я изтезава. Лесно му е да я нарича „мое слънчице“, „моя луничке“. Ето че слънчицето залязваше.

Сама се окуражи: „Ще успея да убедя татко да си отмени заповедта" Кой знае, това е ум на падишах. Може би ще измисли друг начин ди предотврати тази работа.

Напълно възможно бе и другото – този неин баща да се ядоса, да се вбеси.

Можеше да я накаже. Замисли се: „Няма да се изненадам, ако кипне: „Що за неуважение нашата дъщеря да противоречи на бащината заповед! При това иска да построим за Хъзър Реис шестдесет кораба и с женския си мозък се намесва в държавните дела, а в същото време търси под вола теле на мъжа, когото сме й избрали“.

Всъщност в този момент въобще не й беше до шестдесетте корана на Хъзър Реис. Нито до Чешмата на Дилруба, нито до майстор Синан от Аърнас.

„Никога няма да стане! – промълви си тя в мрака. – Хайде де, поискай шестдесет кораба, кажи му да назначи батко Мехмед за управител на провинция Сарухан на мястото на Мустафа. И сякаш това му е малко, вземи че го подхвани да си оттегли заповедта, защото ти не искаш да се омъжваш! Да си преглътне думата, да скъса фермана! Той като нищо ще ме изгони, защото напълно ще си го заслужавам.“

Някой леко тропна на вратата, но на Михримах й се стори, че сред тишината е изтрещял залп. Скочи на крака. Това й прекъсна мисълта и раздразни дълбоко скрития гняв.

– Кой е?

– Аз съм, Есма.

В гласа на гувернантката й се прокрадваше страхът да не я ядоса.

– Не искам никого!

Отвън настъпи мълчание. Не след дълго гувернантката плахо възкликна:

– Браво, моя принцесо! Аз никой ли съм?

Изглежда, момичето произнесе тези думи съвършено съзнателно. Драмата на Михримах зависеше само от думата на баща й, но по същия начин бъдещето на Есма пък зависеше от това дали Михримах щеше да заповяда: „Изгонете това момиче! Не я искам!“

Тревогата и мъката в гласа й покърти Михримах. Сети се какво й каза един ден: „Ти си моята най-съкровена приятелка. Майка ми си има своята Мерзука, а аз си имам моята Есма“.

Сега обаче не й се искаше да вижда дори и нея.

– Остави ме на мира, Есма!

Отново последва мълчание. След което Есма промълви:

– Ако искате, строшете ми краката, отрежете ми езика, но аз не мога да оставя моята принцеса да стои там, на тъмно, съвсем сама.

Преди още да получи отговор, вратата се открехна. В стаята пролази първо трепкащата светлинка на свещника.

– Не искам да чувам и дума! – промърмори Михримах, застана с гръб към вратата и прикова очи в прозореца.

В отраженията по стъклото тя видя Есма да влиза в стаята. Образът на момичето се плъзна през очертанията на собствената й физиономия. Светлината от свещника, който носеше, отплува към трите вдлъбнати полици в стената отдясно.

В следващия момент се появи Есма – същинска фея. Разкая се, че я заподозря като шпионка на Хюрем. „Моята добра фея!“ – си рече наум.

Дали тя можеше да измисли някакъв начин?

„Есма е умно момиче. Ако споделя с нея, може би ще ми посочи изход. Нали две глави са по-умни от една?“

Светилниците по полиците се разпалиха и в стаята стана малко по-светло. Сега Михримах видя в отражението на стъклото как гувернантката й отива към четирите големи светилника отляво. Гъстият мрак в стаята се разсея и сега отражението на Есма в прозореца придоби плът и кръв. Феята беше изчезнала, на нейното място се появи Есма дадъ. Усети как бледата надежда в душата й бързо погасва. Сама се упрекни „Как би могла да измисли изход моята гувернантка, след като на самата мен не ми стига умът!“.

Когато Есма запали и големите светилници, вълшебството от стъклото на прозореца, в което се взираше Михримах, мигновено изчезна.

– Благодаря ти! – промълви. – Вече можеш да се оттеглиш, Есма!

Виденията от стъклото бяха изчезнали, но Михримах продължаваше да гледа към прозореца така, като че ли се е наслаждавала там на някакъв свят, на който не е могла да се насити.

Есма се престори, че не е чула заповедта, дойде до креслото, където седеше нейната господарка, и се сви в краката й. Михримах я погледна косо, без да се обърне към нея.

– Не чу ли? – попита троснато. – Казах да си вървиш! Искам да остана сама!

Въпреки обидата, Есма не пропусна подтекста в тона й: „Не си отивай! Остани! Имам нужда да говоря с някого!“

– Моята принцеса не каза ли на робинята си, че е най-съкровената нейна приятелка? Е, тогава приятелката ще даде и душата си за своята господарка. Ако ще палачът да ми отреже главата, няма да мръдна от нозете на моята красива принцеса чак до сутринта! Само това ще кажа!

Чак сега Михримах видя сълзите, които се стичаха по скулите на Есма. Идеше й с яд да заповяда „Махай се!“, но от устата й се отрониха съвсем други думи:

– Какво ще правя, Есма?

В отговор Есма се разплака така, че дори раменете й се разтресоха!

Михримах посегна и погали гувернантката си по главата. В гърлото й заседна буца. Успя само да пророни:

– Много съм отчаяна! Не искам да се омъжа за този човек!

Неусетно и тя се свлече от креслото на пода. Спогледаха се през бликащия от очите им порой от сълзи. Протегнаха ръце, прегърнаха се, Дъщерята на световния властелин султан Сюлейман – принцеса Михримах – и нейната гувернантка сляха стичащите се по скулите си струи в едно. Мъката запълни зейналата помежду им пропаст.

– Ти беше моята най-съкровена приятелка, сега стана и моя посестрима в сълзите.

Риданията, които сдържаха от страх да не избухнат, за миг изпълниха цялата стая.

Не знаеха от колко време стоят така. Първа Есма се опомни за непреодолимата разлика помежду им. Къде се е чуло и видяло такова нещо - гувернантка да прегръща дъщерята на падишаха и да я гали по лицето, по очите? Ако някой ги видеше и чуеше, дори и султанската дъщеря нямаше да я спаси.

Леко се отдръпна. Михримах веднага долови защо го направи. Задавена от хлипове, тя също се надигна на колене и седна в креслото.

– Преливам от пусто в празно! Не знам какво да правя!

– Ах, моя красива принцесо! – подхвана Есма. По тона й се познаваше, че сама не вярва на това, което щеше да каже. – Почакайте. Жалко за очите ви! Вероятно напразно се терзаете. Щом сте казали, че не искате, сигурно майка ви ще се откаже от тази идея. А откаже ли се тя, нататък всичко ще се оправи.

– Въобще не се надявам. Повикала е онзи човек. Говорила е с него. Получила е съгласието на баща ми. Ако искаш да знаеш, дори и да е издал татко ми заповед, аз няма да се омъжа. Има ли вече връщане назад?

Момичето се стъписа. Нямаше сили да отвърне „Няма!“.

– Господарят никога няма да допусне вие да страдате... Ако поговорите...

– И аз си го помислих, но... – изхлипа Михримах между две ридание – ...изобщо не се надявам!

В деня, когато подслушваха заседанието на Дивана зад завесата, татко й беше казал: „Ако един падишах не изпълнява собствените си заповеди, служителите му изобщо няма да се подчиняват! Ето защо този, който е станал падишах, е длъжен хиляда пъти да премисли, веднъж да говори. Падишах, който говори хиляда пъти, а мисли само веднъж, носи нещастие. Всеки си въобразява, че властта е в ръцете на този, който седи на трона. Недей и ти да мислиш така, моя принцесо. Властта принадлежи на Великата Османска империя. Падишахът действа така, както повелява интересът на държавата. Държавата е властта... Падишахът е само един инструмент, нали разбираш?“

Михримах обясни на гувернантката си какво означават неговите думи.

– Как може падишах, който разсъждава по този начин, да си върне думата назад и да не изпълни собствената си заповед?

Не можеше, разбира се.

Все пак трябваше да има някаква надеждица, макар и мъждукаща!

На Есма нищо друго не й идваше наум. В отговор само наведе безпомощно глава.

– Не мога да се омъжа за онзи човек, Есма!

Гувернантката се понадигна леко на колене, приближи се до господарката и бързо й прошепна:

– Пламъкът на любовта ли разпали сърцето на моята принцеса?

Наистина, подобен въпрос към дъщерята на властелина беше немислим и за ума, и за езика на една гувернантка. Есма също не би се осмелила, ако стената помежду им не беше рухнала по време на онази краткотрайна прегръдка и пролятите върху раменете им сълзи. И все пак се стресна дали господарката й няма да се разсърди.

– Не знам.

В тона на султанската дъщеря не се долавяше какъвто и да е признак на гняв.

– Той ли е?

– Кой?

– Онзи... От кораба. – Есма начаса съжали, че я попита. С тъжна усмивка промълви: – Колко съм глупава! Защо ли питам? Той е, разбира се. В него се влюбихте!

Михримах не можа да й отвърне „Да!“. Нали не беше сигурна.

Ако майка й беше поискала да я омъжи, преди да срещне онзи моряк, дали щеше да окаже такава съпротива? Не знаеше. Сама се питаше „Престъпвам думата на майка си и волята на падишаха само защото срещнах моряка и сърцето ми запламтя, така ли?“ А после веднага реагираше: „Не ставай глупачка! Бягаш не от Рюстем, а от женитбата. Ако ми кажеха: „Я да те дадем на оня моряк“, може би и него нямаше ди искаш. Признай си вече, момиче. Бягаш от онова, което Сатаната ти причинява насън, бягаш от страх да не ти се случи същото, което видя през онази нощ. Нали сама реши, че ако на това му викат любов, ти не искаш такова нещо!“.

През нощта пак не заспа. Непрекъснато се въртя в леглото. Есма постъпи така, както обеща. Докато господарката лежеше с вперени в тавана очи, тя седеше до прага на вратата и при всяка нейна въздишка се надигаше да я погледне дали не иска нещо.

Изведнъж Михримах откри, че е взела решение. Това бе толкова убедително осезание, че сама се изненада. „От баща си няма да поискам нищо! Той сам ще ми даде каквото искам – живот без Рюстем, без съпруг!“

Стоманените клещи, които стягаха сърцето й, откакто чу за пръв път думата „женитба“, моментално се разхлабиха. „Ще поискам от татко шестдесетте кораба за Хъзър Реис. Батко Мехмед заслужава да стане управител на провинция Сарухан, а Мустафа да върви по дяволите в деветия кръг на ада.“