„Коя е тази жена?“ – ровеше се той из паметта си безспир. Напрягаше се да си спомни, да си помисли, а от това мозъкът му сякаш съвсем се размътваше.

Алехандро се понадигна в леглото. Ослуша се. Нищо не се чуваше, освен дълбокото дишане на моряците и хърканията, които по звук му напомняха издуването на корабните платна под напора на бурните ветрове. Прибавяше се и топуркането на мишките, заедно с чегъртането по нещата, които изгризваха с неутолим апетит.

Полека се изниза от леглото.

Твърдо бе решил тази нощ да не заспива. Кризата наближаваше, Усещаше началото. Дланите изтръпваха, по ръцете и краката му пробягваха леки конвулсии. После целият свят се срутваше, Алехандро познаваше сигналите й много добре. Усети в ноздрите си тръпчивия вкус на отварата. Жадуваше за нея – с цялото си тяло, с цялото си съзнание, с цялото си същество. Още в следващия миг кризата можеше да го сграбчи и да го запокити на земята. Не трябваше да се случва сред толкова много войници. Вече си мислеха, че Аллах се е смилил над него и го е избавил от епилепсията, така че поредната криза точно сега, и този момент, когато подготвяха зачисляването му към кораб, щеше да обърка всичко.

Тръгна на пръсти към вратата. Дежурният моряк стърчеше, облегнал гръб на едно дърво, две крачки встрани от вратата. Когато сянката на Алехандро се очерта върху стълбището, онзи рязко се обърна. Ръката му бе на пояса, без малко да го нападне.

– Мамка ти!... Ти ли си бре, Исмаиле! – скастри го той. – Какви търсиш навън? Без малко да ме вкараш в грях, душичката ти щях да взема!

– Не мога да заспя! – засмя се Алехандро. – Рекох си, поне да отида до тоалетната.

– Ами че стъпвай като човек бе!

– А ти по какво разбра, че зад гърба ти има някой? – предпочете да го поласкае, само и само да се отърве от него.

Сънливо отпуснатото тяло на моряка моментално се изпъчи. Протегна ръка към Алехандро.

– По тях!

Алехандро я погледна – беше доста обрасла, като козина.

– По космите! – поясни дежурният, но като видя, че Алехандро, когото нарече Исмаил, я гледа недоумяващо, поясни: – Виж ги, всичките са настръхнали. Прокрадва ли се някой зад мен, моментално го усещам – със затворени очи и запушени уши! Космите ми щръкват като на пес подир разгонена кучка.

И двамата прихнаха от смях.

– Хайде! – подкани го дежурният. – Ти не се ли надигна от леглото, за да ходиш в клозета? Ако аз се разприказвам, ти като нищо ще напълниш гащите, тъй да знаеш!

Алехандро погали дежурния по гърба, като че ли му беше стар приятел от години.

– Мисля след клозета да се поразходя малко и по брега. Нали ти казах сън не ме хваща.

– Че какво ще правиш по пясъците бе! Я се върни да се мушнеш в мишото легло. Току-виж в съня ти се появила някоя жена, та на сутринта да тичаш към банята.

Алехандро го тупна по рамото и се запъти към тоалетните под навеса. Той си знаеше как да излезе навън, без да го види постовия при Портала.

***

Пясъкът беше студен. Сви се до една от изтеглените на плажа лодки. Забулен в нейната сянка, той сякаш потъна в мрака. Можеше да го забележи само отблизо някой случаен минувач. И то единствено по просветващите като два разпалени въглена очи.

Откакто се прехвърли през зида, си мислеше все за последните думи на дежурния. „Току-виж в съня ти се появила някоя жена, та на сутринта да тичаш към банята“.

В сънищата на Алехандро се появяваха вече две жени. Едната – която познаваше и непрекъснато го викаше „Ела!“ но не можеше да се сети коя е, другата – онова момиче. Дъщерята на падишаха – Михримах.

Едната той не искаше да вижда, за другата копнееше да бъде пред очите му всеки миг.

Колко нощи не бе заспивал, защото не искаше да му се явява жената, от чиито очи капеше кръв. Предчувстваше, че тя е вестител на някакво зло.

Но откакто видя Михримах, с трепет в сърцето очакваше да изсвирят сигнала за лягане: „Да я прегърна поне насън, макар и една-единствена нощ!“

Протегна краката си напред. Настръхна. В първия миг не осъзна от какво – дали защото по него полепна хладната предутринна влага, или защото пред очите му изненадващо изплува красивото лице на момичето със сините като морето очи и златните като житен клас коси.

„Исусе Христе, каква красота! – въздъхна той. – Влюбих се в дъщерята на своя враг!“

Вдигна глава към небесата. Загледа се в далечните звезди, които премигваха като светулки сред безкрайната черна пустош. Пое дълбоко дъх. Представи си очите на Михримах, само и само да прогони отчетливо потрепващите в мозъка му приливи на кризата.

Сърцето му се сви от болка. Съвсем различна болка. Продължителната липса на опиата, към който беше пристрастен, нанесе в душата му много по-дълбоки и опустошителни поражения. Проследи с поглед падаща звезда. Промълви: „Едно и също е небето над нас! Ако погледне нагоре, тя ще види същата звезда!“.

Както си седеше, още при първата болка, която го прониза в гърдите, целият се сгърчи в конвулсии. Прехапа език, за да спре напиращия през устните му вик. „Дъщерята на падишаха! – промълви сякаш на нея. – Толкова си близо, само да се затичам – и ще бъда при теб! Но между нас има разстояние колкото оттук до звездите!“

Второто пробождане беше в мозъка. Болката плъзна по цялото тяло, „Няма да крещиш! – скара се сам на себе си Алехандро. – Михримах е толкова наблизо, няма да крещиш!“

Пристъпите се занизаха един след друг. Всеки от тях сграбчваше тялото му с гърчове, все по-нови и по-болезнени от предишните. Караше го да се мята насам-натам. Търсеше някаква защита пред убийствените пристъпи, стискаше глава в длани. В един момент от пясъка сякаш изригна фонтан от пламъци, грабна тялото му и го подхвърли нагоре.

Започна да си хапе устните и езика, само и само да задържа крясъците. Всяка фибра от тялото му се бунтуваше – заради онази проклета отвара. „Господи! – молеше той. – Имам нужда от онази отвара, Имам нужда! Имам нужда! Моля ти се! Нека пратеникът да дойде. Да ми донесе отварата с опиата. Иначе ще умра!“

Усети, че както се търкаляше по земята, си удари главата в ръба на лодката, но не изпита особена болка. Толкова лека бе в сравнение със страданията, които изтезаваха плътта му, душата му, съзнанието му. Цялото тяло на Алехандро гореше като в огън, въпреки че от предутринния хлад и морската влага по цветята вече започваха да проблясват капчици роса и той трябваше да е премръзнал. Тялото му се мяташе насам-натам по пясъка, с последните проблясъци на разума се опитваше да застане на колене. Вдигна глава и ръце към звездите.

– Михримаааххх!

Бе молитва, протест, вик на непоносимо страдание.

– Михримаааххх!

Не можеше да издържа повече. Нов пристъп на болка го прониза от глава до пети и го сгърчи на две. Претъркули се върху пясъка и остана така.

Викът, който изригна от гърлото му, увисна за един миг над морето, после отекна в хълмовете:

– Михримаааххх! Михримаааххх! Михримааа...

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

Михримах изхвърча от покоите на майка си с надвиснали над челото буреносни облаци и се затвори в стаята. От страх придворните й затаиха дъх.

Есма чуваше отвън риданията на своята господарка, чуваше я да хвърля и да троши по стените чаши и кани. Единствена тя се осмели няколко дни по-късно да открехне вратата и да надникне вътре.

– Принцесо?

В отговор получи само един отчаян поглед от пресъхналите й, зачервени от плач очи. Плюс жеста на ръката, с който Михримах й нареди: „Махай се, не искам да виждам никого!“

Плака, докато не й остана и капчица сълза. Риданията стихнаха най-напред в конвулсии, които разтърсваха раменете й, после – в дълбоки въздишки. Извади изпод възглавницата венецианското огледало със златната дръжка, цялото инкрустирано с перли и изумруди. Не можа да познае момичето, което я гледаше оттам. Запита се: „Аз ли съм това?“ Косите й бяха разчорлени, бялото на очите – кръвясало, под долните клепачи – подутини и сини кръгове. Изострени и обтегнати черти на лицето. „Сякаш съм остаряла само за няколко часа!“ – си каза наум. Не искаше да се гледа повече.

Отиде при прозореца с решетките и седна с подвити крака на дивана до него. Лятното слънце клонеше към залез, започваше да залива морето в златисти отблясъци. Белите облаци по небето се обагряха в червено и мораво, над избледняващата синева припадаше вечерна нега.

Известно време съзерцаваше тази картина с празен поглед, в главата й нямаше мисъл. Ако някой беше влязъл да я попита какво има навън, не би могла да му отговори.

Не след дълго забеляза, че морето чезне от погледа и че разпаленият пожар в небето отстъпва място най-напред на виолетовия плащ, а после - и на мрака. Ако не беше заиграването на бриза с водата и примигващите в нея отражения от светилниците на няколко конака по отсрещния бряг, човек можеше да си помисли, че там, където допреди малко златистото зарево на залеза заливаше морето, сега цари ужасна черна пустош.

Вдигна глава, потърси звезда – не видя. И бездруго покривите на отделните сгради от двореца позволяваха да се види само малко късче небе, тази нощ обаче и то беше изчезнало.

Стаята й тънеше в мрак. Постоя още малко все така, без да помръдне. Усети, че сгушената в тъмното тишина полека-лека започва да поглъща гнева и мъката, които я гнетяха. Започна да проумява и още нещо, че нямаше да постигне нищо с плач и мазохизъм, с увещания и молитви. Майка й бе решила да я омъжи, дори й беше избрала съпруг – и бащи й се бил съгласил. Всичко беше толкова просто. Достатъчно бе майка й да го пожелае и баща й да се разпореди: „Така да бъде. Нашата дъщеря ще се омъжи за Рюстем ага!“.

Нямаше какво повече да се направи.

„Трябва да има! – обади се вътрешният й глас. – Трябва да има начин да се измъкна от този капан! Но какъв?“

„Иди да поговориш с падишаха! – подсказа гласът, който пулсираше във всяка клетка от мозъка й. – Не си ли ти единственото негово слънчице, единствената негова луна? Хвърли се в краката му. Кажи му: „Не искам съпруга, който ми е намерила мама!“