Вярно, свещеникът го беше предупредил, че ще стане така. На раздяла му каза: „Трябва да си подготвен. Ще имаш кризи, чедо. Ще ти бъде I трудно, защото няма откъде да вземеш опиата“.

– Дай ми го тогава!

Свещеникът се засмя.

– Не мога. Когато османският кораб те освободи, не трябва да носиш нищо със себе си.

– Ами ако кризата ми започне пред тях?

– Ще започне. Ще помислят, че е епилепсия. А ти, ако те питат, им кажи, че тази болест те е сполетяла при изтезанията в Испания.

– Няма да издържа без опиата. Не мога да живея без него.

„Проклетник такъв!“ – въздъхна Алехандро при спомена за оня миг.

– Господ сили да ти дава, чедо! – благослови го свещеникът и го прекръсти. – В Константинопол ще се срещнеш с един човек, Алехандро. Той ще ти даде отварата.

„Ето че не я даде!“ – изсумтя сърдито той. Беше хукнал към Генуезката кула презглава с надеждата за спасение. Петият петък му определи човекът, с когото се срещна там. „Върви от Балат към Фенер“. И той вървя. Никой не дойде. На следващия ден отново притича до възрастния човек край кулата. Той пък го сряза:

– Е аз какво да направя, като не е дошъл? Брой още пет петъка!

На границата между лудостта и смъртта, той чакаше петия петък за трети път. Бяха минали само два. Щеше да брои още три, докато получи опиата. Ако не умре дотогава.

Напуши го смях, като се сети как свещеникът му заяви: „Ще ти бъде много трудно!“. По време на кризата в кораба, където беше въдворен като гребец според замисления план, той разбра доколко тази думички „трудно“ не съответства на ужасните болки. Неописуемите болки! Те започваха с треперенето.

Така се случи и на кораба. И понеже беше завързан с вериги – ръцете за греблата, краката за пода, – той се разтрепери за няколко минути, после цялото му тяло се загърчи като листо. Издра с нокти дежурните, които се мъчеха да го удържат, захапа ухото на един от тях. Размаха като луд дебелите вериги, нарани другите гребци по главите, по очите. Опитите му да се изтръгне от прангите бяха толкова яростни, че китките на ръцете и глезените на краката се ожулиха до кръв.

През нощта, когато османските пирати нападнаха кораба, кризата му току-що беше започнала да стихва. Бесотията показваше признаци на укротяване, превърна се в хрипове, тялото му полека-лека се отпусна като след преживяна буря. Крясъците отслабнаха, изчезналите зеници се върнаха сред бялото в очите. Най-накрая Алехандро потъна в един бездънен мрак.

Пиратите го завариха в това състояние. Веднага си обясниха ужасния му вид с робските теглила, с глада. Като каза, че е моряк на Тургут Реис, те направо се завайкаха над главата му: „Ах, приятелю, ах, юначе! Да пукне неверникът, дето те е докарал до това състояние, да му се затрие до девето коляно целият род!“.

„Дано втори път да не изпадам пред тези в криза“ – молеше се Алехандро, но молитвите му не бяха чути. Следващата криза го връхлетя през една беззвездна нощ, когато се полюшваха леко насред спокойното море. Всички моряци изпаднаха в ужас още щом започна да крещи като бесен и да се мятка насам-натам, да се търкаля по пода и да се блъска в дъските. После един от тях се обади:

– Не го докосвайте! Епилептик е!

– Да го завържем! – настоя друг.

– В никакъв случай! Епилептиците не бива да се връзват! Оставете го на мира. Ще се мятка, ще се мятка, накрая ще му мине.

Когато кризата утихна и тялото му се отпусна, преди да потъне в безпаметен сън, той каза на турците думите, които му внуши шишкавият свещеник:

– Неверниците ни докарваха с изтезанията си до такова състояние. Извинете ме за недъга!

При зачисляването му към Корпуса на морските пехотинци докладваха за това негово заболяване. С ушите си чу какво каза командващият корпуса на моряка, на когото го предаде:

– Аллах да му помага! Какво да се прави? Трепери, трепери и спира. Жалко, а бил много смел воин!

Сам не разбра как така по едно време кризите спряха. „Сигурно Бог ми помага! – си рече. – Може би е потиснал и изхвърлил от мен тази болест, за да успея да изпълня свещения си дълг!“

Вместо треперенето, крясъците, мяткането насам-натам по пода, се появи ужасното обилно обливане в пот.

Някои нощи постелката, на която лежеше, се мокреше като потопена във вода.

А имаше и влудяващи кошмари. Всяка вечер, преди да си легне, се молеше да сънува Исус Христос и ангелите. „Господи, някога ги виждах толкова близо, че ръка да протегнех, можех да ги докосна. Позволи ми ди изживея отново онова вълшебство!“

Но Господ не го чуваше. Вместо Исус и ангели, непрекъснато му показваше някаква жена.

Алехандро като че ли познаваше тази жена, но не можеше да се сети коя е.

Кошмарът започваше с едно момче. Беше някакво добре познато място. В някакво село. Къде точно, не знаеше. Село, зад което се издигаше хълм, а отпред се виждаше безкрайна синева. От възвишенията се разнасяше странен аромат. Обичаше този аромат, но и него не можеше да познае. Лицето на момчето не се виждаше. Можеше да му види единствено ръцете и краката. Малки крачета, боси крачета. Непрекъснато бродеше по възвишенията, галеше тревите, които се стелеха по земята. Уханието им се просмукваше в кожата му. Някаква жена викаше отдолу. Чуваше я, но какво говореше – не разбираше. Беше много надалече. Махаше с ръка, на кого? На момчето ли, на Алехандро ли? Не личеше.

Момчето се спускаше на бегом надолу по хълма. Жената внезапно се изпречваше пред него. Моментално се виждаше, че момчето е още много далече от мястото, където видя жената да му маха с ръка. Не можеше да си обясни как така ненадейно тя заставаше пред него. „Ето на, кошмар – си казваше насън. – Няма разумно обяснение“. Момчето стоеше с вирната нагоре глава и гледаше към жената. Алехандро виждаше белия ешарп на главата й, вятърът развяваше краищата му. Познаваше усмихнатото й лице, но коя беше?

Сънуваше, а в същото време умът му работеше. Съзнанието му беше нащрек дори когато потъваше в най-дълбок сън. Спеше, а се питаше: „Коя е тази жена, Алехандро?“. Не знаеше. После жената му подаваше ръка. Момчето я хващаше. Заедно започваха да се спускат бавно по хълма надолу към селото. Но колкото повече се спускаха, толкова повече варосаните къщи се отдалечаваха. Жената и детето пееха някаква песен, но Алехандро не можеше да й различи думите, Беше игрива, весела.

Докато насън се взираше в усмихнатото лице на жената и се питаше „Коя си ти?“, внезапно изплуваше лицето на момчето. „Господи! – надаваше вик. – Това съм аз! Но тогава коя е жената?“

Когато видя този сън за пръв път, Алехандро се събуди плувнал в студена пот. През целия ден му човъркаше мозъка. Кое беше селото, което сънува?

Коя беше жената?

Това лице гледаше към момчето от съня, към самия него с обич, и то съвсем не му беше чуждо.

„Да не би да е майка ми?“ Този въпрос не му даваше мира. Но тя въобще не приличаше на жената от снимката, която му показа свещеникът. „Коя е тогава, Господи, онази жена, коя е?“

Следващата нощ се случи нещо съвсем неочаквано. Кошмарът продължи оттам, където прекъсна. Онова момче пак беше там. В мисълта си Алехандро търсеше жената от съня. Нямаше я. Но усещаше, че е някъде наблизо. На върха на един хълм имаше мелница, разперила крила като звяр с четири лапи от детските приказки. Момчето отиваше натам. Изведнъж звярът започваше да развърта бясно неподвижните си досега лапи. Протягаше ги към него, опитваше се да го сграбчи и да го подхвърли. Момчето обаче не забелязваше това. Безгрижно тичаше право към тях. Вероятно си мислеше, че е мелница. „Пази се! – викаше Алехандро. – Бягай, момче! Звярът ще те сграбчи!“

– Събуди се, хей, приятел!

– Пази се, момче, бягай! Ще те сграбчи!

– Събуди се бе, юнак! Стига си викал! Разбуди всички!

Само якото раздрусване на нечия силна ръка успя да изтръгне Алехандро от съня.

Същата нощ притихналата спалня в Корпуса на морските пехотинци за пръв път стана свидетел на виковете и крясъците, издавани насън от Алехандро, когото тук познаваха като Исмаил от Алаийе. Но не и за последен.

Целия следващ ден този сън пак му човъркаше ума. Сега обаче си имаше собствени тълкувания: „Онова село в подножието на хълма е моето село. Момчето съм аз. А звярът – турските пирати, които ме отвлякоха“.

Друга нощ Алехандро сънува как момчето бяга надолу по хълма. Някаква жена пищеше и тичаше по петите му. Позна я по разветия на главата й шал. Беше жената от най-първия сън. Жената, която познаваше, а не можеше да се сети коя е. „Я да видим сега ще си спомниш ли?" – подкани го насън собственото му подсъзнание. Разбираше, че жената пищи, но пак не я чуваше. Докато те тичаха надолу от зеления хълм към синьото море, на паянтов дървен пристан при скалите, до самия бряг, спря лодка със завързано за сгъваемата мачта малко платно. Придойде вълна, заля цялата лодка, строши дъските на приемна, по пясъка се разля бяла пяна и издълба някакви следи. Алехандро видя босите крачета на момчето, стъпили върху намокрения от вълната пристан. Малки крачета, които правеха ситни крачки. Двама мъже свалиха от лодката нещо, което си личеше, че беше тежко. Донесоха го и го оставиха в краката на момчето. Вятърът повдигна покривалото върху нещото. Показа се лице на мъж с прошарена брада. Часпало. Момчето стоеше право. Не помръдваше, стоеше и гледаше този мъж. Внезапно жената пак се вряза в съня. Дотича откъм гърба му. Едва си поемаше дъх. Спъна се в мокрите дъски на пристана. Спря при момчето. Наведе се над неподвижно лежащия на земята човек. Щом зърна скованото мъжко лице с прошарената брада, тя се свлече на колене. Момчето я хвана за тресящото се рамо. Алехандро видя лицето й за втори път. Същата беше. Но сега не се смееше. От очите й капеше кръв.

Почти всяка нощ Алехандро сънуваше тази жена и момчето. Тя все плачеше. От очите й все капеше кръв, а не сълзи. Все простираше ръце напред. Сякаш искаше да хване някого, да прегърне някого. И само повтаряше: „Ела! Ела си, чакам те!“.