Прехвърли в главата си всевъзможни кръвожадни мисли. Потъна в кървави сънища. Не мина и час, когато светлината на зората блесна в очите му и го събуди. „Не! – каза си той. – Моят баща е справедлив човек. Сюлейман никога не е погазвал справедливостта. На кого ли е нарушил правата, та да ощети и собствения си син!

Тревогите му като че ли се разсеяха.

Касъм от Карамюрсел препусна на коня с поръчението, което Гюлбахар му връчи още в тъмни зори.

Този път Ала и Карамюрселиецът носеха известие от „Кошутата“ за „Свирачът“.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

Беше решила никога повече да не отваря дума за сватбата, но не се стърпя. Този въпрос я човъркаше отвътре. След някой и друг ден отново попита майка си:

– Валиде, ще омъжите единствената си дъщеря за един сакат човек, ли?

– Но, дъще! За човека, който ще спаси всички нас от палача!

Гласът на майка й беше по-студен и от стомана. От очите на Михримах бликнаха сълзи на гняв.

– Аха! – изхлипа със сарказъм тя. – Казваш ми, значи, да предпочета коя смърт ще ми достави по-голямо удоволствие? Или от ръката на палача, или в обятията на Куция Рюстем, нали?

– Що за възпитание! Така ли се говори с майка?

– Да не е лъжа? Това е изборът, пред който сте ме изправили!

– Да не би да си избрала палача? Въжето или секирата? Кое от двете дъще?

– Нямам подобно намерение, валиде!

– Разбира се, че нямаш! Може би красивата дъщеря на султан Сюлейман и Хюрем се надява доведеният й брат, вече седнал на трона, да се смили над нея? Тогава иди и се просни в краката му! Целуни и 0ттъркай в лицето си полите на кафтана му, че да ти подари живота!

– Валиде!

Хюрем се престори, че не я чува. Думите излитаха от устата и вече със свистене.

– Или не, миличка! – изсъска тя саркастично. – Михримах султан има гордост! Метнала се е на майка си – с високо вдигната глава! Няма да я преклони и пред смъртта!

– Валиде!

– Предпочита да застане пред дверите на смъртта, а не да се моли и хленчи. При всяко поскръцване ще си мисли, че идва палачът. Сенките на клоните от дърветата, които нощем ще се блъскат в стените, ще и се струват като протегнатите към гърлото й ръце на Кара Али33. Красивата Михримах избира да трепери хиляди, милион пъти от страх, че ще искат да я убият с отрова във всяка погълната хапка и във всяка изпита глътка! Само и само да остане жива!

– Валиде! Моля ви...

Беше стон, нещо смесено между протест и молба. Но нямаше ефект, Хюрем стана, без да погледне потъналата в сълзи своя дъщеря, отиде до прозореца с решетките и вторачи поглед навън.

– Нежната дъщеря на московската наложница Хюрем няма да пролее сълзи дори ако й кажат, че са изхвърлили като разкапано куче трупа на майка й пред портите на двореца.

Отначало гласът й звучеше като шепот, но вече постепенно започваше да набира сила.

– Михримах ще чува как викат и се молят братята й, когато палачите на Мустафа започнат да ги душат, но няма да викне: „Стига, това е престъпление!“ Вече няма кой да им се притече на помощ.

Последните си думи майка й изреди в невероятна скороговорка, обърна се към дъщеря си и изкрещя:

– Защо!? Защо!? Защо Михримах няма да обели и дума, въпреки че пред очите й избиват до корен собственото й семейство?

Не й даде възможност да гъкне дори.

– Защото, вместо да се омъжи за човек с един по-къс крак, е намерила убежище при сина на Гюлбахар и е избрала живота пред смъртта, защото, вместо да оплаква заедно с майка си смъртта на своите братя, красивата дъщеря на всемогъщия султан Сюлейман трепери от страх, да не би Мустафа и майка му да се откажат от милостинята да й подарят живота!

– Мамо! Умолявам ви!

– А, вярно! Току-виж дори не им останало време да ликвидират фамилията ни до крак! Любимеца Ибрахим ще избърза да ни види сметката на всички ни! Вкупом!

– Свако ми пашата...

– Да, точно свако ти пашата!...

– Но как е..

– Не ме прекъсвай! – процеди през зъби Хюрем.

Гласът й прозвуча като кипящ от гняв шепот. Огледа се дали не ги подслушва някой.

– Не забелязваш ли? Този човек в последно време придоби всякакви пълномощия, цялото могъщество! Всъщност той е падишахът! Отдалече се личи, че е хвърлил око и на короната, и на трона на Негово Величество султана. Нашият повелител изобщо не вижда, че змията отдавна е надигнала глава. Не остана човек да не е чул какво заявява нашият велик везир на посланиците, които идват на посещение: „Аз управлявам Великата Османска империя. Каквото кажа аз, това става в държавата! Султанът има думата, но печатът е в мен“. Ти сама си чула, със собствените си уши, брожението сред везирите. Той не се съобразява дори и с думата на Сюлейман. Ти, разбира се, и понятие си нямаш, че миналия път е потушен бунт. Еничарите без малко щяха да обърнат казана. За какво, моля ти се!? Че султан Сюлейман се излежавал в харема в скута на жена си и дъщеря си, а не тръгвал на военен поход. Пак Ибрахим е подстрекавал войската, и то съвсем подмолно.

– Не вярвам, че свако ми пашата ще извърши предателство.

– Не ставай глупава! Армията гледа в устата тази свиня...

Изведнъж скочи. Пристъпи тихо към вратата. Спря и с подозрения допря ухо до нея. Сетне внезапно я отвори, готова да връхлети, ако някой ги подслушваше. Видя, че всичко е в ред, и без да се трогне от вперените в нея погледи на придворните дами, затръшна вратата пак така бързо, както я беше отворила, и се върна на мястото си.

-Сега Ибрахим се опитва да злепостави военачалника на еничари те – зашепна на ухото на Михримах. – Защото той ми е предан. Събирай си ума в главата, дъще!

Погледна я в очите, за да види ефекта от думите си.

– Всичко ще приключи в една-единствена нощ! За една нощ ще изгуби и целия род на Сюлейман. Той ненавижда и мен, и децата ми. Мрази ни точно толкова, колкото Гюлбахар и Мустафа, защото сме неговия най-голямо препятствие. Тази свиня ще удави всички нас в собствената ни кръв! Ще убие и Мустафа, и майка му – и край! Ще отиде и ще седне на трона! А робите на нашия повелител ще се проснат в краката му и ще крещят: „Да живее нашият падишах!“.

– Това са... Това са... Много...

Щеше да изрече „много дребнави опасения“, но езикът й не се преобърна. Знаеше, че майка й е в плен на страха. Робуването му я лишаваше от разум. На всеки ъгъл подозираше капан, във всекиго виждаше престъпника, който се кани да убие нея и децата й. Втурна се към майка си и седна в краката й.

– Моля те! Моля те, не говори така!

Хюрем погледна отвисоко залятото в сълзи лице на Михримах. Нищо по лицето й не трепна пред нейната мъка. Когато вдигна очи, Михримах изтръпна. В този миг видя изваяна от мрамор глава. Ледени очи, безчувствено, каменно лице. Това я уязви до дъното на душата й, усети го. Сред нов порой от сълзи успя само да промълви:

– Не ме погубвай! Не погубвай единствената дъщеря на султана!

Нито звук! Очакваше нов вихър от гняв да погълне тишината. Но не стана така. От Хюрем не долиташе ни звук, ни стон.

Стоеше все така изправена, без да помръдне. Удивена накъде ще избие това мълчание, Михримах стана бавно и отново вдигна очи към майка си. Безизразното допреди няколко секунди лице сега дълбока болка и обич. Дори като че ли в крайчеца на устните й плъзна лека следа от онази нейна неповторима усмивка.

„Вероятно се е отказала“ – помисли Михримах. В душата й запърха надежда. „Божичко! – отправи молитва тя. – Защо да не се откаже? Не искам да се омъжа за онзи човек. Особено – за него!“

Известно време Хюрем измерваше с поглед дъщеря си, взряна с упование в нея. Протегна ръка и я погали по косата. Но щом си отвори устата, покълналата крехка надежда пресъхна.

-Няма смисъл! Прави каквото щеш! Качи ли се Мустафа на трона, Гюлбахар няма да те остави жива, ако ще и краката й да целуваш.

– Господи! – простена. – Дори и за миг не можеш да се отърсиш от тази своя фикс-идея, нали?

– Фикс-идея ли казахте, дъще?

Ръката, която я галеше по косата, замръзна. Тя изведнъж скочи на крака.

– Не ти ли разказах колко султански любимки, същите като твоята майка, са оставили кръвта си по стените на този дворец? Не ти ли изброих колко владетели, едва седнали на трона, са заповядали да убият родните им братя?

– Те са останали в миналото. Не е задължително преживяното вчера, да случи и утре!

– Не! – ядоса се и обърна гръб Хюрем. – Как е възможно моята дъщеря да е толкова сляпа?

После отиде на дивана и седна отново.

– Виж, погледни тук! – направи с показалеца жест, като че ли тегли черта върху челото си. – Така е написано по челата ни. Или ние да сме живите, или те. Това не е фикс-идея! А факт!

Без да поглежда към дъщеря си, разтърсена от смесицата между чувствата на бунт и на мъка, тя продължи да говори, все едно на себе си:

– Ако живите са те, и гроб няма да имаш. Ха, нали много обичаш морето, като нищо ще те пъхнат в чувала и ще те хвърлят в него.

– Не те разбирам! – изпъшка Михримах. – Каква е връзката между тези твои страхове и моята женитба с този човек?

– Защото, дъще – подхвана тихо Хюрем, – в този момент силата, мощта на майка ти е илюзорна. Случи ли се нещо с моя султан, вихрите ще ме отвеят начаса. Искам да кажа, че за да останеш жив, са необходими власт и проницателност. Инициативност. Предателството трябва да се мачка, преди да те връхлети. Според теб бих ли могла да постигна всичко това ей така – както си седя в харема?

Михримах неочаквано се стъписа – как трябваше да отговори на този въпрос. От дете беше свидетел на майчините си страхове, че ще я убият. Обаче ги беше възприемала повече като натрапчива идея, като приумица.

Вярно, когато Гюлбахар и Мустафа пристигнаха в Истанбул заради тържествата по случай сюнета, тя видя злобните им погледи и сърцето й се сви, цялата изтръпна, но пак не повярва, че щом се качи на трона, доведеният й брат ще ги убие всичките, до един. Сега обаче се запита „Дали може да го направи?“ И с ужас констатира, че няма категоричност в отговор: „Не, не може!“.