Чернокожият слуга се насочи към вратата точно срещу тях. Пред нея ги спряха. От двете й страни чакаха две робини, същите като него.

Едната от тях отвори и се шмугна вътре. Само след минута надникна през пролуката и пошепна:

– Влизай! Очаква те!

Конникът влезе в просторно помещение. За разлика от коридора, тук цареше светлина. През отсрещния прозорец вътре нахлуваха ярки слънчеви лъчи. Направи му впечатление, че на прозорците няма решетки. Явно тяхната роля изпълняваха клоните на дърветата, преплетени пред самото стъкло.

– Приближи се! – произнесе нежен, но строг женски глас.

Долетя от високия широк диван, разположен под прозореца от единия до другия му край. Но той така и не успя да види жената, на която принадлежеше този глас, защото обилната слънчева светлина, озаряваща просторната стая, нахлуваше откъм гърба й и пред очите му се очертаваше само един тъмен силует.

Тя забеляза, че се двоуми, и пак му повтори:

– Приближи се! Не обичам да произнасям и да чувам по два пъти една и съща дума!

Конникът пристъпи към светлината. Едва тогава видя, че в стаята има и други жени. Беше на няколко крачки от дивана, когато забеляза, че озареният от светлина тъмен силует се раздвижи.

– По какво разбра, че в курника е влязла невестулка?

– По кукуригането на петлите.

И паролата, и знаците бяха точни.

– Знаеш ли коя съм аз?

За миг човекът замълча. „Ама че приказка! – си рече наум. – И да й видя лицето, как ще я позная!“ Реши да спечели малко време.

– Не ви виждам! – промълви. – Светлината ме заслепява.

– Ти кого търсиш?

– Майката на хана!

Тъмният силует махна с една ръка и каза:

– Излезте!

Конникът забеляза как жените в стаята се забързаха припряно към вратата. Тя изчака, докато излязат всички, и тихо му заповяда:

– Приближи се още малко, ефенди! Аз съм тази, която търсиш. Майката на хана! Гюлбахар султан!

Конникът като че ли започна смътно да й различава лицето. Не виждаше шапчицата на главата й и цвета на косата, но забеляза черните й очи и леко гърбавия нос.

„Тя, значи, е първата любима на султан Сюлейман!“ – си помисли той. Личеше си, че е била красавица от класа. Е, разбира се, жената на хана, няма как да прилича на жените от пазара, тя трябва да изглежда като приказна фея.

Моментално се просна ничком на пода. Едновременно с това си помисли. „Щом падишахът е изоставил тази жена и я е заменил с друга, прави си сметката колко по-красива ще да е московската наложница!“

– Как се казваш?

– Касъм! – издума на един дъх, без да вдигне глава. – Касъм от Карамюрсел.

– Кой те изпрати, Карамюрселиецо?

– Свирачът!

Това бе паролата, която бяха уговорили с великия везир Ибрахим паша. Той беше „Свирачът“, Гюлбахар – „Кошутата“, дворецът – „Курникът“ – Хюрем – „Невестулката“.

Нямаше търпение да чуе час по-скоро каква вест й изпраща Свирачът. Но така или иначе всички тези тайни пароли и шифри бяха тяхното важно условие за безопасност. Във всяко изпратено съобщение Ибрахим паша настояваше: „В името на Аллах! Не пренебрегвайте предпазните мерки! Невестулката ни дебне!“

– Имаш ли доказателство?

Както си беше захлупен на пода, без да се изправи, мъжът си бръкна в пояса, извади нещо оттам и го показа.

– Какво е това?

– Счупено акче.

– Изправи се тогава, Карамюрселиецо. Дай си ни акчето.

Касъм се надигна. Запълзя към дивана на колене. Подаде на жената нещото, което държеше в ръка, без да я поглежда. Усети два нежни пръста да докосват дланта му. Цял потръпна. „Докато съм жив, няма да нараня тази ръка! – реши в себе си той. – Кога друг път толкова красива и женска ръка ще се докосне до моята длан?“

– Свирачът не ни ли изпрати нещо друго?

Ръката на Касъм отново потъна в пояса. Когато я извади, държеше миниатюрна сребърна кутийка за муска.

Отново усети докосването на двата нежни пръста.

Гласът издаде разпаленото й нетърпеливо желание час по-скоро отвори миниатюрната кутийка.

– Върви, измий се, почини си. И изчакай. Вероятно ще изпратим отговор на Свирача.

Той започна да се изнизва заднешком пак на колене. Пълзя така донякъде, после се изправи. Тръгна към вратата, мърморейки си наум „По дяволите, дори не успях да й видя лицето!“ Както на влизане, така и сега, той заслони очите си с ръка да не го ослепи слънцето. Отвориха му вратата, излезе.

Гюлбахар най-сетне остана сама.

Пръстите й трескаво се заеха да отворят малкото като копче капаче на изящната продълговата сребърна кутийка. От бързане не успя да го вади от гнездото му. Поднесе го до уста и този път се опита да го изтегли със зъби. Пак не се получи. Подсуши навлажненото капаче в полата си и опита отново. Подхвана го ядно с ноктите, леко го поразмърда. Дръпна го рязко още веднъж и най-сетне то подскочи върху гърдите й.

С фуркет от косата си извади скритото в кутийката листче. Вестите от великия везир Ибрахим паша най-сетне беше в ръцете й.

Поднесе на светло тази голяма колкото човешки пръст хартийка, в нея бяха изписани само две кратки изречения: „Ожениха се. Вече е негова официална съпруга“.

Гюлбахар усети как кръвта нахлува в главата й. Процеди само:

– Московска стоножка!

Зави й се свят. Притъмня й пред очите. Дъхът й секна. Нямаше представа колко време е била в това състояние. Сетне в гърлото й изсвистя хрип, почти като вик. От устните й се отрони стон:

– Сюлейман! Нали аз бях твоята роза, защо взе стоножката за съпруга?

Седна и стоя така, докато ударите на сърцето й не позатихнаха. Не разсъждаваше, не издаваше никакъв звук. В един момент й мина мисълта: „Дали не съм умряла? Де да беше така! Де да бях умряла, та да не бях чула това известие“.

Не беше късно и да умре: „Ще се изкача на Плачещата скала, дето стърчи зад двореца, ще се хвърля от нея – и край! Или капка отрова, лека смърт, без болка“.

Веднага отхвърли тази идея. Клетва беше дала да смачка стоножката. Всяка вечер отправяше молитви: „Не ми вземай душата, преди да видя как Мустафа се качва на трона и преди да откъсна главите на стоножката и нейните копелета!“ Трябваше да живее, трябваше да изтърпи тази дотогава, докато не вкуси щастието.

Изправи се. Беше се свечерило, стаята тънеше в сумрак, никоя от прислужниците не се беше престрашила да влезе и да запали светилниците. Която влезеше без повикване, Гюлбахар я притискаше с ръка върху дивана и я налагаше с дряновата пръчка по гърба.

Запали свещ. После подложи на пламъка й смачканата в дланта й хартийка.

– Стоножка такава! – промълви сред мрака. – И теб ще те изгоря върху нея! Кълна се!

После отиде и се разположи на мястото си.

– Светлина! – изкрещя.

Вратата мигновено се отвори. Слугините се разтичаха. Запалиха кандилниците, фенерите.

– Някоя да отиде при сина ни. Искаме среща с принца. Спешно! Принц Мустафа успя да дойде в покоите на майка си едва след вечерния намаз.

– Закъсняхте! На лов ли бяхте или в обятията на жена си?

От насъбрания яд и от току-що изживения потрес гласът на Гюлбахар прозвуча рязко, остро.

От позата на майка си, от погледа й и особено от тези остри като бръснач думи принцът престолонаследник разбра, че се е случило нещо лошо. Все пак попита:

– Валиде, имате ли да ми казвате нещо?

– Да, има! – отговори през зъби Гюлбахар. – Вашият баща...

Езикът й не се превъртя нататък. Мустафа изведнъж стана.

– Да не би?... Нещо с татко...

Гюлбахар се изненада и от страха, и от надеждата в гласа на сина си.

„Това е то властта! – мина й светкавично през ума. – Разтревожи се, да не би татко му да е умрял, а в същото време очаква вест за смъртта му, за да седне на трона!“

– Не! – изрече го тихо. – Не е това... Вашият баща се е оженил!

Видя изненадата в очите на Мустафа. Лиши го от възможността дори да попита коя е.

– Оженил се за една стоножка!

Мустафа изпъшка дълбоко.

– Няма ли да кажете нещо, сине?

– И да кажем, какво от това, валиде? Какво може да се направи?

Гюлбахар стана и се приближи до сина си.

– Много нещо! – прошепна му тя на ухо. – Ние пък ще смачкаме главата на стоножката!

***

За Гюлбахар и Мустафа нощта нямаше край. А Касъм от Карамюрсел се наяде до насита и след като се напи не с вода, а с бяло сладко вино се гаврътна в един ъгъл и заспа.

Гюлбахар изобщо не мигна. Плака горко. Отправяше молитви, | редеше клетви: „Ах, Сюлейман, искам и ти да изгориш! Да се гърчиш от болки и да се разкапваш отвътре, докато умреш!“

Дори не се и сети да прокълне Хюрем. А го правеше всяка нощ откакто Сюлейман грабна нея в своите обятия.

Биеше се по гърдите от болка и гняв, от унижението, което преживяваше. Хюрем вече беше обсебила властта. И нямаше да я изтърве. На всяка цена щеше да потърси начин как да изтръгне трона от Myстафа, за да го даде на своя син.

Ако не успееше да убеди падишаха той да направи това, вероятно. Изпадна в паника: „Боже господи! Ще го отрови и още преди новината смъртта на баща му да стигне до Мустафа, ще възкачи на трона собственото си копеле и ще постави всички пред свършен факт!“. После щеше да дойде и техният ред. Техният – нейният и на единствения принц.

Изтръпна пред надвисналата над главите им заплаха. Сега не беше време за плач и вайкане. Мерки трябваше да се предприемат - мерки! Едва стигнала до този извод, тя взе решение, че единственият й избор за Хюрем и нейните деца е смъртта!

Преди нощта да изсветлее в теменужените си багри най-напред по небето, сетне зад прозорците се появи розовеещ пояс.

– Стой и гледай, Сюлейман! – процеди през зъби Гюлбахар към изгряващия ден. – Да видиш как стоножката сама ще напъха копелето си на скорпиона!

А принц Мустафа до първи петли си мислеше: „Защо? Защо баща ми се е ожени за московската наложница?“. Дали не се случваше точно това, от което се страхуваше майка му? Дали московската наложница се стремеше да изтръгне трона от ръцете му? „Какво ще правиш, Мустафа - се питаше сам. – Ще седиш и ще гледаш как ти узурпират законите права?“ Нямаше ни най-малко намерение. „Настъпи ли часът, ще ида да си получа това, което ми се полага. Ще извадя меча, без да му мисля! Не ме интересува, че е съпруга на баща ми, че са негови деца! Ще ги убия! Няма да простя и на онова момиче, дето много знае. Как й беше името? А, да, Михримах!“