– Опазил ме бог! Но това са думи на очевидци. С тези лентички превърнали Чешмата на Дилруба в млада булка! В казармата не е останал ни ред, ни порядък.

– Какво представлявала чешмата, изградена от Синан ага?

– Който я видел, не можел да й се наслади, принцесо! – започна да разказва тя. – Казват, че била от много рядък мрамор. Майсторът го докарал от Афионкарахисар ли, от другаде ли... По него имало червени, черни нишки. Единият му ъгъл, но от другата страна, бил заоблен като женско рамо. И по-важното е, че от същата тази страна майсторът иззидал мрамора косъм по косъм като спусната през рамото чак до талията коса на жена.

Не успя да преосмисли какво се случва. Какво би означавало всичко ако майсторът на чешмата Синанедин ага, разпитвалият за Дилруба на пазара мъж и еничаринът, с когото самата тя лично разговаря при тайното си посещение в „Айя София“, са един и същи човек?

Защо той търси Дилруба?

Защо иззижда чешма и я кръщава на Дилруба, защо извайва и косите й върху мрамора? Какво означава това?

За момент Михримах се отърси от размислите и се опита да си припомни лицето на мъжа, за когото вече знаеше, че се нарича Синанедин. Не се получи. И следа не бе останала в паметта й от физиономията на онзи мъж. Спомняше си единствено плътния кадифен глас, който отекваше в кубето и се посипваше отгоре като ромон на вода.

Спомняше си и разни откъслеци от разговора им тогава:

„Знаеш ли какво означава „Айя София?“

Сети се, че отвътре й идеше да отговори: „Знам, естествено!“. Само че не демонстрира знанието си, премълча.

„Светото познание – й беше казал човекът. – Знаеш ли, че „Айя София“ е по-голяма от Храма на Соломон? При откриването й император Юстиниан станал на крака. Вдигнал дясната си ръка към това кубе и извикал: „Хей, Соломоне, аз те победих!“

Михримах си спомни, че го попита:

– Преди хиляда години ли?

– Да!

– Изглежда като окачено на небето.

– Колко красиво го описваш! Кубе, окачено на небето!

– Някой ден обаче ще рухне. Жалко!

– Често ли идваш тук?

– Много често.

– Защо?

– Защото някой ден и аз ще закача на небето едно кубе, затова!

Вътрешният й глас се обади: „Ето на, той е! Защо не го приемам! Онзи, който окачва кубета по небето, и този, който е изградил Чешмата на Дилруба, са един и същи човек!“

Почувства се странно. „Кой е той?“ – попита се сама. „Синанедин Юсуф от Аърнас! – й отговори звучащият в съзнанието й глас на Есма. Наричат го майстор Синан. А лично той се наричал „Беднякът Синан.''

Зидарят Синан, който не знаеше, че тя е дъщерята на султана, който непрестанно я търсеше като девойката Дилруба, зидарят Синан, който градеше чешми с нейното име!

Човекът, чието лице дори не можа да си спомни.

Но защо, защо, защо?

Внезапно я хвана срам, че не можа да си спомни физиономията на човека, който окачваше кубета на небето.

– Ах, принцесо, само ако знаехте! – изчурулика Есма.

Михримах се сепна от гласа на гувернантката.

Момичетата от харема непрекъснато се молят на майка ви да ги заведе. Дано Хюрем султан го направи, а и вие да разрешите на вашата робиня да отиде да види Чешмата на Дилруба.

– Обет ли имаш да даваш, Есма?

Момичето забръщолеви засрамено нещо под носа си. Наведе глава.

– Може би... – подхвърли, за да смени темата. – Ако искате да я видите и вие? Естествено, ако майка ви разреши.

Попита се: „Дали да отида?“

Готова ли е да застане лице в лице с влиянието, което бе упражнил върху нея човекът, чиято физиономия дори не можеше да си спомни.

„Не съм. Не мога да гледам нещо, което го е нямало, няма да го бъде, вероятно никога не е било, нещо, което само е плод на моите призраци, а съзнанието ми го е приело като факт“.

Начаса Михримах реши, че в цялата тази работа има някаква измама. Изшумоля с полите си и стана. „Така де, може би в живота на този ага да съществува друга Дилруба. Има вероятност наистина дъщеря му да се нарича Дилруба, не може ли? А аз, без да знам, се нарекох „Дилруба“. Тази Дилруба – на мъжа, който окачва кубета на небето – няма нищо общо с мен. От къде на къде ще имам нещо общо?"

– Ако майка ни разреши харемът да тръгне, върви и ти, Есма. Щом имаш да даваш обет, иди и ти да вържеш лентичка върху Чешмата на Дилруба. А като се върнеш, ще ми разкажеш от игла до конец какво си видяла.

Девойката се наведе и измърмори нещо като благодарност.

– Есма, сега пред нас има да се решават много по-важни неща от това да пием вода от въпросната чешма – отбеляза Михримах с плътен глас. – За Дилруба не знам, но Михримах си има проблем над главата.

Беше съвсем объркана. Сама забеляза, че за пръв път закопня за детството си. Изненада се: „Значи, щом човек расте с всеки изминал ден, на главата му се стоварвали цял куп проблеми!“ Ако й бяха казали, че ще търси безгрижните си детски години, нямаше да повярва. Но ето че сега тъгуваше точно за онова време.

„По-добре да не бях порасла. По-добре да не бях отброявала ден след ден“.

ДВОРЕЦЪТ В МАНИСА

Ездачът летеше като стрела сред облаци от прах. Пришпорван безспир, дорестият кон препускаше в галоп с опънат напред врат, от ноздрите му хвърчаха парещи слюнки. По цялото туловище се стичаше пит, личеше, че е гонил все тази скорост от доста дълго време. Конникът изглеждаше по-различно. Коженият калпак беше нахлузен чак до ушите, за да не го отнесе вятърът, така че физиономия почти не се виждаше. Дори откритата част на лицето тънеше под пласт от кал, размазана с пот. Приведен над шията на коня, ездачът опъваше и отпускаше юздите му така, че да не намаляват бързината, с която препускаха.

Когато се появиха крайните къщи на Маниса, ездачът се поизправи и отпусна юздите, за да се поотпусне и гемът, който вече беше разкървавил устата на коня. Спряха, побутна го по корема с токовете ботушите си. Конят разбра, че вече са изминали нужното разстояние и изпръхтя с все сила така, че през ноздрите му отново бликна фонтан от слюнки.

Оголи зъби и изцвили от удоволствие – огромното удоволствие, най-сетне ще бъде възнаграден с отдих. От мига, в който навлязоха по павираните улици на града, тежкият тропот на копита върху голата земя се превърна в чаткане на подкови.

Докато ездачът и дорестият му кон прекосяваха ширналия се по площада пазар, търговците не ги изпускаха от поглед. Нямаше как да не забележат, че този човек пристига от дълъг път. Пред една от сергиите той дръпна рязко юздите, закова коня на място, наведе се и поиска тасче айран. Надигна калайдисания съд до устата си и го пресуши един дъх, до последна капка.

Плати си, лекичко докосна с пети коня, погали го по шията.

– Още малко! След пет минути в конюшните на Мустафа хан ще те напоят със студена вода, колкото ти душа иска, и ще те назобят до насита.

Чаткането на подковите продължи по павирания път към планината. Минаха покрай голи стръмни зъбери, извисили върхове над безбрежно море от борова гора. В мига, когато се появи скътаният сред дърветата дворец, конят изцвили още веднъж и без да чака команда, се забърза натам.

Спря до голяма, издадена пред масивната ограда на двореца двукрила порта.

236

– Стой! Кой си? Откъде се взе? Откъде идваш и накъде отиваш? – извика скрит зад нея мъж.

Ездачът се подразни и се надигна, а конят започна да рие земята с крак.

– Какво те засяга кой съм! Не е твоя работа откъде идвам! А знаеш накъде съм тръгнал... За двореца на престолонаследника принц Мустафа хан!

Този път пазачът показа главата си над зида. Не викна с цяло гърло, към безцеремонния конник, както преди малко, но в тона му пак звучеше заяждане.

– Това е хански дворец бе, какво си мислиш? Да не е странноприемница, та да отваря порти на всеки тропнал на нея скитник? Ако смяташ, че е така, изчезвай...

– Стига! – изкрещя този път ездачът на дорестия кон. – Не ми губи времето! Върви и кажи: „В курника е влязла невестулка!“ Да видим тогава дали ханската порта няма да се отвори!

Отвориха му, преди да минат и пет минути. Озова се сред обширна поляна, оградена с богато разнообразие от какви ли не дървета, преметна крак през гърба на коня и скочи долу, а юздите подаде на притичалия конегледач.

– Обръщай се към него с „Мой Ала“! Знае си името. Заслужава една прясна награда. Гледай да го напоиш веднага! Подсуши го! И да изтриеш хубаво потта!

Възрастният конегледач погали Ала по бялото петно на челото, за да я успокои и да не мята повече глава. Погледна накриво ездача и през стиснати зъби го попита:

– Колко зими си спомняш, а, юнако?

– Откъде да знам! Кажи-речи, поне двадесетина.

– Добре. А аз си приказвам приятелски с конете от четиридесет зими.

Не дочака отговор, обърна му гръб, подръпна юздите на Ала и се запъти към конюшнята.

Ездачът завъртя глава на две страни и се разсмя. Друг слуга с грамадна лава го измери раболепно от глава до пети и тръгна пред него да му показва пътя.

Дворът на двореца беше огромен и приличаше на пчелен кошер, Напред-назад притичваха един през друг хора от простолюдието, ако се съдеше по дрехите им, стражи на принца престолонаследник, разни служители.

Влязоха в конака – първо слугата, след него и конникът. Качиха се на втория етаж по стълбище, което от средата се разделяше и виеше нагоре на две половини. Слугата сви наляво. Отдясно се виждаше коридор, по цялото протежение на който се редяха една до друга врата след врата. А отляво се издигаше от пода чак до тавана двукрила врата, инкрустирана цялата с пъстроцветни стъкълца. Водеше към харема на престолонаследника.

Слугата я отвори и отстъпи встрани да му стори път. Конникът влезе в коридор, доста мрачен, за разлика от десния. Вратата се хлопна зад гърба им, продължиха нататък. Освен върволица от врати, там не се виждаше нищо друго, нямаше жив човек. Иззад вратите обаче долитаха женски гласове. А и бебешки плач.