Поразкърши малко пръстите на скръстените си пред гърдите ръце. Хъзър Реис не й е поръчал да постави въпроса за шестдесетте кораба! И на раздяла тя да му е обещала, че ще го бъде!

Ами после? После, ето на, умът й хвръкна по оня красавец с огнените очи. По моряка, който я караше да забрави за всичко, дори за дадената дума.

И взе решение. Тя беше дъщеря на султан Сюлейман и Хюрем хасеки. Започна да си внушава сама: „Принцеса Михримах не може да проявява детинщини. Дъщерята на падишаха трябва да разговаря с падишаха като дъщеря на падишах. Да не би делата на Великата османска държава да са задължение единствено на мъжете, та жените да нямат думата?“

Вдигна глава. Загледа се в очите на майка си.

– Ще го направя! – промълви. – Ще говоря с татко ми, падишаха

– Браво на моята принцеса!

***

Другаде й беше умът на Хюрем. Реши: „Време е вече!“

– Има още нещо! – добави го тихо.

Михримах й отговори с поглед, че слуша.

– Искам да кажеш на господаря още едно нещо. Нали и без това разговаряш, тъкмо ще го поискаш от баща си.

– Какво е то?

– Обаче... – продължи и млъкна. – Негово Величество султан не трябва да знае, че му го казваш по мое желание.

– Какво трябва да знае?

– Представи му го като твое желание. Много е важно!

– Защо?

Устата на Хюрем беше пресъхнала от вълнение, преглътна, в гърлото й изклокочи странен звук. Даваше си сметка, че това е игра с огъня. Не беше твърдо убедена, че Михримах е захитряла достатъчно за интриги от такава класа.

Вярно, от деветгодишна й обясняваше какви опасности я очакват, кои са враговете й, но дали беше придобила умението да се бори? За тези неща се изискваше ум, смелост, твърда като стомана воля и може би първо място – да си затваряш устата. Изречеш ли последната дума най-напред – край! Съвсем малко разсейване, съвсем малко недоглежда можеше да провали всичко.

„Все още можеш да се откажеш! – двоумеше се Хюрем. – Изчакай още малко! Трябва да си абсолютно сигурна!“

Но вътрешният глас й се противопостави: „Виж, докато ти стоиш, кроиш планове тук, еничарите току-виж обърнали казана. Слава на Аллах, главнокомандващият им предупреди падишаха навреме, та угасиха бунта, още преди да пламне. Сюлейман не може дори да го допусне, но зад този бунт няма как да не стои Ибрахим. Докато ти чакаш дъщеря ти да узрее, ако Ибрахим и Гюлбахар свалят Сюлейман и сложат на трона Мустафа, няма да имаш време дори да се тупнеш по главата, че си закъсняла“.

Дъщеря й очакваше отговора с питащи очи.

– Защото... – Взе й ръката и въздъхна дълбоко. – ...ако разбере, че онова, което ще му кажеш, е пожелано от мен, господарят ще го схване в друг смисъл.

– Заинтригувахте ме, валиде, какво е това толкова важно нещо, което има определен смисъл, ако го кажа аз, и друг – ако го кажете вие?

„Срина мостовете, Хюрем! – промълви си наум тя. – Няма вече връщане назад. Казвай каквото имаш да казваш!“

Наведе се към ухото на Михримах и макар че в стаята освен тях двете нямаше никой друг, подозрително се огледа наоколо.

– Кажи на господаря – пошепна, – че искаш да назначи принц Мехмед за управител на провинция Сарухан.

Каза го толкова тихо, и то на ухо, че Михримах не успя да го възприеме. А от друга страна, си помисли: „Правилно ли чух?“

– Какво? Какво да кажа?

Хюрем й хвърли разгневен припрян поглед, наведе се отново към ухото й и прошепна същите думи:

– Кажи му, че искаш батко ти да стане управител на областта Сарухан.

Михримах не успя да овладее изненадата си:

– Но как така, нали там е Мустафа?

– Да, но не е необходимо безконечно да стои все там. Мехмед – в Сарухан, а Мустафа – някъде по-далече... Откъде да знам, например в Аман. Дори и по-далече...

– Но защо? Не разбирам!

Хюрем усещаше, че изчерпва и последните си капки търпение:

– Как така не разбираш? Колкото по-далече е Мустафа, толкова по-гарантирана е нашата безопасност. Колкото по-близо до Истанбул е Мехмед, толкова по-бързо ще се придвижи до столицата.

– Но, валиде, Мехмед и без това си е в Истанбул!

„Не! Не може да е толкова глупава! – размисли Хюрем. – Не може нейната дъщеря да е толкова глупава. Подслушва зад завесата заедно с баща си клюките в Дивана, разговаря по държавни въпроси, изучава везирите до девето коляно, плава на бойни кораби, мечтае за разширяването на османската територия в новите земи, готви се да иска от падишаха да бъдат построени още шестдесет нови галери, ум има за всичко, всичко разбира, всичко знае, а не надушва надвисналата над главите ни огромна заплаха.“

– Михримах! – въздъхна с последни усилия да се овладява. – Мехмед порасна, не бива да стои непрекъснато в Истанбул. Наближава време господарят да изпрати някъде и него. Така повелява законът, протоколът. Целта ми е Мехмед със сигурност да замине в някоя от най-близките до столицата области.

Михримах пак не проумя смисъла, но кимна с глава така, все едно е наясно по въпроса.

– Добре де! Но какво пречи вие да го кажете на татко?

– Пречи ми това, че може да си го изтълкува като проява на вражда между мен и Гюлбахар. Може да си помисли, че се опитвам да отдалеча Мустафа.

Девойката се извърна и погледна майка си. Всеки път се възхищаваше от нейните зеленикаво-теменужени очи. Кой не бе влюбен в тях? На първо място – баща й. Но днес за пръв път забеляза, че изпитва страх от просветващите в очите на майка й искри. Тези вечно проникващи в дъното на човешката душа очи сега блестяха като стъкло и направо я парализираха, смразяваха, настръхна от тях.

– Татко няма ли да усети, че вие сте ми го казали?

– Зависи как ще го поискате, дъще. Ако го направите умно, няма да разбере.

Помълча малко, после я погали по косата и допълни:

– Това само ти можеш да го постигнеш. Животът на всички нас е в твои ръце.

Животът на всички ни ли? Михримах потръпна.

– Ще го поискаш, нали? Ще го кажеш?

Преди да дочака отговора, изненадващо се изправи до нея:

– Хайде да те видим, принцесо! Да видим как ще се пребориш за нашето съществуване!

Гласът й беше толкова смразяващ, колкото и очите.

После неочаквано безгрижно изчурулика:

– А и ние няма да стоим със скръстени ръце! В най-близко време ще споделим с господаря мечтите на нашата принцеса за новите светове, както и искането й за галерите, които трябва да заплават по океаните.

Михримах усети, че й става още по-тежко на душата: „Уж дойдохме да си изплачем болката. Въртяхме, сукахме, та в края на краищата завъртяхме разговора на другаде!“ Наистина, майка й се ангажира да говори с татко й по въпроса за шестдесетте галери, които поиска Хъзър, но после изкусно измести целия им разговор.

Не й се стоеше повече при нея. Обмисляше вече разговора, който трябваше да проведе с баща си. Не беше кой знае колко трудно да подхване темата за галерите, но как щеше да поиска назначаването на Мехмед за управител на Сарухан? И то без той да забележи, че е по желание на майка й! Такъв велик падишах ли нямаше да го усети? Как ли би било възможно?

– Валиде, това ли имахте да ми казвате?

Въпросът излетя от устата й малко остро.

– Не разбрах! – учуди се Хюрем.

– Когато влязох в стаята, казахте: „И ние имаме какво да си поприказваме с теб“, нали? Този въпрос ли искахте да обсъдим? Или има друга тема? Искам да кажа, че ако нямате нещо друго предвид, ще помоля за разрешение да си тръгвам.

Хюрем се размърда неловко на място. Мина й през ум: „Дали не трябваше да отложа с един-два дни? Дали е редно в един и същ ден да товаря на плещите тежестта на два толкова важни проблема? Дали Михримах ще има силата да ги понесе?“ Не можа да си отговори на тях светкавично прескачащи се един друг из главата й въпроси. Но не можеше да се крие повече. Дори подготовката беше вече в пълен ход. Нямаше да минат един-два часа – и мълвата щеше да плъзне навсякъде из харема. А ако Михримах научеше новината от друг, това можеше да доведе до непредвидими последствия. Михримах беше нейна дъщеря, не биваше прехвърля отговорността на други.

– Да, дъще! – отговори, без да се колебае. – Имаме да говорим по още един много важен въпрос.

– По важен от въпроса, по който искате да говоря с баща си ли?

– И двата са един от друг по-важни!

– Много ме заинтригувахте. Преди това обаче имам една молба. В харема цари пълна суматоха. Покоите ви са претъпкани с търговци на платове с шивачи. Като идвах насам, видях да подтичва дори и Джафер. Интересува ме какво става. Ако искате, кажете ми най-напред коя е причината за тази трескава подготовка. Така ще си поговорим по спокойно и по важния въпрос, който ще споделите.

За да потисне вълнението си, Хюрем започна да снове из стаята, с тактиката да спечели време, докато си подреди мислите, тя не постигна нищо повече от това да разпали докрай любопитството на Михримах.

– Каква е тази трескава подготовка, валиде? – настоя девойката,

„Сама си го потърси!“ – си рече Хюрем и направо отсече:

– Подготовка за сватба! Малко е рано, но... Решихме, вместо да се притесняваме после от бързане, полека и спокойно да се подготвим отдалеч!

Настана сгъстено до свръхнапрежение мълчание, сякаш можеше да го пипнеш с пръст. Михримах не трепна. Лицето й беше абсолютно безизразно. За миг Хюрем изпадна в паника пред това безмълвие, пред тези безизразни очи.

– Сватба ли казахте, мамо?

– Сватба! – кимна с глава Хюрем.

Приближи се и седна до нея, взе ръцете й в длани. Майка и дъщеря кръстосаха погледи.

– Дойде ми до гуша от тези момчета! – обади се Михримах. – Пак ли ще се прави сюнет? Но Джихангир не е ли още много малък, мамо?

Хюрем се поизкашля.

– Не е сюнет... Има още време дотогава!

– Не е ли сюнет!? Каква е тази сватба тогава?

Замълча. Неочаквано лицето й просветна.