По цели дни чуваха ударите на чука зад платното. Понякога удрянето на чука по камъка се разнасяше като някакъв танц. Шъкъдъ-шъкъдъ-шъкъдъ...

Синан не позволи на любопитните да го гледат какво прави, въпреки опитите им да надзъртат.

– Чак като приключа! – им казваше той. – Ако я видите, преди да я свърша и не я харесате, даже и да премълчите, ще го разбера по очите ви. Вдъхновението ми ще се изпари. Току-виж съм разбил каквото съм направил и дотук. А като я завърша, и да не се хареса – здраве да е! Не ни харесва, ще речете, но няма да се обидим. Никой обаче няма да вдигне ръка, за да разруши изграденото. Дори и този, който я е направил. Ще потече вода, а който пие от нея, ще си утоли жаждата и ще ни благослови.

Най-сетне ударите на чука секнаха, дойде ред да се открие чешмата на Аърнаслията.

И ето, Осман трябваше да свърши и тази работа, и работата си в конака на главнокомандващия.

– Хайде, ага! – му рече Синан на тържеството. – Пускай я да потича тази чешма, за която и разрешение даде, и търпение прояви да не я видиш, преди да е завършена.

Когато платното, което криеше чешмата от любопитните очи, се свлече на земята, дворът занемя. Капитанът пак си представи как известно време никой не можа да обели и дума.

Всички очакваха от майстора най-обикновен чучур, вдълбан и изградена насред двора права стена. А пред тях се издигаше същински паметник. Паметник от мрамор със зелени и червени нишки, изваяни в красиви форми. От едната му страна Синанедин го беше издялан от горе до долу на съвсем тънки вълнисти нишки. Още на пръв поглед напомняха, дори на най-загрубелия воин еничарин, женска коса. Като струйнала се на талази през бялото, заоблено женско рамо чак до тънката талия.

Три издадени напред колони се извисяваха към триъгълния фронтон над тях. На всяка от тях имаше голям кран. По традиция пред чешмите се изграждаше от край до край едно-единствено корито. Синанедин обаче бе издялал по една овална курна под всеки кран. Под горния триъгълен фронтон личеше дребен надпис:

Чешмата на Дилруба, спомен от Аърнаслъ Синанедин Юсуф. За разтуха на зажаднелите души.

Всички стояха застинали, омагьосани пред красотата на тази чешма. После изведнъж се сетиха да я аплодират.

– Браво! Браво! – викнаха отвред.

– Няма ли да отвориш крана, Осман ага?

Капитанът пусна най-големия кран, от централната колона. През широкия отвор под декорирания чучур към курната рукна дебела колкото китката на ръката струя вода. Всички ахнаха от почуда. Шуртенето на водата отекна в триъгълния фронтон над чешмата. Явно не само водата, ами и този звук отгоре щеше да дава утеха на жадните.

„Защо пък „Чешмата на Дилруба?“ – неволно се замисли капитан Осман. Какво ли означаваше? Ако се беше сетил малко по-рано, непременно щеше да попита Аърнаслията.

Приближаващият тропот на копита прекъсна мислите му. По припрения говор на конярите разбра, че Пириштинели Дурмуш ага си е дошъл. Тръгна към каменната площадка пред конака.

Ограден от четиримата си придружители, Дурмуш ага се накани да слезе от коня. Веднага забеляза неканения си гост в двора на конака. С единия крак в стремето го попита:

– Добре си дошъл? Каква работа имаш тук?

След като изреди куп учтивости, Осман му обясни каква е работата.

– Такова е положението, Дурмуш ага! – заключи накрая той. – Неизбежно е. Всеки момент ще обърнат казана. На еничарина му трябва само една искра.

Пириштинели, отдръпнал се под дърветата, изпитателно измерваше с поглед този Осман, който само в пет-шест изречения го накара да чуе за назряването на бунта.

Капитанът чакаше с тревога да настъпи краят на това мълчание. Ако Дурмуш ага минеше на страната на великия везир, спукана му беше работата. Но ако като него решеше, че главата му виси на косъм и кажеше на султан Сюлейман, падишахът нямаше да има време да яхне раздора.

Защо тогава Дурмуш ага му каза троснато:

– Връщай се в казармата, капитане! Все едно не си идвал тук, аз пък не съм те виждал! Подобава ли му на военния да шпионира! Ама ха!

„Това, от което се плашех, ми се стовари на главата! – помисли си Ли – Този явно се е променил. Продал се е на Любимеца Ибрахим. До тук беше, храбрецо Осман! Ще ти намерят някой ден изгнилите меса някъде из камънаците под крепостните стени.“

Опита се да изрече нещо, глас не му излезе. На тръгване, като се обърна, видя как суровата физиономия на Пириштинели се стопи.

– Капитане – погледна го главнокомандващия право в очите, – когато човек взема предпазни мерки, не крещи: „Пожар!“ Гаси пожара с вода. Нали и ти си командир, отивай да гасиш пожара в казармата. Другото го остави на мен.

„Съгласен съм! Верен е на господаря ни!“

Осман усети как надвисналият над главата му меч отлетя. Този път прие поздрав много по-стегнато и понечи да си тръгне.

– Благодаря ти, юнако! – подвикна подире му Пириштинели. – Голяма услуга ми направи!

В казармата капитан Осман се върна окрилен. Щеше да отиде и да угаси пожара. „Виж ти! – измърмори вече качен на коня си. – Чешмата на Дилруба, изваяна от майстор Синан, ще угаси първо пожара на бунта, а после – неутолимата жажда на сърцето“.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

– Принцесо? – възкликна Есма.

Жената на прага приличаше на привидение. Лицето й беше бяло като платно.

– Ела! – повика я Михримах.

Момичето остави гергефа, скочи и заедно с трите придворни дами последва по петите.

– Ще ми каже ли красивата моя принцеса къде отиваме?

Михримах отвори вратата, която водеше към коридора на прислугата, спря се и я погледна втренчено.

– Отивам да се пречистя, Есма!

И бездруго слисаната гувернантка съвсем се притесни:

– Жалко, ако знаех от по-рано, щях да се разпоредя да затоплят хубаво банята.

Михримах погледна към Есма с дълбока горест:

– Дадъ, водата няма да измие моята мръсотия!

Девойката не разбра нищо, не й оставаше друго, освен да подтичва отчаяно подир своята господарка.

Когато се озоваха в коридора, забелязаха някаква необичайна припряна суетня. Михримах обмисляше как да каже на майка си какво преживя, какво видя и най-важното – какво почувства, а в същото време се чудеше как да се отърси от преследващите я сънища и от образа на моряка с огнените очи, когото съдбата изправи пред нея в кораба ни Хъзър Реис. А ето че в коридора беше настъпила толкова странна суматоха, че не убягна от вниманието и на потъналата в мислите си Михримах.

– Какво става, дадъ?

– Не знам, принцесо! Но наистина, доста странна обстановка.

Прислугата на харема сякаш се беше вдигнала на бунт. Цяла група жени ситнеше тихо нанякъде с бързи стъпки, друга група, също толкова трескаво, се изнизваше към покоите на майка й.

– Дано да е за добро, Джафер ага?

Джафер наведе глава и набързо поздрави дъщерята на своята господарка.

– За добро е, принцесо, за добро!

Ето това не беше за вярване. Зачервиха се като божури дори придворните дами.

– Ех, Джафер! – промълви Михримах, проследявайки с поглед главния евнух. – Ще си свършиш набързо и хубаво работата, а после ще се явиш пред нас пак така трескав.

Придворните се правеха, че не са забелязали проявеното неуважение към господарката им, и стояха с наведени надолу глави. Погледна го отсече:

– След срещата му с майка ни доведете Джафер при мен!

Обърна се и продължи да върви.

Нищо не бе останало от плавната й плъзгаща походка, за която всички обитатели на двореца казваха: „То бива, бива, но да е чак пък толкова еднаква с майка си!“. Михримах я беше наследила и в крачките, и в тревогата, и в гнева.

Реши да разбере причината за настъпилата суматоха. Какво ли се бе случило? Знаеше, че майка й напоследък беше много напрегната. Дори и фактът, че стана законна съпруга на султан Сюлейман, не й помогна достатъчно да се отърси от набъбващия в сърцето й страх. Михримах се опитваше да забрави какъв ужас преживя, когато една нощ се събуди и видя майка си надвесена над главата й:

– Изплати ме, мамо!

В отговор Хюрем само я погали по косата, започнала да прелива в светлокестенява. Макар че в стаята беше тъмно, Михримах видя стаената тревога й тревога.

– За добро ли е, мамо? Какво ви доведе посред нощ при мен?

– Страхът от предателство!

Михримах усети косата си да настръхва. „И мама се страхува от предателство, също като Хъзър Реис!“ – мина й през ума.

– Ах, моя красива майчице! – опита се да я успокои. – Защо се страхуваш? Кой би посегнал върху харема на Сюлейман хан!? Нали ни пази охрана! Заспивайте спокойно!

– Аз и да заспя, Михримах, предателството няма да заспи.

– Да не би да са ви съобщили нещо?

– Защо трябва да ми съобщават. Аз си го знам. Вещицата вари отровата. Скорпионът си е вирнал опашката и само чака да проявя малко небрежност, за да ме ужили.

– Недейте, мамо! – промълви Михримах. – Не бива да си фантазирате такива неща. Не е възможно сърцата и на брат ни – престолонаследника, и на свако ни, пашата, да са толкова покварени, че да предадат татко, и всички негови любими хора.

– Фантазирам ли си?

Хюрем отдръпна гневно ръката, с която галеше косата на дъщери си.

– Не сърцето, а омразата подхранва предателството, дъще моя! Протоколът го изисква. Отиде ли си баща ти, качи ли се синът на Гюлбахар на престола, как мислиш, Мустафа ще остави ли главите ни върху раменете – моята и твоята глава, главите на моите принцове?

Михримах много отдавна беше разбрала, че е по-добре да не отговаря на майка си, когато е ядосана.

– А и не се знае – притисна се силно тя към дъщеря си – дали изобщо доведеният ни син ще успее да се вреди навреме. Може ръката на този скорпион – Любимеца Ибрахим – да го изпревари!

– Аллах бди над нас, мамо!

– Молитвите към Аллах няма да ни опазят, дъще. Трябва да се вземат мерки. Войската е в неговите ръце. Отвори си очите. У когото е печатът все едно той е Сюлейман. Ако Ибрахим извърши някоя мерзост, превземе Великата османска държава, нито за нас ще има живот, нито за Гюлбахар и нейния син! Ще го отречеш ли?