Като видя, че човекът млъкна, скочи. Тръгна към шкафа в ъгъл. Помощникът добре знаеше какво има там. Ей сега щеше да викне: „Войнико!“ После щеше да го събори на фалаката. И тогава – казвай, за бога, казвай, на ти, на ти... Реши да приключи с този въпрос, преди фалаката да се е подала от шкафа.

– Говорят, че нашият господар прекарвал времето си в харема. Казват, че той нямал очи за други жени, освен за московчанката и за дъщеря си. Така обичал Михримах султан, че забравил и принца престолонаследник, и другите си принцове... Ето това приказват.

Командирът затръшна с яд отворената врата на шкафа с фалаката.

– Ахааа! – заканително кресна той. – После сниши глас и прошепна в ухото на помощника си: – Тия безсрамници говорят, че господарят си вършел работата както кажела жена му ли?!

Другият потвърди с глава.

– Великият везир казвал на господаря, че е настъпило времето за поход. А Сюлейман хан му отговарял: „Така е, даже е отминало!“. А на следващия ден се отмятал. От приказка го докарват, че господарят ни вечер влизал в харема препасан с ятагана, а сутрин излизал оттам без него. Нашият повелител не разменял мисли с великия везир и главнокомандващ войската Ибрахим паша, а разсъждавал както му кажат московчанката Хюрем и дъщеря й Михримах. Казват, че сега Сюлейман напълно обърнал гръб и на еничарските си верноподаници. Мислите на Михримах султан витаели единствено сред моряците. Макар че Ибрахим паша му казал: „Това изобщо не е уместно!“ нашият господар изпълнил прищевките на дъщеря си и издал ферман в империята да се даде предимство на флотилията. Към босоногите моряци сега се стичали фунии със злато. Еничарите гледат кой откъде ще им подхвърли нещо, а нашият господар се води по женски ум и пръска акчетата в морето - така говорят.

Ето, най-сетне изплю камъчето.

Отначало капитан Осман се позамисли: „А дали този човек не подстрекава войниците?“ Гледаше го намръщено. Помощникът му въздъхна леко и продължи:

– Юнаците казват, че сякаш не им стигало жена да им се качи на главата, ами сега – и една принцеса! Колко ум можело да има едно момиче! Ако някой се поведял по него, рибите, а не поданиците щели да изядат златото.

Това не бяха приказки, които войниците, облегнали гърбове по зидовете, ще изрекат на един път. Добре де, откакто падишахът грабна в обятията си московската наложница, походите се разредиха, но все пак никой няма право да обвинява великия султан Сюлейман, че се води по женски ум.

Внезапно в мозъка му блесна като светкавица мисълта, че това можеше да са подстрекателства все на оня паша – великия везир. Любимеца Ибрахим вършеше всичко на своя глава. В сравнение с двореца, който си построи Ибрахим, Новият дворец – реликвата, останала от великия дядо на Сюлейман хан, Фатих Мехмед хан – изглеждаше като приют за бедни. Този човек си беше направо вторият властелин. Явно сега е решил да стане първият. Личеше, че пуска сред войниците такива приказки, за да ги подстрекава към бунт. Какво друго можеше да бъде? Вероятно възнамеряваше да катурне бащата и да постави на трона престолонаследника принц Мустафа.

„На мен да остане, няма да го направя – размисли се той наум - Щом аз ще вдигам войниците да обръщат казана, щом аз ще оправям падишаха, от къде на къде ще възкачвам на трона сина му? Нали главата му ще взема аз, а не принцът!? Ще отворя хазната, ще дам на войниците пари и не друг, а аз ще седна на трона!“

Сигурно Ибрахим разсъждаваше точно така. Капитанът, кажи-речи беше убеден в това. Онзи щеше да свали господаря, да убие Хюрем, Михримах султан и да възкачи на трона или себе си, или Мустафа, за да го върти на пръст. „Ако не е така, ще си обръсна мустака и ще сляза в Галата като голобрадо момченце!“ – си измърмори наум.

Само че имаше нещо, за което собственикът на тези мисли не си даваше сметка.

Обърнеха ли веднъж казана, въобще не беше ясно чия глава може да кацне в него.

Еничаринът по принцип забравя много бързо. И преди десет години бяха обърнали казана и атакуваха двореца – и какво от това? Султан Сюлейман скочи на коня си, нахлу в казармата, със собствения ятаган отсече главите на бунтовниците и още там приключи цялата работа.

Мина му мисълта: „Я да видим този път чия глава ще хвръкне!"

– Ти все едно не си ми казвал нищо подобно! – обърна се той към помощника си. – А аз не съм те чул! И войниците не са проявили и наглост. Точка по този въпрос. Разбра ли?

С ръка направи жест, като че ли покриваше нещо отгоре.

Помощникът си отдъхна. Беше си спазил обещанието пред юнаци в същото време се беше отървал и от фалаката.

– Както кажеш, ага! Край на тези приказки!

„Ти така си мислиш! – засмя се вътрешно в себе си капитанът. – А ако това се разчуеше, вече нямаше да се мине без отрязана глава. Реши да разкаже всичко на главнокомандващия. Иначе щяха да го попитат защо не е взел навременни мерки и щеше да изхвърчи точно неговата глава.

Стана. Нахлузи си филцовия калпак и рече:

– Стегна ми се душата. Ще поизляза малко на чист въздух.

Помощникът знаеше, че той веднага ще изтича при главнокомандващия.

– Такова... – измърмори.

– Какво такова, ефенди? Още нарушения ли има?

– Не! – отговори му човекът веднага. – Щях да кажа нещо. Преди да тръгнете, имате една работа на двора.

– Че каква работа ще имам аз на двора?

– Нали казахте да направим тържество?

„По дяволите! – изруга наум. – Съвсем забравих!“

– Да, вярно, така казах. Остана ли ми ум в главата? Забравил съм. Завърши ли я?

– Завърших я.

– Толкова бързо! Как е, бива ли я?

– Ами не знам, ага. Още не са свалили платното. Отпред постави пазач. На никого не дава да я види. „Докато моят ага не свали платното, никой няма да я гледа!“ – така казва.

Капитана се разсмя.

– Да вървим тогава. Да видим каква е станала? Дано да засенчи и махне главите ни тези приказки, дето ни развалиха настроението.

Капитан Осман се отправи към конака, където живееше главнокомандващият, с пърхащи из главата му хиляди мисли. Страхуваше се всъщност онзи да не се ядоса. Агата беше непредсказуем.

Лесно ли е да му кажеш „Войската се готви да обърне казана“? Особено ако се съмняваш, че великият везир подмолно и тайно я подстрекава. Може и той да е истинският главатар на бунта. Надигнеха ли казана и той застанеше против тях, щеше да е първият, на когото еничарите щяха да отсекат главата. Останаха назад във времето предишните дни, когато в двореца се накланяха насам-натам така бързо, че вече беше трудно да ги следиш. Не беше никак лесно да проумееш на чия страна е сега главнокомандващият на еничарите.

Мислеше си: „Снощи беше предан на господаря. Ако тази нощ се е случило нещо и е минал на страната на Любимеца Ибрахим, вече не знам!“ Неусетно допря ръка до гърлото. Видя се като акробат, който ходи по опънато над огън въже. Можеше да падне в огъня, а можеше го уважат, че е съобщил новината за бунта, с думите: „Предано служиш, Осман ага!“ и да мушне в пазвата си подхвърлената му във въздуха торбичка със злато.

Като пристигна в конака, разбра, че Пириштинели Дурмуш ага още не се е върнал от двореца.

Дурмуш ага беше станал главнокомандващ на еничарите моментално на мястото, където султан Сюлейман отсече със собствения си ятаган главата на водачите на разбунтувалите се еничари и потушили въстанието. Падишахът ритна една от отсечените глави, тя се изтърколи в локвата от кръв и спря в краката на Ибрахим ага, после викна към него: „Пириштинели, отсега нататък ще командваш ти!“

По това време и Осман беше там. От очите на падишаха изскачаха гневни искри. А гласът му прогърмя към войниците, които искаха да го катурнат от трона:

– Защо има еничари?

При спомена за оня миг косите на капитана настръхнаха. Не можеше да откъсне очи от безжизнените тела на другарите си, проснати в кръвта. Живите викнаха в един глас:

– За да бъдат герои или победители по твоя път, господарю!

– Чу ли ги, Дурмуш ага? – попита падишахът, докато прибираше ятагана си в канията. – Моите войници глава дават да станат герои и победители. Ха сега да те видя теб! Трябва да възпитаваш за нас герои, които заслужават целувка по челото, а не такива, чиито глави ще се търкалят в краката ни.

„Откъдето и да го погледнеш, минаха си десет години!“ – помисли си Осман. Не беше лесно във Великата Османска империя да се задържиш на служба като главнокомандващ еничарите цели десет години. А агата беше успял в тази трудна работа. Всъщност той бе албанец, но все отричаше: „Не бе, момчета, какъв ти албанец? Като погледнеш родословието ни, ще стигнеш до Осман Гази, Сьоют, Доманич“.

Дурмуш ага примираше от удоволствие при всеки удобен случай да разказва за родословието си: „Дядото на дядото на моя дядо – казва, че е бил в армията на Мурад хан в Худавендигяр32. Развъртял си ятагана срещу неверниците на Косово поле. Падишахът го погребал там.

На капитан Осман въобще не му пукаше откъде е главнокомандващият. Особено този ден.

Размисли се „Защо ли се забави толкова?“ По принцип се връщаше винаги следобед. А сега следобедът клонеше вече към вечер. Даже облаците бяха започнали да поруменяват.

Двама коняри отведоха коня му при коритото за водопой пред обора.

Сети се за чешмата, която откри в двора на казармата със специално тържество. „Ама че майстор е този Синан от Аърнас!“ – възкликна тържествено. Истинското му име беше Синанедин Юсуф, но кой би промълвил такава дума? Всеки, до последния дърводелец в батальона, го наричаше Синан.

Нямаше работа, която да му се опре. Строеше мост след мост, правеше кораб след кораб. А сега, в тази съградена чешма, беше накарал и камъка да проговори.

Вярно, когато му казаха, че Аърнаслията иска да изгради чешма в двора на казармата, Осман въобще не бе помислил какво ще излезе от тази работа. Очакваше стена от мрамор, с голям кран по средата и окачено на синджир бронзово канче. Майстор Синан най-напред огради с платно мястото, където щеше да работи, за да го скрие от погледите.