– Кога?

– Брой четири петъка от днес нататък.

Какво!? Още четири петъка ли?

Алехандро изпадна в ярост. Душата му закрещя: „Няма да чакам още цял месец! Никога!“

– Петият петък. През нощта. След вечерния намаз.

– Указанията?

– Ще си свършиш работата! – контрира онзи.

Накани се да стане, но Алехандро го хвана за ръката и го дръпна да седне отново.

– Отварата?

– Отвара ли?

Старецът кръстоса поглед с Алехандро и се ужаси. Разтрепери се „Очите на Сатаната!“ Обзеха го пламъците на ада.

– Трябваше да ми дадеш едно шише!

– Не нося никакво шише!

Опита се отново да стане. Но менгемето, стиснало китката му, не пускаше.

– Изгоря ми душичката! – изстена, докато сядаше пак на стола.

– И моята! – изпъшка Алехандро. – Шест месеца! Всеки ден! Всяка нощ! Давай ми отварата!

Другият само изстена.

„Истината казва! – изтръпна Алехандро. – Той не носи отвара!" Пусна му китката.

Едва-що усети ръката си свободна, старецът моментално скочи. Тръгна си тичешком, мълвейки си наум: „Истински дявол! Дано Господ никога повече не го изпречва на пътя ми!“

КАЗАРМАТА НА ЕНИЧАРИТЕ

Еюб - Истанбул

Командирът на Еничарската казарма до тюрбето на Еюб Енсари насука старателно нагоре краищата на черните си мустаци.

– Раздадоха ли порциона на еничарите? – попита той изправения пред него помощник.

– Докрай и без остатък!

– Слава на Аллах! Утре е петък. Подготвихте ли се?

– Готови сме, ага!

– Виж какво, не искам като миналия път да има пропуски. Който е допуснал нещо нередно, ще го пребия на фалаката, така да знаеш! Колкото казани, тепсии, паници донесат от дворцовата кухня – да ги сложиш всички пред юнаците. Каквото се яде – да се изяде! Каквото остане неизядено – да се прехвърли в други съдове. Да няма изхвърлено и излято! И защо?

– Защото е грехота, ага!

– А защо е грехота?

– Защото е иззето и дарено на войниците от залъка на хората. А храната на хората не се хвърля на пътя.

Доволен от получения отговор, командирът кимна с глава.

– Празните съдове да се върнат измити в имперската кухня!

– Ще изпълня заповедта, ага. Както е казано, така ще стане!

– Получи ли си личния дял всеки юнак?

– Който имаше дял, си го получи. Няма някой да се е разсърдил, че не е получил. Преди втория намаз имамите на поделенията четоха от Корана най-напред за царуването и здравето на нашия повелител и господар султан Сюлейман хан, както и за величието на османската държава и победите на имперската армия. Колкото юнаци има, всички вдигнаха ръце и в един глас завършиха с „Амин!“.

Като приключи с наизустените въпроси и отговори, агата на еничарите свали филцовия си калпак и го остави върху перваза на прозореца зад гърба му. Почеса се по изпотената глава с върха на пръстите, хвани мазоли от размахване на ятаган. Размисли се: „Какъв смисъл има всеки и първи петък от месеца да се преповтарят все тези едни и същи приказки?“. И въпросите, и отговорите щяха да се изричат безпогрешно. В първите години ги беше написал на хартия. Поглеждаше крадешком да не би от смущение да обърка текста. Но вече ги бе запомнил като по вода. Затвореше ли очи, безпогрешно си декламираше каквото трябва да пита и да изрича.

Научи го на тази тактика предишният командир, Турхан ага:

– Виж сега, Осман! Ще научиш хубаво, наизуст, тези изрази! Ще накараш помощника си да запомни отговорите. Наизустяването е като птичка, хвръква и отлита. Дойде ли време в първия петък от месеца да ги редиш наизуст, затвори очи. Умът работи по-добре, когато очите не гледат. Ако не изпълняваш каквото ти казвам, ако гледаш наляво-надясно, ако забравиш какво трябва да кажеш и нарушиш протокола, не отговарям! Никой няма доверие в ага, който не може да запомни какво трябва да каже! И на оня свят да съм, ще те сграбча за яката с две ръце! Да не кажеш, че не съм те предупредил!

И оттогава досега той постъпваше все така. Наистина, затвореше ли очи, много по-добре си спомняше какво трябва да каже.

„Хубав човек беше Шкодралията! – възкликваше наум капитанът. Така хубаво си декламирам със затворени очи всичко наизуст, че сигурно вече и на оня свят не чака да ме хване за яката с две ръце. Заслужава си да го поздравя. А той да ме тупне по гърба: „Браво, Осман!“

Засмя се на тази си приумица. Ето на, това беше най-непристойното нещо. Загледа се в образа си, отразен в стъклото на прозореца. Усмивката не му отива на черните вежди, на острия поглед, на черните засукани мустаци, на всеки един от които можеше да провиси по една гяурска глава? Къде се е чуло и видяло някой военен да се смее? От прозореца го гледаше собственото му ухилено отражение. Засука най-напред десния си мустак, после и левия. Реши: „Довечера, преди да си легна, ще ги понамажа с бадемово масло!“ Прогони физиономията, която подронваше внушителния му вид, възвърна войнишкия си поглед, който така подхождаше на дръпнатите му вежди, и пак се погледна в стъклото. „ Ха така! – измърмори си под носа. – Ето така изглеждам добре!“

Обърна се назад, видя, че помощникът му още стоеше изпрати пред него, и попита:

– Нали раздаването на порциона вече приключи? Какво чакаш още?

Онзи се опита да каже нещо. Не посмя. Пристъпи, но устните му не помръднаха.

– Ако имаш нещо за казване – казвай го, ако нямаш – върви да си гледаш работата! Иди да видиш сержантите дали си изпълняват задачите. Никой да не се мотае и мързелува. Навсякъде да блести от чистота! Да се извърши преброяване на оръжията в оръжейната!

– Извърши се, ага!

– Още веднъж .да го извършат!

– Слушам, ага!

– Ятаганите да се наточат от точиларите!

– Наточиха ги, ага!

– Пак да ги наточат! Каква друга работа имате!

– И аз щях да кажа същото, ага! – преглътна помощникът.

Командирът се притесни от това, че помощникът му отговаря, без да задава въпроси. Отвътре го напираше да избухне, но се въздържа. Този човек стискаше някакво камъче под езика си.

– Какво щеше да кажеш? Казвай де!

– Щях да кажа това, че... – смутено запелтечи помощникът. – Каква работа вършим? Никаква! Седим си ей така...

Командирът се изпъчи като ужилен. Като видя, че започна да го гледа на криво, помощникът му побърза да уточни:

– Не аз, юнаците така казват. Само клечат покрай зидовете на казармата, шляят се и си чешат езиците.

Вместо да си промени физиономията, капитан Осман го загледа още по сърдито. Тези приказки съвсем не бяха безопасни.

– Казваш ми, че клечат до зидовете и си чешат езиците като клюкарки?

Гласът на командира беше безизразен, обаче помощникът му усети заканата. Фалаката можеше да се появи всеки миг. Наведе глава и млъкна.

– Какво друго говорят? – Гласът на командира този път прозвуча строго, като при заповед.

– Казват, че... – заекна помощникът – ...дремели в казармата и от това ръцете ги засърбали. Откога не били участвали във военен поход. Юнак ли е юнакът, който не връхлита върху неверниците? „На кого му пука дали ни наричат „юнаци“ или не, след като сме забравили да преваляме планини и скали, да препускаме на коне, да развъртаме ятагани, да вземем чуждия и да залагаме своя живот?“ Така си говорят, ага.

Мургавото лице на капитана потъмня още повече.

– Друго?

– Това е, ага. Казах ти всичко докрай.

– Казвай, казвай! Тези приказки няма да напълнят и орехова черупка. Има още! Какво друго говорят?

Помощникът преглътна едва-едва. Съжаляваше, че подхвана тази тема. Всъщност нямаше такова намерение, но вече му омръзна след всяко хранена главатарите им да го сгащват в някой ъгъл и открито да го заплашват:

– Върви при агата най-сетне да му кажеш какво говорим ние! Отдавна дойде време да тръгнем на поход. В противен случай ние ще вземем нужните мерки, включително да обърнем и казана31!

Подобни приказки стигаха до ушите му от всяка казарма. Haзряващият бунт се усещаше и във въздуха. А като се каже бунт, това означава кръв, убийства. Обърнеха ли казана, стигнеха ли до портите на двореца, нямаше да му се размине и на него, и на всяка глава, която им попаднеше подръка.

– Такова... – измърмори, без да погледне капитана в очи. – Юнаците искат война.

– Бре, че нахалници! – избухна капитан Осман. – Как им е хрумнало на тези юнаци, че господарят ни не знае кога е подходящо и кога не е, да се тръгва на военен поход?

За крещене – разкрещя се, но наум си промърмори: „Прави са! Oт дрямка на дрямка – въшки хванахме! Султанът затвори страницата на военните походи. А и не се знае дали ще я отвори или не!“

Нямаше ли поход, войникът си губеше апетита. Войната означаваше плячка. Означаваше дял от победата. Мирът докарваше юнаците до бедност, войната им носеше богатства. Нямаше ли война, няма друга работа, освен да чакат заплатата си от месец на месец или да им подхвърлят някоя и друга монета, стига да имаше радостно за султана или великия везир събитие. Това ли заслужаваха мъжете, които са участвали в толкова много битки – да се надяват на подаяния от нечии ръка?

Макар че си рече наум „Юнаците са прави!“ капитанът повиши още повече глас:

– Тези роби да не си въобразяват, че са Сюлейман хан, та те да решават кога трябва да има война, кога – мир?

Помощникът взе да се дразни. „Какви ги върши този човек! – помисли си. – Не трябва ли да застане до своите юнаци? Не бива ли да каже „Моите войници са прави“? Грехота е, грехота... Грехота е да вървиш против бойните си другари, само и само да угодиш на двореца“.

Със същото раздразнение отново остро възрази:

– Юнаците! Нашият господар...

Не успя да продължи. За продължението се искаше сърце. Всяка дума по-нататък щеше да му отнесе главата. Млъкна.

– Какво за нашия господар? Да не би в моята казарма да се приказва и против нашия господар?