Докато се качи на лодката с осемте чифта гребци, дори не беше зърнал лицето на това момиче. Видя само брадата на Хъзър Реис. И още едно момиче. Между тях и гребците седяха четирима моряци. И да ги нападнеше, не беше възможно да стигне до целта.

Алехандро видя единствено разлялото се по раменете на момичето цяло море от житни класове, когато то се прехвърляше от въжената през перилата и вятърът отнесе шала от главата й.

„Господи!“ – възкликна в този миг. От момичето сякаш бликна сноп лъчиста светлина.

Без да му мисли, реши да се качи на палубата. Когато въжената стълба остана празна, той незабелязано се изкатери по нея. Дъщерята на падишаха и Хъзър Реис бяха с гръб към него. Златистите коси на момичето се развяваха под напорите на нахлуващия черноморски бриз. В този миг му мина мисълта: „Даже ей сега мога да им видя сметката, и на двамата".

Алехандро застана зад гърба на строените откъм страната на пристанището морски пехотинци и погледна към момичето през раменете на тези, които бяха пред него.

Велики Исусе! Велики Исусе!

Спомняше си и сега, че остана без дъх.

Никога през живота си не бе виждал толкова красиво момиче!

„Не ставай глупак! – скастри се моментално сам. – Колко ли пък момичета си видял през живота си? Да си видял! Тя е най-красивата. Тя ще бъде най-красивата и сред всички, които ще виждам оттук нататък. Не може да има момиче, по-красиво от това!“

Внушаваше си безброй пъти, че е негов враг, но така и не можеше и свали очи от нея.

И ето че оттогава досега не можеше да я забрави.

Докато я съзерцаваше на палубата, си мислеше кое е по-красиво – синевата на морето или синевата на нейните очи. Не знаеше. Тези трепети му бяха непознати. С какви ли думи разполагаше един човек, прекарал краткия си живот в битки и тъмници, та да опише красотата, която виждаше!

„Враг, но много красив!“ – реши за себе си и той.

Ето, онзи миг бе мигът, когато се погледнаха очи в очи.

Умът му съвсем се обърка. Убеден бе, че и момичето го гледа. Дъщерята на султан Сюлейман го гледаше!

Направо се вкамени. Разумът му заглъхна, волята му изпусна контрола си над мисълта и тялото. Сърцето му се раздумка. „Гледай я! - си повтаряше безспир. – Няма да видиш никога повече такава красота. Гледай я! Запомни я! Изпий тази красота!“

Ако го бяха оставили, щеше да я гледа още и още, но един от постовите го забеляза и го изгони:

– Марш, слизай долу! Да не те виждам повече тук! Отивай си при греблото и чакай там!

След време, като се замисли какво е направил тогава, не можа да си повярва. Още като слезе от палубата, гребецът, който беше най-близко до седалката, където момичето щеше да се настани, като се върна в лодката, се съгласи да си разменят местата. Плюс това, когато слезе по стълбата и вече трябваше да се прехвърли в лодката, Михримах изпревари агите и моряшките командири и му подаде ръката си. Дори и сега усещаше как в дланта му потрепва онази малка бяла ръка.

Лодката се плъзгаше гладко покрай Сарайбурну, а него го обсебваха луди мисли. Например идваше му да викне: „Хей, хвърлете греблата, оставете ни сред морето двамата сами“.

Или да изхвърчи като пружина и да скочи във водата заедно с дъщерята на най-големия си враг. Да я обгърне с ръце и заедно с нея да се потопи в безкрайната синева на морето. Така едновременно щеше да си изпълни и отмъщението, и да вкуси докрай щастието на любовта от пръв поглед.

Не извърши нито една от милионите гъмжащи из съзнанието му лудории. Само погледна към султанската дъщеря, без да го усети някои. Толкова. Запомни златната й коса, синевата на очите, устните й, свежестта й, усмивката й.

При акостирането на осмицата в пристанището бе заповядано да изправят едновременно нагоре всички гребла.

„Време за раздяла! – си каза, но веднага се опроверга: – Не, драги! Говориш глупости. Каква ти любов? Как може да се влюбиш в дъщерята на врага си? Само след миг тя ще слезе, ще си отиде и всичко ще приключи. Ще я забравя и ще си отида“.

Но ето че не можеше да я забрави. Оттогава Михримах беше непрестанно пред очите му в цялата си красота.

„Когато слиза, пак ще я хвана за ръката, още веднъж ще я погледна“ - каза си той. Но не стана. Свалиха я от лодката направо в ръцете на жените и мъжете от прислугата, които я чакаха на пристанището.

Само за миг тя хвърли поглед през рамо към Алехандро. Не беше сигурен дали наистина го погледна, или просто така му се стори.

Момичето си отиваше, а той си казваше: „Ето, това беше. Събуди се. Всичко приключи. Няма да я видиш повече. Забрави я“.

По цели дни и нощи се бореше със себе си да я забрави. Докато разбра, че няма да може. И изпадна в ужас. Най-накрая реши, че Господ го подлага на изпитание. Господ, който му показа превития под тежестта на кръста Исус по пътя към смъртта, за да му укрепи вярата, сега го подлагаше на тежко изпитание, като изпречваше пред него дъщерята на най-заклетия му враг.

Със сигурност го изпитваше дали заради една безнадеждна, глупава любов, той щеше да се отрече от вярата си, от рода си, от религията си.

Да се отрече ли? Никога!

Сутринта на четвъртия петък в Истанбул разумът му потисна зова на сърцето и заповяда: „Ставай, Алехандро! Ставай да се отървеш от тази любов! Поеми пътя не на любовта, а на възмездието! Вслушай се в разума, а не в проклетото си сърце!“

„Господ нали ме познава! – надигна се Алехандро от леглото. – Удари ли часът на възмездието, ръката ми няма да трепне!“

***

На раздяла свещеникът го беше предупредил: Четвъртият петък, Генуезката кула в Галата. На един от прозорците й ще видиш уречения знак. Там ще получиш указанията“.

Алехандро искаше да разбере не толкова какво му заповядват, а как да намери отварата, която щеше да го избави от болките.

– Ами отварата? – разтревожено го попита начаса.

– И нея ще ти я дадат там.

– Кой?

– Не знам.

– Ами ако няма знак? Ако никой не дойде?

– В някой от следващите петъци ще се изкачиш пак на хълма, където е Генуезката кула.

Алехандро се катереше по стръмния тесен път нагоре, а страхът го човъркаше като забит в мозъка му нож:

– Ами ако не е дошъл?

Ако не е дошъл, значи нямаше и отвара.

Нямаше да издържи на тези болки още цяла седмица. „Напразно ще си загина тук!“ – раздразнено си мърмореше под носа.

Най-сетне стигна билото. Зави наляво покрай голямо двуетажно здание, излезе на ширналото се пред него празно пространство и се озова пред извисилите се до небето могъщи стени на кулата. Изправи се срещу тях, запъхтян от катеренето по хълма, даде си вид, че иска да си поеме дъх. Не беше нужно да вдига глава, за да огледа прозорците на кулата.

– Много си млад още, не трябва да се задъхваш по нагорнището - прозвуча до него нечий глас.

Неволно се стресна, този глас му прозвуча в най-неподходящия момент, и то съвсем близо до него. Видя възрастен мъж, който дишаше учестено и едва поемаше дъх, но въпреки това попита:

– Като стигнеш моите години, какво ще правиш?

– Много е стръмно. Не те пита, бащице, млад ли си, стар ли си?

– По облеклото ти личи, че си моряк. Какво търси на хълма някой, чиято работа и орисия е в морето?

Алехандро усети, че започва да му лази по нервите.

„Внимавай!“ – сигнализира му разумът. Сети се за моряка, кой тази сутрин подвикваше: „Или си се оженил за някоя от Галата, та си хукнал да прекараш почивния си ден в нейните обятия?“ Опита се да даде на стареца още един шанс. Разтегна устни в коцкарска усмивка.

– Ха, разбрах! – отговори старецът. – Щом в дъното на цялата работа е някоя жена, и на планината ще се покатери човек, и на хълма отгоре. Поне хубава ли е? Отдъхни си добре под тази асма, че да не останеш без сили и да се изложиш в леглото.

Старецът продължи да се смее и докато се отдалечаваше.

„Смей се, смей се! – закани му се наум Алехандро. – Ако знаеш, че преди малко си отърва кожата, щеше даже да се премяташ презглава от радост!"

Изчака, докато онзи влезе в гостилницата под асмата, сетне вдигна глава към шапката на кулата и тогава го видя. От единия прозорец висеше голям син плащ с извезан крилат лъв. „Знакът! Плащът с извезан крилат лъв!“

Замисли се. Откри знака, но кой беше вестителят? Как щеше да го разпознае? Започна да се взира във всеки минувач. Просякът ли беше, до ъгъла, до самия зид? Или мъжът с чуждестранните дрехи, който се катереше нагоре и от време на време спираше и поглеждаше назад?

Опря гръб в стената на джамията встрани от кулата и се престори, че проси. Закъсняваше с приема на отварата, кризата му наближаваше, усещаше как кръвта му застива в жилите. Ръцете и краката започваха вече да се схващат от болезнени конвулсии. Не след дълго болките щяха да станат непоносими.

Очите му се приковаха в сгушената под отсрещната асма схлупена гостилница. На нейната врата също се вееше синя наметка с избродиран двукрил лъв. Моментално тръгна натам. Седна на една маса.

– Я виж кой дошъл! Нашият моряк любовчия!

Алехандро настръхна от този дошъл иззад гърба му глас. Обърна се – беше старецът, който преди малко вървеше подире му по нагорнището.

Дали той беше човекът, когото търсеше? Имаше само един начин да се увери. Паролата!

– Снощи много те чаках. Защо не дойде? – попита тихо Алехандро.

„Снощи“. Паролата!

Старецът отговори от гостилницата, без да откъсва очи от пронизващия поглед на Алехандро:

– Болен бях!

„Болен“. Точен отговор. Но имаше и продължение. И Алехандро продължи:

– Да беше изпил една топла супа!

„Супа“. Втората парола.

– Че имам ли жена да ми поднесе топла супа? – засмя се човекът.

И втория път отговори точно. Притегли стол и седна до него.

– Говори! – прошепна Алехандро. – Казвай каквото имаш за казване!

– По брега! Върви право от Балат към Фенер.