Михримах усети, че на вълни, на вълни я облива някакво удоволствие, и изпадна в паника. Спомни си за ръката на дявола, която смущаваше сънищата й. Представи си онези огнени очи. Никога не беше изживявала подобно усещане. „Погубена съм!“ – реши тя. Тръгна да бяга, но се върна обратно. Притисна ръце до гърди и се изправи пред вратата.

– Хайде! – замоли се женският глас, който звучеше досега за Михримах така прочувствено и лирично. – Не мога повече, вземи ме, хайде!

Никаква прочувственост не бе останала в този глас. Последва вик. Подтикът да ги види надви срама. Михримах посегна, завъртя топката, леко открехна вратата... И ги видя.

Видя всичко!

Преплетените едно в друго голи тела.

Не успя да сдържи вика си от преживяния ужас:

– Безсрамници! Позор! Позор!

Първа я чу Фирдевс. Мъжът не беше в състояние да чуе нищо друго извън собственото си ръмжене. Девойката отметна косите си и я погледна през рамо:

– Принцесо!

Видя как Михримах се опитва да скрие лицето си в длани, за миг се вкамени на място. Едва тогава мъжът забеляза изправената на вратата господарска дъщеря.

И точно тогава Михримах видя мъжа в цялата му голота.

„Гадост! Гадост! Гадост!“ – крещеше всичко в нея. Закри очи с ръце. Обърна се и хукна назад по коридора.

Помъчи се да заличи в съзнанието си онова, което видя, но така и не успя.

Изпадна в паника. Безпаметно и безспир мълвеше:

– Прости ми, Господи! Прости ми! Омърсих се! Омърсих очите си, разума си, мозъка си, тялото си, невинността си! Не трябваше да ги чуми не трябваше да ги гледам, не трябваше да ги виждам! Прости ми!

На това ли викаха любов? До това, което видя преди малко, ли се свеждаше любовта, за която й разказваха Шетарет калфа и Мерзука? До тая голота, до двете гърчещи се едно в друго тела, преплетените крака и ръце, които прегръщат, длани, които галят и мачкат... Това ли беше разказваната с трепет обич? Ами чувствата? Къде бяха те? Все на това ли са посветени красивите думи, възхвалите в поезията и песните, зовът, въздишките? Това, на което стана свидетел? Боже господи!

Пак се сети за ръката в сънищата си.

– Махни се, Сатана! – изрече на глас и този глас отекна в ушите й като вик, но тя не му обърна внимание. – Това ли ме караш да преживея?

Тръгна към стаята си, тропайки с токчетата.

– Не искам! – мълвеше под носа си. – Не го искам, не ми трябва! Изчезвай от главата ми!

Есма се събуди и направо се стресна, като видя господарката си безкрайно объркана да стои изправена до леглото.

Косата на султанската дъщеря беше разчорлена. Не спираше да разтрива стиснатите си очи с длани. Стига да можеше, би ги изтръгнала от мястото им и би ги захвърлила.

Гувернантката трескаво се надигна от постелята.

– Дано да е за добро! Какво се случи на моята красива господарка?

Михримах разлюля глава на две страни.

– Кошмар ли сънувахте?

Мина й мисълта: „Де да беше кошмар!“ Наистина предпочиташе да беше кошмар, от който да се мята в леглото, който да я засрами, заради който на сутринта няма да погледне никого в очите. Защото щеше да знае, че е сън. А това беше самата истина. Достатъчно зашеметяваща, позорна, отвратителна истина! Истина, която я лиши от възможността да се утешава, че това е дяволска заблуда. „Не е!“ – люшна отново главата си тя.

– Да не дава Аллах! Да не я боли някъде моята принцеса?

Не отговори. Продължи да разтрива очите си.

– Какво става, красавице моя? Няма ли да кажеш на покорната си робиня Есма?

Как да й каже? Можеше ли да й каже?

– Есма! – приближи се тя до гувернантката. – Нека ми приготвят банята!

– Банята ли, принцесо? По това време!?

Михримах бавно отвори зачервените си от търкане очи.

– Искам да се изкъпя, Есма. Веднага!

„А, все същото!“ – си рече Есма наум и се разсмя от сърце, предполагайки, че момичето пак е сънувало нещо.

На сутринта се случи още нещо, което смути Хюрем и Есма.

След като се къпа цял час и не допусна никого до себе си, Михримах си направи сутрешния намаз в стаята, а не при другите жени от двореца.

Това бе първият самостоятелен намаз на Михримах.

Никой не видя как тя се захлупи върху молитвеното килимче и дълго, дълго плака.

ГЕНУЕЗКАТА КУЛА

Истанбул

За да потисне нетърпението си, Алехандро пое шест пъти дълбоко въздух. Днес беше четвъртият петък от пристигането му в Константинопол. Сутринта скочи от леглото с мисълта: „Денят на срещата“. Като тръгваше, се сблъска с моряка на портала.

– Полека бе! – реагира онзи. – Накъде си се забързал още по тъмно.

Алехандро не му отговори, задоволи се само да го стрелне с поглед казващ „Съжалявам!“, и продължи да подтичва.

– Абе да не би тайно от нас да си се оженил за някоя от Галата, че си хукнал сега да прекараш петъчната си отпуска в нейните обятия? - закачи го морякът. – Дай боже! В добро настроение си, значи!

Всъщност съвсем не беше в добро настроение. Цялото му същество, до корена на косъма му, жадуваше неистово за вълшебната отвара на шишкавия свещеник. Настъпеше ли кризата, започваха истински изтезания. Целият се обливаше в пот, непрекъснато крещеше, от устата му хвърчеше пяна. Знаеше, че всичките му мъки щяха да секнат само с една глътка от онази отвара, стига да я имаше. Една-единствена глътка щеше да го изведе от ада и да го възкачи в рая.

„Днес е денят на спасението!“ – казваше си наум. С когото и да се срещнеше, щеше да го стисне за гърлото и да му кресне: „Отварата! Дай ми отварата! Умирам!“

„И само отварата ли? Ще разбера и какви ще ги дъвча тук!“ – замисли се той. Колко пъти беше питал проклетия свещеник: „Каква е моята задача?“, но всеки път от устата на онзи не излизаше друга дума освен: „Божието възмездие!“ Добре де, но на кого щеше да раздава Божие възмездие?

В интерес на истината, не му трябваше да узнава каква е Божията повеля за възмездие. От деня, когато разбра, че не е турчин, а испанец, че не е Исмаил от Алаийе, а Алехандро от Севиля, в него все по-буйно се разпалваше огънят на отмъщението. Сам си казваше: „И да не беше божието възмездие, лично аз имам за какво да си отмъщавам!“ Трябва да отмъсти на османлията, който го отвлякъл едва като едногодишно детенце, на майката на оня, на баща му, на целия му род. Ако не поне щеше да отмъсти заради себе си на онзи, който му бе отнел самоличността, индивидуалността, произхода.

Нямаше търпение да извади камата и да заяви: „Аз не съм Исмаил от Алаийе, аз съм Алехандро Хосе Алтамирано от Севиля. Синът на Педро Алтамирано!“ И при всеки удар щеше да крещи: „Отмъщение на рода Алтамирано!“

Но заповедта беше достатъчно строга: „Заради благословеното ти поръчение трябва да се въоръжиш с търпение! Какво ще бъде то, ще разбереш четвъртия петък след като пристигнеш в Константинопол!“

Ето на, днес бе четвъртият петък.

Денят, когато щеше да получи отварата. Денят, когато болките му щяха да утихнат.

А в ума му, естествено, се загнезди и онова момиче. С коси като жито, очи като морето.

Не беше в добро настроение и заради играта, която му устрои съдбата. Щом си спомнеше за момичето, Алехандро вече не знаеше какво да мисли, какво да прави. Този трепет го тревожеше. А трябваше да е с ясна глава и с по-бистър и от водата ум.

Една сутрин, както се шляеше из корабостроителницата, някой му викна:

– Хей ти, ти, ти!

– Аз ли?

– Да, ти. Ела с мен!

– Какво има?

– Ти какъв си бе? Следовател ли? За лодката ни трябват шестнадесет гребци.

Сети се, че щом ще са осем двойки гребци, лодката сигурно щеше да превозва знатна особа! Продължи да играе ролята на полуглупав, полуприятел.

– Че кой ще се качи на лодка с осем двойки гребци?

Навъсеният неочаквано се засмя:

– Едно момиче!

– Момиче ли? Осем двойки гребци са твърде много за едно момиче!

– Даже са малко. Нейният баща плава в лодка с шестнадесет двойни гребци.

Алехандро наистина се учуди. Помисли, че му говори празни приказки.

– Не ме премятай, ага! – възкликна. – Че кой е бащата на това момиче?

Навъсеният се подсмихна и се наведе към ухото на Алехандро:

– Султанът на седем страни на три континента – Сюлейман хан!

„Велики Боже! – закрещя безмълвно от все душа. – Дъщерята на най-големия ми враг! Исусе Христе! Твоите чудеса са безгранични!

Едва устоя да не се прекръсти. Това бе абсолютно чудо! Божичко дъщерята на врага му идваше на крака. Усмихна се и отвърна:

– Щом е така, вече си намерил първия от шестнадесетте гребци.

Залепя ли веднъж яките си като корабни въжета ръце за греблото, ще накарам дъщерята на божествения ни повелител направо да полети! И само ми кажи къде ще отведем дъщерята на нашия господар.

– На флагманския кораб на Хъзър Реис!

„Двойно чудо!“ – викна наум Алехандро.

Навъсеният постави Алехандро на най-неподозираното място, бе едно от най-предните гребла. Дъщерята на падишаха я настаниха, естествено най-отзад, на застланото с атлазено шалте място за сядане. Нямаше как да се обърне да я види. Когато тя минаваше по мостика, погледна крадешком, с крайчеца на окото, и видя само един бял шал, който се развяваше сред цял куп мъже. И толкова! А и до нея – един мъж, огромен като великан, с червена брада и обшити със сърма кафтани.

„Хъзър Реис! – възкликна безмълвно Алехандро. – Глупако! Та това е Хъзър Реис, вторият след Сюлейман най-голям враг!“

Докато акостираха при кораба на Хъзър Реис, не се случи нищо особено. Той също си мърмореше: „Изглежда, избързах да благодаря на Бога!“ Беше ужасно разколебан. Така или иначе, най-големите му врагове бяха на една ръка разстояние. Щом извади кривата кама... „Не!“ – строяваше го вътрешният му глас. – Заповедта е строга! Докато не получиш указания, няма да набелязваш целта! Няма! Няма, ти казвам, няма!“