– Специалист ли сте?

– И да, и не. Всъщност – еничарин съм. Участвах в походите на господаря ни към Белград и Родос. Но всъщност по професия съм строител.

Разговаряха шепнешком, но все пак се страхуваше. Този мъж беше воин. Можеше да вдигне на крак целия дворец. „Откъде се взе тук? Щях да погледам още няколко минути и да си тръгна“ – мина й през ума.

„Веднага си тръгвай! – подсказа й вътрешният глас. – Какво чакаш? Ще те хванат!“ Но гласът на мъжа и темата не я пускаха да стане и да се отдалечи.

– И ти ли идваш често тук?

Завъртя отрицателно глава. Усети, че този й отговор не го задоволи, и добави:

– Видях я отвън, естествено. Кубето ме омая. Направо ме призова да дойда. Писано ми било да е днес.

– Ти не си първата омаяна! – промълви мъжът.

Настъпи миг тишина.

– Знаеш ли, че „Айя София“ е по-голяма дори от Храма на Соломон?

Вдигна рамене.

– По-голяма е! Легендата мълви, че при освещаването й император Юстиниан се изправил, вдигнал дясната си ръка право нагоре към това кубе и извикал: „Ей, Соломоне, аз те надминах“.

– Преди хиляда години ли?

– Да.

– Откъде се знае? Видял ли го е някой, чул ли го е?

– Нали ти казах – легенда! Разказвали са онези, които са видели и чули. Предавало се от поколение на поколение и ето на – до наши дни дошла легенда. Понякога и словото е досущ като това кубе. Непоклатимо.

Тя отново вдигна глава нагоре. Изкашля се, за да приглуши издайническото изтъняване на гласа си, и рече:

– Все едно виси от небето.

Зад гърба й нещо изшумоля. Усети, че мъжът беше пролазил така, както си беше на колене, съвсем близо до нея.

– Какво каза? Какво каза?

Изплаши се. Замълча. Изчака, напрегната като пружина, готова всеки миг да стане и да побегне.

– Все едно виси от небето, а? Наистина, така е! Не съм чул до ден днешен израз, който да го описва по-сполучливо. Кубе, което сякаш виси от небето!

– Но един ден ще рухне. Жалко!

Мъжът не обърна внимание.

– Ето, това е безсмъртието. Като странстващ по света пътник да оставиш след себе си някакво творение и то да съществува хиляда години! Може би и още хиляда години! Може би във вечността! Кой знае? Исидор от Милет и Антемиус4 от Тралес са окачили на небето това кубе, а са починали преди хиляда години. След тези хиляда години даже прах от костите им не е останал. Никой не си спомня и имената им, но виж, още са живи!

Изненада се от разсъжденията на този воин – та той е тичал с ятаган в ръка и е надавал победоносен вик по бойните полета, рязал е глави, разсичал е крака, ръце...

– Често ли идваш тук? – попита го неволно, без да се усети.

– Много често.

– Защо?

-Защото един ден ще окача на небето друго кубе, още по-величествено от това!

Трепетът и страстта в гласа му завладяха и нея. Леко обърна глава назад, без да пуска крайчеца на качулката, и промълви:

– Кой си ти?

– Един беден строител. Одеве ти казах, не ме ли чу? Издигам мостове, строя кораби за походите на нашия господар. В сънищата си обаче, как го каза ти... а, да, окачвам по небето висящи кубета.

Мъжът зад гърба й сякаш разказваше приказка, рисуваше в съзнанието й причудливи картини. Впечатли я. Изглежда, за пръв път срещаше толкова сладкодумен човек.

– Ами ти коя си? Чия си? И ти ли се интересуваш от тези неща?

Чу гласа, но бе потънала толкова дълбоко в мислите си, че не реагира.

-Отговори ми! И защо си криеш лицето? Бива ли да се крие човек в Божия дом?

Той не й остави възможност да отговори. Нито да избяга. Просто й свали полекичка качулката. И косата й се разля по плещите като същинска житна нива.

Дръпна си ръката като опарен.

– Ти! – възкликна, останал без дъх. – Но ти си момиче! Момиче си!

Безпомощна и ужасена, тя се опита да придърпа качулката.

Обърна се. Този път той се разтърси като ударен с куршум. Слисаният му поглед потъна в сините като безоблачно небе очи на девойката.

„Господи! – изстена с вик душата му. – Небесни очи! Не! – каза си след това. – Това са морски очи! Красиви като морето, необятни като морето, примамливи като морето, фатални като морето!“

И това не му хареса. Синевата в очите на непознатата девойка беше омайна както при керамичните декоративни плочки от Изник.

Кръстосаха погледи за миг, само за миг.

Заради басовия му затрогващ глас тя си представяше снажен момък. Пред нея обаче стоеше и я гледаше с омагьосани очи мъж на около петдесетина години.

Вдигна качулката, стана. Бързо се отправи към вратата, през която дойде.

– Коя си, дъще? – обади се той след нея. – Кажи ми името си!

Нямаше повече смисъл да си преправя гласа. Без да погледне назад, подхвърли мимоходом:

– Дилруба! Казвам се Дилруба!

Отвори вратата, излезе в полутъмния каменен коридор. Не я засягаше, че краката й измръзват; тичаше, силно притеснена, към входа с кожената завеса. В съзнанието й още звучеше гласът на онзи мъж: „Издигам мостове, строя кораби за походите на нашия господар. В сънищата си обаче окачвам по небето висящи кубета!“

Отметна тежката кожена завеса. Втурна се навън, останала без дъх. Светлината на слънцето я заслепи и тя затвори очи.

***

Мъжът остана, все така седнал на пода.

Косите и очите на момичето не му излизаха от ума. Как само се диплеха на златисти талази чак до талията й – същинска житна нива, разлюляна от сутрешния зефир.

Ами очите? Сините като керамиката на Изник очи?

„Еее, старче! – възкликна. – Толкова страни си обиколил, видял ли си досега такава красавица? Не! Хвръквал ли ти е умът само като погледнеш в нечии очи? Гледал си толкова дълго време лица-рози и устни-череши, а усещал ли си кръвта ти да кипне като че ли си на луди-млади години? Случвало ли се е да си глътнеш езика пред някоя жена – от трепет, а сърцето ти да запърха в гърдите така, сякаш ще изхвръкне, а? Случвало ли ти се е!?“

Не му се беше случвало. Откакто младежките му вихри стихнаха, а жаравата на сърцето започна да гасне и да се превръща в пепел – не му се беше случвало. Но сега!... Ето че сега се случи! Загуби си ума, кръвта започна да бушува по жилите му като река, глътна си езика и загуби дар-слово, задиша често-често, от сърцебиенето му се стегнаха гърдите.

Изправи се на колене. Кръстоса крака по турски. Вдигна глава и се загледа в хилядолетното кубе на Исидор и Антемиус. С образа на Дилруба в съзнанието си потъна в дълбок размисъл.

Внезапно хрумване го връхлетя и стисна сърцето му като в керпеден.

За бога!

Наведе глава. Хвана го срам. Лицето му пламна. „Тя е още дете. Кажи-речи, дъщеря може да ми бъде. Какво от това? Все пак е мома за женене“.

Колкото и да се противеше, вътрешният му глас не успя да победи срама. „Ами че аз съм по-възрастен от всеки друг, може би дори и от баща й!“ – отрони въздишка той.

Късно му беше вече за подобни трепети. Не му подхождаше.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ5, ХАРЕМЪТ 1528 г.

Султан Сюлейман излезе от харема и се запъти към приемната зала Куббеалтъ6 с бърза стъпка и развят кафтан. А това не вещаеше нищо добро. Не беше нормално по това време да остави любимката си Хюрем и да напусне харема. Значи се беше случило нещо важно.

Господарят дори още не беше излязъл с Михримах султан в градината. До ден днешен не бяха виждали той да тръгне към приемната зала, преди да погледа как дъщеря му с радостни викове тича след пауните, които пристъпваха важно-важно из двора с разперени опашки, пъстри като дъгата.

Един от служителите във вътрешния двор се приведе в почтителен поклон до земята и когато султан Сюлейман го отмина като вихър, вдигна вежди и смигна на отсрещния си другар: „Какво ли става?“. В отговор онзи само вдигна рамене и присви устни. А това означаваше: „Не знам“.

Една от арабските танцьорки, едва прекрачила прага на моминството, се втурна разтревожена към покоите на Хюрем хасеки. Отвори голямата врата и връхлетя вътре. На дивана отсреща лежеше закръглена негърка, тя се надигна още като видя как задъханото момиче се опитва да й каже нещо, и я скастри набързо:

– Спри се де! Поне си поеми дъх! Да не си спала гола, че Принцът на планината Каф7 да ти се е хвърлил в обятията?

Но момичето нито беше в състояние, нито имаше време да се засмее на тази шеговита закачка.

– Шет... Шета... Шета... рет Баджъ! – засрича то, преди още да е овладяло дишането.

– Абе казвай каквото имаш да казваш!

– Господарят...

Момичето не успя да продължи. Долепи длан до гърдите си и пое един-два пъти дълбоко въздух.

Само от споменаване на думата „Господарят“ сърцето на Шетарет8 калфа се раздумка.

– Тю-тю-тю!... За бога, Дюрдане! Да не му се е случило нещо на нашия султан?! Зло да ни забрави! Тю-тю-тю!...

С тюхкане-пуфкане надигна дебелите си телеса от мястото, където лежеше, и тромаво се заклатушка към момичето.

– Казвай де! Не ме подлудявай!

– Господарят излетя набързо от харема!... Видях го да се втурва към приемната зала!

– Тю, да ти се не види! – заклати се на две страни Шетарет, докато се връщаше при дивана си под прозореца. – Абе, хубавице, сърцето ми ли искаш да пръснеш? Или си хвърлила око на службата ми? Да не би да си мислиш: „Я да избутам тази Шетарет, та аз да стана калфа на Хюрем хасеки!“ а?

– Баджъ, мислех ти да съобщиш на Хюрем хатун новината, че господарят ни си е отишъл!

Шетарет се преструваше, че не я интересува, но и нейната глава пламна. Защо ли тази сутрин падишахът още в тъмни зори беше напуснал харема? При това без да се отбие при Хюрем. Без да види Михримах, макар и заспала, без да я целуне по бузата...