Когато спусна клепачи, забеляза, че тайничко очаква пак същите видения. Потръпна и се остави в обятията на съня.

***


Майка й въобще не беше в състояние да се занимава с любовното опиянение на Михримах. Правеше й впечатление, че дъщеря й някак си се промени. Свърза я с духовното узряване в резултат на въвличането в държавните дела от страна на баща й, най-вече с участието й като скрит наблюдател в съвещанието на Дивана. Не закъсня обаче да долови, че не е това. Опита се един-два пъти да я притисне, но Михримах не издаде тайната си. Така беше постъпила и когато й започна цикълът. Месеци наред не се показа сред хората. Накрая всичко си дойде на място. Явно щеше да постъпи пак по същия начин. Реши да не настоява повече. Сега върху главата на Хюрем се бяха струпали проблеми, много по-важни от състоянието на Михримах. Надвисваха ужасни заплахи.

Големият й син принц Мехмед беше пораснал. Османският престол по право се полагаше на него, а не на Мустафа, сина на Гюлбахар. „Кой има брак със Сюлейман – се питаше сама нощно време. – Аз!“ Следваше вторият въпрос: „С кого споделя леглото си Сюлейман?“ Отговорът беше красноречив: „С мен! Хюрем! Единствената за султан Сюлейман усмихната жена!“

Щом е така, тронът на Сюлейман трябваше да принадлежи на нейния син. „Това го премисля и онази вещица Гюлбахар“ – мълвеше, потъвайки от дрямката в сън. Съгледвачите й бяха съобщили, че из целия дворец сноват хора на Гюлбахар. Хюрем се страхуваше да не посегнат на сина й Мехмед.

И принц Мустафа вече беше възмъжал. Великият везир Ибрахим и войската поддържаха него, а нея и децата й ги мразеха. Разчитайки на това и с помощта на Ибрахим, принцът можеше да заграби трона на баща си.

Хюрем непрекъснато градеше най-различни предположения: „Това може да го стори и оная хърватска свиня. Ще се държи все едно е с Мустафа, да не дава Аллах, ще свали Сюлейман и цялата мощ ще отиде в негови ръце. После ще се разпореди да удушат и Мустафа“.

Не береше грижа за живота на Мустафа. Но ако страховете й се оправдаеха, Ибрахим, разбира се, нямаше да остави нея и децата й живи Кой знае какви безчинства си беше наумил този Ибрахим?

Още един страх терзаеше Хюрем. Бунтът на еничарите, както преди десетина години. Броженията срещу Сюлейман, задето не ги повеждаше на военни походи, вече се бяха надигнали. Бунтът можеше да избухне всеки миг и съвсем безпрепятствено да издигнат Мустафа на мястото на баща му. „Какво като е в Сарухан? – си казваше сама. – Съвсем близо е до Истанбул!“ Сюлейман не казваше ли винаги: „Когато в Маниса научихме, че нашият баща се е преселил във вечността, двамата с Иблахам се метнахме на конете и препуснахме. На втория ден, по време на вечерния сезон, пристигнахме в Юскюдар“.

Трябваше да върти, да суче, но да изпрати Мустафа колкото може по далече от Сарухан. Някъде, откъдето не можеше да стигне до Истанбул за два дни. На неговото място в Сарухан трябваше да назначи Мехмед, че когато се наложи, големият й син да пристигне в столицата преди Мустафа.

Ако тя не заложеше на трона на Сюлейман своята кръв и своя живот, никой нямаше да ги спаси, никой.

Тъкмо заради това сега Михримах трябваше да се отърси от всякакво объркване и веднага да задейства влиянието, което имаше върху баща си. Така или иначе, любимката му въобще не подозираше собствените си сила. Хюрем бе решила. Щеше да накара Михримах да почувства каква сила притежава. Щеше да я научи какво може да направи с •тази си сила.

През една от своите безсънни нощи Михримах стана и взе да броди из стаята, без да събужда заспалата върху постелката до вратата Есма.

Душата й пърхаше между два бряга. От една страна, очакваше в сънищата й да настъпи мигът, когато ще може още веднъж да изживее онази ужасяваща я страст, но от друга страна – изпитваше страх. Трябваше да се освободи от дявола. Явно докато го криеше от майка си, нямаше да се справи с това отвратително нещо. Дали и на нейната глава се бяха струпали подобни работи? Според Есма, тази болест нападаше всекиго. Ако се съди по честото обръщение на татко й „Ангел мой!“, майка й си имаше работа с дявола или се бе спасила от него. Сигурно знаеше как да се освободи или познаваше някого, който би й дал съвет.

Със свито сърце отвори вратата. Изчака малко да не би Есма да се е събудила. С обърнато към стената лице гувернантката й леко похъркваше.

Излезе. Две от трите прислужници спяха дълбоко в предната стая. Фирдевс я нямаше в леглото. Истинското й име Аршалуйс означаваше зазоряване, но като я докарали в двореца, й сменили арменското име с персийско. Михримах не смяташе, че е правилно. Какво щеше да се случи, ако майка й си беше останала с името Александра? Като сменят името, нима променяха и произхода, родословието, религията, вярата им. Можеха ли да ги променят? Не можеха – така си отговаряше всеки път , когато си задаваше този въпрос. Ако можеха, щеше ли майка й да се обявява като Александра Анастасия Лисовска? Ако можеха, щеше ли да я глези, особено като останеха сами, с онова „Красивата ми Дуняшка“? Щеше ли, когато останеше сама, да говори на стените с оня странен език – „езика на степите, на снежните планини, на ледените реки“, както сама го наричаше, щеше ли неуморно да учи на него и Михримах?

„Както и да е!“ – си рече, когато се измъкна от покоите в коридора. Сега не му е време да си мисли за това. Душата й се стягаше, страхуваше се, срамуваше се и копнееше за огнените очи.

Вървеше безцелно, без да знае какво иска да направи и накъде отива. Ако продължеше към двора с шадравана, все направо, натам, откъдето до слуха й достигаше ромонът на водата, щеше да се натъкна на някоя от дежурните калфи. Резултатът от една подобна среща я връщане в леглото. Нямаше такова намерение. Знаеше, че в леглото я чака дяволът.

За да не я усетят, тръгна към отделението, предназначено за обслужващия персонал. Първо зави наляво. От стаята на прислужниците се разнасяше мощно хъркане. Но Михримах знаеше, че спят като зайки. При най-малкия шум щяха да скочат: „Заповядайте, принцесо!“ Защото все още само Михримах имаше привилегията да вдига шум.

Повървя още малко, зави надясно, гледаше да не се загуби из лабиринта от коридорите на харема.

„Къде ли е Фирдевс?“ – се запита. Ако я намереше, щеше да седи при нея и тя щеше да се разприказва. Стига, разбира се, да не е останала да спи в нечия друга стая. „Не си вземай веднага грях на душата заради това момиче! – упрекна се ядосано сама. – Може Есма да й е възложил някаква работа за сутринта или пък да е влязла в банята“. След като наложниците се оттеглеха в покоите, в тяхната баня тайно се къпеха прислужниците. Всъщност съвсем не беше тайно. Всички знаеха, но се правеха, че не го виждат. Чисто и просто гасяха камината в банята на наложниците по-късно.

Пак зави надясно, като се надяваше, че ще намери Фирдевс там. Вървеше бавно, защото не познаваше тези места. „Загубиш ли се, ще станеш за срам и позор, Михримах! – си рече. – Наложниците ще има да ме одумват: „Абе чу ли, дъщерята на султан Сюлейман се загубила в харема"

Минаваше точно покрай стаята за халвет29, когато дочу някакъв звук. Стенание!

Сърцето й подскочи от страх. Сети се за наставленията на майка си и баща си: „Каквото ще да става, не обикаляй сама!“.

А ето я сега – съвсем сама.

Навсякъде беше тъмно, цареше полумрак. Фенерите по коридорите и слабите светлинки, които се процеждаха под вратите, не вършеха никаква друга работа, освен да създават още по-страховита атмосфера. Отново дочу стенание. Значи не се лъжеше. Косата й се изправи от страх.

Опря гръб в стената и притисна гърди с две ръце така, сякаш искаше да заглуши забързаните удари на сърцето.

Цялата се превърна в слух.

Този път чу стенанието много по-ясно. Приличаше на хриптене. Помисли си, че вероятно някоя от прислужниците се е разболяла.

Последва отново фалцетно, преливащо от жал стенание.

Заприлича й много повече на зареден с потайност и странност зов за желание, отколкото на стенание от болен човек.

Хриптене – омагьосващо, трептящо, игриво. Нещо като жално, но в същото време и умоляващо шептене. Звук с преплетени едно в друго треперещи, страстни хленчения.

Не след дълго различи и друг глас.

Колкото досегашният звук бе писклив и трепетен, толкова този, наподобяваше грубо, болнаво, басово ръмжене. Но и той непрекъснато се извисяваше и притихваше от настървено желание.

„Двама са! Мъж и жена!“ – позна Михримах.

Чу жената да се моли:

– Недей! Моля те! Съжали се над мен!

Каква странна молба! Ужасяващо дълбоко дишане прекъсваше думите й, то беше последвано от хълцукания, прерастващи в спотаяван вик. Мъжът явно въобще не се съобразяваше с молитвите й. С всяка изминала секунда той ръмжеше все по-силно и силно.

„Дали не правят онова нещо, за което си мисля?“

В същия миг се сети, че не знае какво представлява „онова нещо“, за което си помисли. Можеше да предположи какво означава шептенето на прислужницата – дотолкова можеше, от приказките за любовта, които й разказваха Шетарет калфа и Мерзука. Как пленителният младеж влюбен в красивата дъщеря на султана, пробил планината и минал през нея, за да се слее със своята любима, как красивата девойка възседнала птицата Анка30 и прелетяла планината Каф, за да се хвърли в обятията на любимия мъж... Изпълнените с чувства красиви думи, които си казват влюбените един на друг... Само че в тези стенания, молби, ръмжене, които чуваше сега, нямаше и следа от чувства и възвишеност.

Михримах стоеше и не помръдваше. Лицето й пламтеше. Не, цялото й тяло се гърчеше в огън. Странна тръпка я разтърсваше от глава до пети. Усещаше, че губи надмощие в битката да потисне породилото се в нея огромно желание да ги види.

Стенанията и ръмженето зад вратата вече се бяха усилили дотам, че не можеха да се скрият. Слабите чувствени молби се превърнаха в страстни, неуспешно потискани на пресекулки викове. А сумтенето и ръмженето на мъжа заприличаха на ужасяващо клокочене.