Когато слизаше към лодката с осемте чифта гребла, използва като повод сбогуването с капитана, за да огледа още веднъж, за последен път цялата палуба. Батальонът морски пехотинци беше излязъл да я изпрати - нямаше го и сред тях. Бяха кръстосали погледите си само за миг, после морякът с вежди като стрела сякаш изчезна. Докато слизаше по висящата стълба, за миг си помисли: „Да не би да ми се е сторило?“

Стъпваше изключително внимателно, за да не падне, държеше се здраво за въжетата на стълбата, не вдигна глава чак докато стигна до мостчето между нея и лодката. С една ръка попривдигна воланите на роклята си да не я спъват и се приготви да прекрачи в лодката.

В този миг видя протегнатата към нея ръка.

– Ще си превиша ли правата, ако пожелая принцесата да ми хване ръката, за да може по-лесно да се качи в лодката?

Сърцето й трепна от този плътен глас и Михримах бавно повдигна глава, за да види на кого принадлежи той.

О! Боже господи, той беше! Морякът с огнените очи!

Дъхът спря. В гърдите й се надигна вик. Как го бе търсила с поглед във всеки един моряк, изпречил се пред нея на палубата, само и само за да го зърне още веднъж, макар и за миг, и тъкмо когато най-накрая повярва, че всичко е било само един мираж, той най-неочаквано се появи направо пред нея. Нещо повече, подаваше й ръка да се хване за него. И може да бъдат заедно от кораба с червения корпус чак до Сарайбурну.

„Боже господи!“ – надигна се още веднъж вик в гърдите на Михримах.

Не помнеше колко пъти през този ден възкликна така. И всеки път заради него!

Още веднъж очите му се впиха в нея. Сърцето й запърха, подаде му мъничката си като птиче ръка. Допряха длани. Обзе я трепет. Голямата груба, но топла мъжка ръка й вдъхна стабилност. Качи се в лодката. Настани се върху приготвената специално за нея избродирана със сърма постелка и за пръв път се запита: „Това ли наричат любов?“.

„Не, драга – опроверга се сама. – Каква ти любов? Нима може човек да се влюби след два разменени погледа? Видяхте се с един мъж очи в очи два пъти. Това е всичко!“

– Принцесо! – промълви морякът с огнените очи.

Тя потръпна от плътния глас на този мъж.

„А на това какво казваш? Само очите ли са виновни? Потреперваш и от гласа му!“ – скастри я вътрешният й глас.

– Беше чест за вашия роб! – допълни морякът, поклони се леко и пусна ръката й.

От този ден Михримах съвсем се обърка. В лодката изобщо не обърна внимание на Есма, която я побутваше с лакът, само се постара да не я забележат как не отделя очи от гребеца на третия ред, моряка с огнените очи. Помисли си: „Дали като слизаме от лодката, пак ще ме хване за ръка?“

Но не стана така. На пристана при двореца бе посрещната от цяла свита прислужници, а това й напомни, че е дъщерята на султана. Как се вреди от тях снажният моряк, че да я хване за ръка? Стъпна на пристана, хвърли му един поглед през рамо – и това беше всичко.

Започнаха да я тормозят безсъниците. А когато задрямваше с първите зари на утрото, връхлитаха кошмарите. Кошмарите, които я хвърляха в ужас.

Някаква ръка... Огромна ръка, не можеше да види на кого е, започваше да шари по цялото й тяло, навсякъде. Галеше я, извиваше я, стискаше, мачкаше... „Недей! – викаше Михримах. – Недей! Не искам!“

Влудяващото удоволствие от нещото, на което се противеше и крещеше „Недей!“ направо я ужасяваше.

А това не беше всичко. Дръзката ръка започваше да я разсъблича. Дори насън Михримах се срамуваше. Потъваше вдън земя... А от друга страна, викаше: „Не! Това не е истина! Сън е. След малко ще се съмне, ще се събудя и всичко ще свърши“.

Ръката обаче не спираше, Михримах се гърчеше до полуда.

Скачаше от леглото, облята в студена пот, но щом се сетеше, че се е гърчила от удоволствие, изпадаше в друг шок. „Пази ме, пази ме!" крещеше в себе си. Струваше й се, че всички я гледат, имаше чувството, че е омърсена.

Тази сутрин се събуди пак така – сред тръпките на удоволствието и с чувството на срам.

– Какво й е на моята принцеса? – попита гувернантката.

Есма от доста време забелязваше странното състояние на принцесата.

– Нищо ми няма!

– Има ти, има! – настоя Есма. – Откакто сме се върнали от кораба на капитан Баба, на моята принцеса й става нещо. Стенете през нощта...

– Стена ли?

– Да, принцесо! Стенете.

Ето че беше станала за срам. Значи онова, което изживяваше насън, се проявяваше в реалността с такива позорни реакции.

– Да не би да сте болна?

– Казах ти, дадъ, нищо ми няма!

Гувернантката изобщо не повярва на този отговор.

– Или онзи юнак с извитите вежди е взел ума на моята принцеса?

– Що за приказки, Есма? – скочи ядосана Михримах.

Гласът й прозвуча гневно, погледът й обаче говореше друго: „Да! Той ми взе ума!“

Строго изгледа Есма.

– Да не съм чула друг път от устата ти такива приказки!

– Ако щете ме обесете, ако щете ме изгонете от антуража си, но ще ви кажа каквото имам да ви казвам, принцесо! Защото вие вече пораснахте. Когато бяхте мъничка, аз ви бях бавачката. Сега обаче сте една много красива принцеса. От бавачките се изисква да бъдат и прислужници на господарките си, и пазителки на техните тайни. Ако ви тежи, с кого другиго ще го споделите, ако не с Есма?

– Нищо ми няма, нали ти казах, Есма! – с последни усилия се възпротиви Михримах.

Сниши глас и засрамено прошепна:

– Има... Наистина ми има нещо...

– Кажи какво ти тежи, принцесо, да ти помогна. Онова, което тежи на моята красавица, за Есма е кървяща рана...

– Но няма да казваш на никого...

– Няма!

– Закълни се!

– Заклевам се! Бог ми е свидетел!

Михримах притегли гувернантката си съвсем наблизо и шепнешком й разказа съня си.

Есма я изслуша мълчаливо. Само в един момент попита:

– Той ли? Той ли те гали?...

– Не! – прекъсна я Михримах. – Не знам. Няма физиономия. Само една ръка. И толкова!

Бузите й се зачервиха от срам. Най-накрая заключи:

– Есма, не мога да погледна мама в очи! Никого не мога да погледна! Не искам да сънувам такива сънища! Мъча се да не заспивам, само и само да не ги сънувам.

Есма взе ръката на Михримах в дланите си и като се стараеше да не премине границите на почтителността, й заговори нежно:

– Ах, моя принцесо, най-красивата красавица! Какво срамно има в това! Такива неща се случват на всекиго!

– И на теб ли?

Есма кимна с наведена глава да потвърди.

– И ти ли изпитваш удоволствие?

Гласът на Михримах прозвуча едва чуто.

Гувернантката вдигна глава и я погледна. Последва дълго мълчание.

– Да! – отговори със странно изписана по лицето й вина. – Щом човек достигне определена възраст, дяволът започва да го разиграва така.

– Дяволът ли?

– Дяволът, я! Той пробужда желанията в нашето тяло и ни кара да изпитваме такова удоволствие, че да извършваме грях.

На няколко пъти Михримах се канеше да сподели нещо, после се отказваше, но Есма я разбра.

– Кажи го де, принцесо! Не се притеснявай!

– Тези сънища... – стеснително продума Михримах, – тези сънища се появиха оттогава. От деня, когато го видях. Да не би неговата ръка, да се явява в сънищата ми?

Есма повдигна наведената от срам глава на Михримах и я погледна в очите. Усети, че момичето от дъното на душата си желаеше това да е така.

– Според мен – той е!

Този разговор не изигра никаква друга роля, освен да увеличи страховете и срама на Михримах. Гласът на Есма увисна като обеца на ухото й. Изпари се и малкото останала радост. Щом човек достигнел определена възраст, дяволът започвал да го разиграва по този начин!

Значи воинът с огнените очи, който преобърна живота й надолу с главата, беше дяволът. Забавляваше се с нея, за да я вкара в грях.

Съвсем се затвори в себе си. Цял ден не спря да си повтаря: „Аз съм грешница. Дяволът е в постелята ми!“.

Цяла нощ, чак до сутринта, стоя седнала в леглото, без да затвори очи. Проплака: „Не искам да живея с дявола!“. Внушаваше си повече да не го вижда. Че как щеше да го види? Нямаше възможност още веднъж да се качи във флагманския кораб на Хъзър Реис. Естествено, той също нямаше възможност да дойде в двореца.

„Добре де! – плъзна бледа радост по лицето й. – Щом няма да го виждам, значи ще се отърва от дявола“. Но в същия миг някаква смътна тъга измести радостта. Ужасена, промълви: „Искам да го виждам! В дявола ли се влюбих!?“.

Дори само при мисълта за това сърцето й запърха. „Какъв ти дявол? - възпротиви се на изгарящия я отвътре срам. – Измислиците на Есма! Не се хващай за думите на една гувернантка!“

В интерес на истината, можеше ли да са дяволска работа тези неизпитвани дотогава чувства, очите, които пораждаха трепети? Дяволът не беше изправил пред нея този моряк, само и само за да я повлече към пропадението? Нима това беше възможно?

Внезапно се обади вътрешният й глас: „Добре де! Така ли ще живееш! Няма ли да потърсиш истината, за да намериш отговора на въпросите, които непрестанно ти гложди душата?“

Поспря за миг. Загледа се в сумрачните стени на стаята, по които играеха черни сенки, и си каза: „Ще потърся истината! Ще разбера дявол ли е, или не, и ще намеря отговора на въпроса, за който жадува душата ми“.

Ето защо трябваше да го види поне още веднъж. Но как? Това й се струваше абсолютно невъзможно.

Изтощи се от мислене. Отпусна се на леглото. „Есма все ще измисли нещо! - й мина през ума. – Лесно й е да каже: „Споделям мъката ти“. Тогава да намери начин. Ако не друго, поне можеше да научи името на моряка, можеше и щеше да се сети как да му изпрати съобщение“.

Михримах се покри с юргана. „Не още! – си каза. – Ще споделя какво ме мъчи с мама. Ако е любов – любов да е, ако е дявол – дявол да е! Кой ще знае по-добре от моята майка? Ако е любов, тя ще намери изход. Ако ще е дяволът – тя ще го изпепели и ще го изхвърля от сърцето си“.