Вратата се отвори бавно, със скърцане и... Влезе друг моряк с поднос в ръце.

Не беше той!

Михримах изпита странно усещане, нещо смесено между облекчение и разочарование.

– Горещ сироп с канела!

Дойде на себе си едва от докосването на Есма:

– Моля?

– Горещ сироп с канела. Ще ви се отрази добре, принцесо!

Хъзър Реис не можеше да си обясни на какво се дължи тази нейна разсеяност през последните десетина минути. „Сигурно е от вълнение. Днес изживява онова, което си е мечтала от години“.

Михримах отпи глътка от димящия ароматен сироп и в желанието си да прогони мислите, които пърхаха в главата й, промълви:

– Щяхте да ми разкажете за предателството.

Хъзър Реис придърпа стол и седна.

– Знаете... – започна той. – По-точно, сигурно сте го чули. - Пак замълча. Погледна в отправените към него изпълнени с искрено внимание момичешки очи. – Бяхме четирима братя. Оруч, Иляз, Исхак и аз. Търгувахме, обикаляхме с корабите от пристанище на пристанище, купувахме стока, продавахме...

Хъзър Реис, изглежда, се вживя отново в онова време, помълча малко.

– Рицарите от Родос нападнали кораба на Оруч и го пленили. Брат ми Исхак загинал геройски в битката. Дадохме им откуп и освободихме брат ми Оруч. И в същия ден дадохме клетва. Щом светът е такъв, ние ще станем пирати. Започнахме да превземаме корабите на неверниците на Бяло море. Разнесе ни се славата, нарасна мощта ни. Дойде ден, когато испанските, венецианските и генуезките кораби не можеха вече да излизат в открито море. Дори и чайките не размахваха криле и не летяха над Бяло море, ако нямаха разрешение от нас...

Замълча. Отрони дълбока въздишка.

– Ето на, в това време народът на Алжир бе поробен от испанците. Изпратиха ни вест: „Нали Оруч и братята му са мюсюлмани, нека дойдат да ми освободят!“ И ние отидохме, направихме каквото казаха. Ликуваха. Предложиха ни: „Тук да е вашата родина!“ Провъзгласиха брат ми Оруч за техен владетел. Оставихме го там и отплувахме където ни е мястото, към моретата. Обаче...

Пред очите на Михримах разказът му се нижеше в живи картини, заедно и тя беше с тях. Изуми се как така Хъзър Реис разказва за успехите и геройствата си, без да ги преувеличава, без дори да ги представя на заслужената им значимост.

Реис се изправи и отиде при задната, стъклената стена. Известно време постоя там, загледан в изнизващите се очертания на Истанбул.

– Обаче? – попита Михримах.

Хъзър Реис се обърна и видя, че дъщерята на султана се беше приближила и сега стоеше изправена непосредствено до него.

– Обаче, принцесо... – въздъхна той. – Намеси се Сатаната. Същите които ни повикаха: „Идвайте да ни освободите“, се споразумели с испанския крал, тъй като им обещал да ги обсипе със злато. Една нощ отворили портите на крепостта пред тайно стоварената на брега испанска войска. Предали им батко ми Оруч Реис, същия, когото бяха молили за спасение. Испанците го оковали във вериги и го отвели. В Испания го натоварили на една каруца със слама и го показвали на народа за назидание. Измъчвали моя юначен батко. Били го, бутали го, мушкали го с тояги, ками и саби. Подложили го на всички видове мъчения. Отрязали му главата.

Гласът на Хъзър Реис трепна. Михримах усети дълбоко в себе си огромна болка.

– Не се задоволили дори и с това. Набучили главата на батко ми на дълго копие и обикаляли с нея от град на град.

Последва напрегнато мълчание. Като видя рукналите от очите на Михримах сълзи, Реис се сбърка какво да стори.

– Принцесо! – промълви. – Простете на стареца, който ви доведе тук, за да ви дари малко щастие, а ви разстрои с разказите си за минали времена.

– А наказание за предателството? – попита Михримах. – Предателството беше ли възмездено? Отмъстихте ли?

– Не оставихме камък върху камък. Отидохме и предателят си получи заслуженото. Но отмъщението може ли да върне онзи, който вече го няма! За какво са ни хиляди отрязани глави вместо главата на Оруч. Ако питате мен, не хиляди, милиони предателски глави не струват колкото един Оруч!

– А испанците?

– Нападнахме ги, избягаха. Проследихме ги, обстрелвахме бреговете им с топовете, но не се показаха. Искам да ви кажа, принцесо, че огънят на отмъщението, който ни изгаря отвътре, не стихна. Не успях да отмъстим както трябва на неверника, причинил толкова зло, омраза и болка на моя брат. Не можахме да превърнем Бяло море в затворена територия за Испанската армада. Но сме се заклели. Докато в това тяло живее тази душа...

– Какво е необходимо, Реис Баба? Какво е необходимо, за да бъде възмездена кръвта на нашия Оруч Деде?

Хъзър се обърна към нея. Унесено загледана през прозореца към морето, Михримах също обърна глава. Очите на султанската дъщеря излъчваха твърда решителност.

– Какво е необходимо? – повторно попита Михримах, без да сваля поглед от Хъзър Реис.

– Шестдесет нови галери.

Той видя припламналите в зениците й искри.

– Ако имам още шестдесет галери, ще разбия Испанската армада в Бяло море. Ще изпълня докрай дълга си пред Оруч. После идва ред на океана.

– Океанът ли? Морето, което няма начало и край?

– Не слушайте нашите приказки, принцесо! – засмя се Хъзър Реис. - Всяко море си има край. Един морски капитан, Колумб се казва, доказал, че и океанът си има край. Завършва при Новия свят. Така че наш дълг е да отворим пред Османската империя портите към Новия свят!

– Защо?

– Защото, което тече оттам, ще направи притежателя му толкова богат, че ме е страх да не затъмни блясъка на Великата Османска империя.

Михримах изведнъж се наежи:

– Какво говориш, Реис Баба! Нима е възможно блясъкът на Великата Османска империя да угасне?

Замечтаното романтично момиче изчезна, на негово място сега се появи владетелката.

– Не съществува вечна светлина, принцесо. Ако искаш да не угасва, трябва да я захранваш с нови източници, да откриваш непокътнати богатства. Ето такива богатства има далеч зад океана. Така е според думите на онези, които са ходили там и са ги виждали, които са се върнали и са го разказвали. Планините на новия континент били от злато, реките му от елмази, горите – от изумруди. Като казвам богатства – това имам предвид. Сега стотици кораби превозват онова злато за най-големия враг на нашия господар – Карл Пети.

– В такъв случай цитираните от вас шестдесет галери ще бъдат построени! – отсече Михримах. – Блясъкът на Османската империя няма да угасне.

Хизър Реис не знаеше какво да й отговори. Само си помисли: „Жалко, защо ли и умът на Любимеца Ибрахим не беше като ума на това девойче!“

Макар че му обяснява цели два дни, не успя да го убеди колко важни са моретата. Дали желанието и молбата на султанската дъщеря сега няма да надделеят над сляпото му упорство?

Отново наведе почтително глава:

– Трябва да знаете, че и да не се направят шестдесетте нови галери, Вие покорихте моряците, слуги на нашия господар. Дали са шестдесет или шест, при всеки поход вие ще увенчавате техните надежди.

Михримах отвърна на комплимента на стария Реис със същата почтителност.

– Хайде да видим – каза тя с нетърпящ възражение тон, също като майка си - как с още шестдесет галери морските пехотинци на нашия господар ще служат на Великата Османска империя!

След което се обърна и повика гувернантката си:

– Ела! Хайде да целунем ръка на нашия капитан и да излизаме на палубата. Още не сме литнали над вълните!

***

Потърси го с поглед веднага щом стъпиха на палубата. Не го видя. Нямаше го. Нещо повече, нямаше и следа от онази предишна припряна суматоха. Моряците, които се катереха и спускаха по такелажите и въжетата, бяха изчезнали.

Сега се долавяше онова ромолящо бълбукане, когато кораб пори водата в морето, и пронизващото слуха свистене на вятъра, когато се блъска в платната и ги издува.

Трескаво изтича към вратичката на десния борд и погледна надолу. Веслата на флагманския кораб се вдигаха в един и същи миг, в един и същи миг се гмуркаха в морето и сред шуртенето на разпенените водни талази отново се вдигаха едновременно.

Михримах изтича на носа. Вятърът грабна шала от главата й и го отнесе. Есма успя да го хване, преди да падне в морето. Този път погледна през перилата на левия борд долу към разпенената от кораба вода. Загледа се в играта на греблата с вълните. Разпери ръце на две страни, сякаш искаше да прегърне порещия откъм носа на кораба вятър. А той подхвана косите й и ги разпиля на четири страни така, сякаш искаше да ги отнесе във вълните.

– Аз летя, Есма! – извика тя. – Виждаш ли, летя над вълните!

Момичето се опита да я отдръпне от перилата.

– Внимавайте, принцесо! – прошепна й на ухото. – Ако искате да го видите отново, гледайте не към морето, а покрай себе си!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

Михримах лежеше с отворени очи. Не знаеше защо не я хваща сън. Назад във времето останаха нощите, когато заспиваше още щом се допреше до възглавницата. В главата й пърхаха хиляди мисли, с издути платна преследваше мечтите си.

„Лъжа е!“ – измърмори на себе си. Всъщност много добре знаеше какво пропъжда сънищата й. Не можеше да се отърси от мисълта за него. Въпреки всички усилия, тя не беше заличила в съзнанието си погледа на онзи моряк от кораба на Хъзър Реис, който прикова поглед в очите й.

Лежеше и разглеждаше златните лъскави орнаменти по тавана на стаята.

– И това си е чиста заблуда! – отрони въздишка тя.

Въобще не искаше да забрави пламтящите като жарава очи.

Кой беше всъщност? Как се казваше? Откъде беше?

И накрая – идваше ред на въпроса, който я караше цялата да тръпне от вълнение: „Дали ме харесва?“.

Тогава, преди да напусне кораба, тя незабелязано огледа цялата палуба, но не го видя. Странно, на душата й лежеше тежка мъка. Точно като сега.