Хюрем отвори уста да каже нещо, но той вдигна ръка:

– Не искам празни приказки! Дъщеря ми да си избере сама кой да я придружава!

Султан Сюлейман проследи с усмивка Хюрем, като видя как лицето й направо грейна и с бързи стъпки се втурна към вратата.

След малко тя съобщи без заобикалки новината на дъщеря си:

– Баща ви не разрешава да тръгвате сама. Ти, дъще, трябва лично да си избереш кого ще вземеш за придружител.

В първия момент Михримах не я разбра. Сетне очите й заблестяха:

– Значи татко няма да дойде!

– Нали ти казах, лично ще си избереш кой да те придружава! – погледна дъщеря си в очите и за миг замълча. – Според мен, добре ще е да вземеш някои от учителите си, наложниците и прислужниците.

– За срещата ми с Реис нямам нужда от тях!

– Имаш! Така трябва!

– Щом „така трябва“, ние просто няма да отидем, и толкоз!

– Протоколът го изисква! От съображения за сигурност...

Михримах нямаше намерение да отстъпи и на крачка.

– Ако прославеният Хъзър Реис, когото баща ни обяви за управител и му повери цяла област от Великата Османска империя, не може да ни гарантира сигурност, тогава ние какво сме?

Хюрем отново изтича при падишаха да му обясни какво става:

– Положението е такова и такова!

Дълбоко в себе си Сюлейман се възхити от логиката на дъщеря си, но пак настоя:

– Не може без придружители!

Дори категоричното решение на господаря не даде резултат. Отговорът на Михримах беше още по-категоричен:

– Ако нашите подчинени, морските пехотинци, които славим като безстрашни юнаци, не могат да опазят принцесата на своя господар, тогава какви битки ще водят с неверниците? Тежко му и горко на османския поданик!

Още два пъти притичва Хюрем до мъжа си и обратно. Най-накрая Султан Сюлейман се смили.

– Добре! – произнесе се той. – Да не се оформя свита от придружители. Дъщерята на великия султан Сюлейман – Михримах, ще отиде сама при Хъзър Реис!

Хюрем отново литна от радост. Това беше страхотен изпит за влиянието на дъщеря й върху баща си. Михримах издържа и него. „Браво на моето момиче!“ – възкликна си тя негласно на излизане от Негово Величество господаря. Миг след като Хюрем си тръгна, Сюлейман извика неговия секретар.

– Виж, ага! – смръщи вежди. – Нашата дъщеря утре ще посети корабостроителницата. Няма да има придружаваща свита.

Не обърна внимание на ококорените му от страх очи и продължи:

– Принцеса Михримах ще отиде сама. Да се извърши съответната подготовка!

Докато личният секретар обмисляше как да се противопостави, господарят се разсмя:

– Нека тя да си мисли, че е сама! А ти незабелязано ще вземеш всички необходими мерки. По същия начин да се подготви и Хъзър Реис. Правете, струвайте каквото си щете, но дъщеря ни за нищо на света не трябва да ви вижда и усеща. Ясно ли е? Нека вярва, че сама е слязла до корабостроителницата.

Мъжът се успокои, поклони се десетки пъти и се оттегли.

А в това време султан Сюлейман се размисли: „Колко грижи ми създават тези две жени – въздъхна той. – Отдавна не можем да скършваме на две думата на майката. Сега пък дъщерята ми се качи на главата. Няма ли да мога най-после да кажа „не“ на тези две красавици?“

Стана, загледа се в разцъфтяващите дървета и промълви:

– Сигурно няма да мога!

***

Когато сутринта двете с Есма се качиха в дворцовата карета, Михримах си мислеше, че всеки момент може да припадне от вълнение и щастие. Това бе първото й самостоятелно излизане от двореца. Вярно, беше ходила до Стария дворец да се види с Гюлбахар и Мустафа, но тогава я следваше цяло шествие от придружители. Разбира се, имаше си и тайното бягство до „Айя София“. Обсебена от желанието да види онова кубе отвътре – въпреки настойчивите опити на Есма да я откаже, – един ден се преоблече в други дрехи, прекоси коридорите и тайните проходи, познати единствено на прислугата, и се измъкна от двореца. Но той, не се броеше. За пръв път излизаше официално от двореца сама.

Разбира се, без да се броят Есма и чернокожият началник на харема, за когото майка й отсече: „Без Джафер – никога!“.

И все пак се усети волна като птица. Имаше чувството, че само като отвори вратичката на каретата и – пъррррр! – ще изпърха с криле и ще изхвърчи. Душата ликуваше от възторг най-вече при мисълта, че ще се качи в кораба на Хъзър Реис, който летеше по вълните и за когото нямаше непребродено море. Ако не сега, все някой път върху палубата на този кораб – кораба на Реис Баба – тя щеше да разпери крила и да литне като чайка.

Каретата излезе през главната порта. Кочияшът изплющя с дългия кожен камшик. В лек тръс конете се заспускаха по надолнището. „Сама съм! - помисли си Михримах. – И отивам да летя над морето!“

***

Когато в лодка с осем чифта гребла Михримах се плъзна по морето към големия тримачтов кораб с червения корпус, дъхът й секна. Това бе сън.

В лодката седеше до гувернантката и гледаше само напред, за да избегне очите на грамадния Реис с червената брада, който я наблюдаваше внимателно. Накани се да му каже нещо, но се отказа. И без това нищо не й идваше наум.

Когато отиваха към лодката с осемте чифта гребла, чу Есма да мърмори, навела глава с такова отчаяние, като че ли отиваше на смърт. Не спираше да реди молитви. „Пази боже!“ – си рече Михримах. В този момент никак не й се искаше Хъзър Реис да си помисли, че се е изплашила и тя. Незабелязано сръга момичето с лакът. Есма моментално млъкна.

Михримах не се страхуваше. Но се вълнуваше както никога досега.

Хъзър Реис щеше да я качи на флагманския си кораб, победител в толкова много битки. Вдигна глава и се загледа в червения му корпус, който се извисяваше нагоре като някой исполин.

Последва я и Есма.

– За нищо на света няма да се кача на това нещо! – прошепна в ухото на Михримах.

Тя беше уплашена толкова много, че вътрешната й съпротива прозираше дори и в погледа. Вярно, височината на кораба обезпокои и Михримах. Възможно ли беше да се изкатери човек толкова нависоко? „Няма да мога!“ – помисли си тайно и тя. Различаваше се от Есма по ум и разум. Още от малка майка й я бе научила да се преборва със страха най вече с ум и разум.

„Не беше ли ти, която искаше да полетиш над вълните и си кроеше разни мечти? – си каза. – Сега ще се откажеш ли, ще избягаш ли? Има някакъв начин, разбира се! Та няма да хвърлят само някакво въже на една високопоставена принцеса като мен и да й рекат: „Хайде, катери се!“

Умът и разумът й се оказаха прави. Лодката с осемте весла се допря до корпуса на кораба и нечий глас прогърмя:

– Скрипецът!

Наистина, от едната страна на кораба със скърцане и стържене, до сами лодката, спуснаха плътно прилепена към корпуса стълба. Освен два реда дебели въжета, откъм морето тя нямаше нищо, за което човек можеше да се хване.

– С Бога напред! – възкликна Хъзър Реис и като подбра пешовете на халата си, я атакува пръв.

В отговор отгоре същият глас отново забоботи:

– Хъзър Реис – на десен борд!

Когато стъпи на дъската от стълбата, Хъзър Реис протегна ръка към Михримах. Тя се изправи, без да покаже и следа от страх. Лодката се разклати на две страни и този път Есма надигна молитвите си към Аллах вече не с шептене, а с цял глас.

С две крачки Михримах стъпи върху дъската от стълбата и се хвана за ръката на Хъзър Реис. На мига усети силата, която излъчваше тази едра топла длан.

– Принцесо! – почтително й заговори Хъзър Реис. – Корабът ми е стар, но е водил безброй битки. Гюлетата на неверниците са пробивали неведнъж неговата пазва – и винаги е излизал победител. Това, което искам да ви кажа, е, че корабът, на който ще стъпите след малко, е ветеран. За вашето посещение искахме да постелем целия мостик с атлаз и коприна, но на ветерана победител коприна не му приляга. Нали няма да ни упрекнете?

Едва тогава обърна внимание. Дъската най-горе, до перилата, беше застлана с чували и въжета. С крайчеца на окото си видя как гребците се мъчат да качат на въжената стълба Есма, а тя, като закована на място изобщо не ще и да помръдне.

Хъзър Реис се изкачи по стъпалата бавно, полека-лека, без да й пуска ръката. Колкото по-нависоко отиваше, толкова по-осезателно полъхващият от морето вятър я галеше по лицето. Дързък порив подхвана ешарпа й от главата и го разстели върху раменете. Не му се разсърди. Изкачи се до перилата, хваната здраво с едната ръка за мощната длан на Peис, а другата – за предпазното въже.

Хъзър Реис се показа на палубата пръв, спря се на място. В същия миг се разнесе тънко изсвирване на дудук.

– Реис Баба! – прогърмя пак оня глас.

– Господ да го благослови! – отекнаха отвсякъде десетки мощни мъжки възгласи...

Когато затихнаха, друг хор поде от друго място:

– Да те дари Мохамед...

Завършиха обаче всички в един глас:

–...с благодат!

Изправен на стълбата с едно стъпало пред Михримах, Реис им отговори:

– Юнаци мои, бъдете щастливи, със смели сърца и силни мишци! Благодаря!

Михримах видя как Хъзър Реис вдигна дясната си ръка и два пъти я допря до челото като поздрав към моряците.

Той се отмести встрани от последното стъпало, за да й стори път да прекрачи през отворената вратичка на перилата.

С разтуптяно сърце, с развети от морския вятър коси, Михримах изкачи последните две стъпала и стъпи на палубата.

Този път не успя да се овладее. Дъхът й секна.

В същия миг изправеният до вратичката на перилата мургав разгърден моряк й прониза слуха с гръмкия си вик:

– Принцеса Михримах, дъщеря на славния наш повелител султан Сюлейман шах, син на халифа на земята Явуз Селим хан, син на султан Баязид хан, син на пресветлейшия Фатих Мехмед хан!

Строените точно пред нея в прави редици моряци извикаха в един вик.

– Привет на принцесата! Добре дошла!