– Ахмед Реис ли? – щеше да се засмее. – Отскоро ли е станал Реис този Решадийели? По мое време дясната ръка на Реис беше Салих Реис. Не познавам никакъв Ахмед. Ясно, той също няма как да ме познае.
До идването си в Истанбул не беше направил гаф. Щеше да се справи безпрепятствено и безпогрешно и с този разпит. Твърдо вярваше В онази вечер, преди да го качат като гребец на венецианския кораб мъжът с острата брадичка и зловещото лице му беше казал: „Не се бой Ти си Божият избраник. Помни го! Не го забравяй! Там ще играеш ролята на турчин. Бъди като тях рязък, с мрачен поглед, безстрашен, смел, отваряй си очите на четири страни, внимавай какво говориш!“.
И ето че Алехандро изпълняваше всичко това. Нищо не пропускаше. Изпепели страха в сърцето си, стана същият като тях. Господ му показа Исус Христос, понесъл на гръб Разпятието към собствената си гибел. Нима можеше да се страхува от смъртта човек, преживял такова чудо? Както Исус се е пожертвал, за да изкупи греховете на цялото човечество, така и той щеше да умре за победата на понесения от него кръст. Какво толкова? И от какво да се плаши? И самия Тургут Peис да доведяха, нима нямаше да го прегърне и да възкликне: „Хей, Исмаил юнако мой!“ Макар че всичко останало беше нагласено, това, че е негов моряк, си беше самата истина.
Невъзмутимо изчака петте чифта очи да го измерят от глава до пети.
Разпитът премина много по-лесно, отколкото очакваше.
– На чий кораб беше, когато ви атакуваха?
– При Дурсун Реис, от Синоп.
– Как попадна в плен?
Е, че как ще попадне, с бой, разбира се. Алехандро им разказа най подробно за дългата кървава битка.
– Колко време лежа по испанските тъмници?
– Четири години. Може малко повече, може малко по-малко. Възможно е да са били и пет. Не виждах светлина, затова нямаше как да броя дните.
– При разпитите какво те питаха?
– Къде е Драгут? Колко кораба има? Къде ще атакува? Къде ще бъде срещата му с Хъзър Реис? Колко оръдия има? Ето такива неща.
– Ти знаеше ли къде се намираш?
– Като ме разпитваха, чух да се споменава затвора на Севиля. А тъмничарите казваха: „Който е влязъл жив, жив не е излязъл!“.
– Обаче ти си излязъл.
В тона на мъжа личеше неприкрито подозрение. Така де, как е на свобода, след като от такъв затвор не се излиза жив?
– Ако това може да се нарече свобода! – измърмори под носа си той. - Извадиха ме от единия ад, за да ме хвърлят в друг!
– И разкажи да разберем що за ад е било!
– Оковаха ме със синджир и ме продадоха на пазара за роби гребци. Крепеше ме надеждата, че корабът, на който се намирам, може да бъде пленен от нашите. Всеки мой ден, всяка минута минаваше в молитви. Когато надвесвах над греблото, си представях, че правя намаз и редя молитви.
Всяка дума, всеки израз помнеше наизуст. Разказа им спокойно всичко подред.
– Най-накрая бях гребец в кораба на един венециански търговец. Удрях веслата по осемнадесет часа на ден, и така – цели шест месеца. Една нощ настана суматоха. Дъските започнаха да скърцат, корабът сякаш се изправи с кърмата нагоре, сетне се килна на една страна. Нали знаете, така става, когато махмузът28 го захапе. Последва вик: „Удряйте, юнаци, бийте се, лъвове!“ Слава на Аллах, чул бе моите молитви! Крещях, без да спра. Виках, докато останах без дъх и без глас!
– Какво си крещял?
– Идвайте, махнете ми веригите, дайте ми ятаган! – така крещях.
– И какво направиха? Махнаха ли ги?
– Махнаха ги.
– Дадоха ли ти ятаган?
Този въпрос му зададе Идрис Реис. Физиономиите им въобще не трепваха – нито неговата, нито на другите. „Как е възможно? – промълви наум. – Нищо ли от това, което разказах, не ви трогна? На нищо ли не повярвахте? Няма лъжа, няма измама, всичко си е така, както го казах, с изключение само на едно – че не съм бил там като роб гребец!
– Дадоха ми! – отговори с една дума.
– И като ти го дадоха, ти какво направи?
– Не мога да си спомня. Защото едва вдигнах тежкия ятаган – и се свлякох на земята, затова. Загубил съм съзнание.
Огледа безизразните им лица. Взе да нарежда едно след друго:
– Зарадвах се, че е дошъл краят на петгодишното ми робство. Отървах се от моя ад, от веригата, от греблото. Но съм избързал да се радвам. Хвърлиха ме в някакво подземие. Сутрин и вечер ме подлагаха на разпити. После пък ми остригаха косата, брадата и се хвърлиха да ме прегръщат като брат. Свободен съм вече, си рекох и целунах родната земя. Излъгал съм се. Преследват ме с подозрения, разпити, въпроси. Ако не съм Исмаил от Алаийе, кой съм тогава?
Петимата мъже се спогледаха.
– По-добре да си бях останал роб гребец на венецианския кораб, да дрънкам с веригата и да удрям греблото. Братското недоверие ми тежи повече от синджирите на неверника. Каква е тази работа – да не ми вярвате, че съм Исмаил от Алаийе?
Ледените кристали в зениците им като че ли започнаха да се стапят. Даже белобрадият моряк най-вдясно не успя да скрие, че се усмихва под мустак.
– Виж ти! – смъмри го Идрис Реис. – И в испанските тъмници ли говореше така наперено?
– Че как да приказва, ага! – продума този, който седеше до него. Те нямат милост, като нищо са му изтръгвали езика през гърлото. При тях няма разпити без изтезания. На всеки въпрос режат пръст или изтръгват нокът, или пък разтеглят цялото тяло като ластик. На теб какво ти направиха? Имаш ли някакво потвърждение?
За Алехандро това бе възможно най-лесният отговор. Та нали по тялото си имаше цял куп доказателства, за които не можеше да си спомни как ги е получил, но свещеникът с отварата му беше казал, че са „испански спомени“.
Свали джепкена си и с яд, като дълбоко обиден човек, го запокити на пода. С един замах разкъса копчетата, обърна се с гръб към мъжете, смъкна ризата от широките си плещи и я пусна долу.
Усети как петимата мъже занемяха при вида на белезите от изтезанията и битките. Те не сваляха очи от незаличимата карта, която бяха минали по гърба му бичовете, изплетени от биволски черва с остриета от тенекии и олово. Белезите се проточваха върху плешките и раменете като същински кръстосани пътища.
– Това достатъчно ли е? – процеди през зъби и бавно се обърна. Ако не е, имам и други доказателства.
Гърдите му по нищо не се различаваха от гърба. Дълбоки белези от бич. Под зърната – дупки, издълбани с нажежени железни шишове. Рани от саби. Сбръчкани вдлъбнати следи от куршуми по месестите части.
– Да не ви заблудя – не всички са от тъмниците! – опита да се усмихне. - Тези рани са от битките.
Онемяха.
– Ако и това не е достатъчно да ви докаже, че аз съм Исмаил от Алаийе, син Мурад Реис – има и още! – пое дълбоко въздух той и тръгна да си събува обувките.
– Стига толкова!
Алехандро надигна глава. Избоботи го Идрис Реис. На Алехандро му се стори, че дълбоките бразди по лицето на възрастния мъж са се позагладили. Гледаше го с просълзени очи. Погледите на останалите бяха приковани в краката му. И четиримата се взираха в изтръгнатите нокти на палците.
– Ела! – обади се Идрис Реис. – Ела по-близо!
Алехандро се постара да не издаде обзелата го радост и пристъпи към миндерлъка, на който седяха с кръстосани крака петимата мъже. Понечи да целуне ръка на Идрис Реис. Реис я отдръпна.
– Ръка може да се целува винаги – промълви възрастният мъж, – но невинаги се намира юнашко чело, което заслужава целувка.
Реис се надигна, последваха го и другите четирима. Той стисна рамената на Алехандро и го целуна по челото.
– Добре дошъл, юнако Исмаил! Ти ни убеди. Това са знаците на твоята слава. Да видим сега как ще отмъщаваш на неверниците, които са те белязали с тях?
Алехандро без ни най-малко колебание заяви:
– Ще видите! Сега ще видите какво значи отмъщение!
Изсмя ми се наум, но не се издаде.
Сега вече се ползваше с пълното им доверие. Оставаше да изчака деня, в който пратеникът щеше да се свърже с него. Само че не знаеше колко ще изтърпи дотогава с тези болки и кошмари, които не го оставяха на мира дори и за миг. Всяка негова фибра изгаряше от глад за опиата.
ФЛАГМАНСКИЯТ КОРАБ НА ХЪЗЪР РЕИС
Мраморно море
С наближаването на уречения ден все по-често не можеше да мигне от вълнение. Щеше да отиде в корабостроителницата сама, сама щеше да се качи и в кораба на Хъзър Реис.
Това означаваше да възвести пред целия свят, че вече е пораснала
Не й трябваше много време да разбере, че това въобще не е толкова лесно. Като видя как се разтичаха всички, наистина се притесни.
– Какво става, мамо? Каква е тази паника?
Завари Хюрем да избира тоалета, с който трябваше да отиде в корабостроителницата.
– Подготвят посещението ти при Хъзър Реис.
– Такива подготовки ли се правят и за посещенията на Реис при татко?
По погледа на дъщеря си Хюрем разбра, че тя изобщо не намира смисъл във всичко това, но все пак й отговори:
– Разбира се! Щом ще ходи някъде, и дъщерята на султан Сюлейман ще трябва да бъде подготвена.
– Сама ще посетя Реис Баба!
Хюрем застина на място. Без малко да изрече: „Това е невъзможно!", но като видя изражението на Михримах, си замълча. Нямаше да има никаква полза. От разговора им само щеше да се ядоса.
Върна се в покоите. Султан Сюлейман тъкмо ставаше от леглото когато тя, без дори да го поздрави, отсече:
– Иска да ходи сама!
Падишахът занемя от изненада. По изражението на Хюрем разбра, че решението на Михримах е категорично.
– Няма ли начин, Хюрем ханъм? – измърмори под носа си.
– Няма, Ваше Величество, султане мой. Дъщеря ни вече не е дете, иска да се изяви като принцеса.
Сюлейман потъна в дълбок размисъл и само поклати глава.
– Няма да стане! – надигна се той от леглото. – Не може дъщерята на султан Сюлейман да бъде изпратена сам-сама сред толкова много войници!
"Unknown" отзывы
Отзывы читателей о книге "Unknown". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Unknown" друзьям в соцсетях.