– Я почакай, Есма! Не сме си довършили още разговора. Как се сети точно сега за тази приказка? Дали са търсили майка ми, дали теб не са те търсили... Какво означава това? Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш какво ти се случи на пазара!

Есма погледна най-напред ръчичката, която я стискаше здраво. Сетне вдигна глава и я погледна право в очите.

– Тогава – отговори тя с умислена физиономия – видях на пазара един възрастен човек.

– И?

– Този човек търсеше дъщеря си.

– Какво се е случило с нея? Изгубила ли се е?

– Не знам. Нямаше човек, когото да не попита дали не я е виждал.

Михримах се засмя:

– С ума си ли е този човек, Есма? От къде на къде търговците от пазара ще познават дъщеря му?

– Да бяхте видели, принцесо, с каква обич, с какъв копнеж говореше. Косите на момичето били руси като житни класове, очите – сини, като морето и небето.

Михримах не успя да скрие изненадата си.

– Руси като житни класове коси, сини като морето и небето очи, а?

Начаса очите на Есма се приковаха в косите и очите на господарката й.

– Приличала на вас – измънка под носа си. – Като че ли описваше Вас, нали?

Михримах кимна с глава и се усмихна. Но върху лицето й се появи замислено изражение.

Есма я забеляза и се опита да разведри господарката си с авторитетно изказаната мисъл:

– Разбира се, хората си приличат!

– Да не би да имаме близнак, дадъ? Да попитаме ли при първа възможност мама?

Тягостната атмосфера в стаята се разсея. Двете момичета скриха с длани устата си и се разсмяха колкото може по-тихо.

– Трудна задачка има твоят старец, Есма! – обади се Михримах. – Не се намира изгубен човек само по косата и очите.

– Има си и име! – Този път Есма ококори широко очи. – Момичето се казвало Дилруба. Какво красиво име, нали?

Михримах замръзна на място. Не знаеше какво да каже. Припомни си какво се случи преди месеци – изгарящото я желание да разгледа „Айя София“, на чийто външен вид се бе възхищавала неведнъж; молбите й към Есма ден след ден да избягат тайно от двореца и да отидат в джамията, нали е съвсем наблизо; най-накрая – изплъзването им от двореца, промъквайки се плътно до стените, облечени в чужди дрехи и с разтуптени сърца влизането й вътре, докато Есма я пазеше отвън; секването на дъха й пред хилядолетното великолепие и онзи плътен, затрогващ мъжки глас.

– Не може да бъде! – си каза още веднъж.

Дали онзи възрастен мъж, когото е видяла Есма, е бил той?

Мъжът, който извисяваше кубета в небесата?

Възрастният човек, чието име дори не знаеше, а и не се беше сетила да го попита.

Нима аз съм Дилруба, която той търси като своя дъщеря? Полазиха я тръпки. Обърка се още повече. „Не, драга!“ – възпротиви се тя на въпроса, който я загложди отвътре. Как е възможно!?

Лицето на господарката се удължи, тя просто потъна в мисли, а това съживи спомените и на Есма.

В съзнанието й изплува до най-малки подробности вечерта, когато примрели от страх, се върнаха от „Айя София“. Как не се беше сетила по-рано? Когато през нощта Михримах си легна, издърпа юргана си с чиста бурсенска коприна чак до брадичката. В това време си оправяше завивката и Есма. Сега отново, дума по дума, й се причу онова, което си говореха шепнешком същата нощ:

– Есма?

– Заповядайте, принцесо. Днес се случи нещо, което не съм ти казала.

– Ако моята принцеса иска да го каже, Есма ще я слуша чак до сутринта.

– Днес... в „Айя София“... се срещнах с един мъж.

– Красив ли беше?

– Стига де, дадъ! Мъж на годините на баща ми! Есма си спомни, че си беше отдъхнала. – Но говореше толкова увлекателно! Ще повярваш ли, ако ти кажа, че докато го слушах, пред очите ми се появяваха картини, издигаха се кубета, строяха се здания.

– Така ли? Че какъв е бил?

– Не знам! Изглежда – еничарин. Знаеш ли какво ми каза?

– Какво ви каза, принцесо?

– В сънищата си аз извисявам кубета в небесата.

– Нищо не разбрах. Що за приказка?

– Знаеш ли, Есма, какво е казал преди хиляда години Юстиниан?

– Юстиниан ли? Той пък кой е?

– Император. Който е притежавал всичко тук преди нас. „Ей, Сюлейман! – казал с вдигната ръка – Аз те победих!“

– Боже, боже! Юстиниан! Леле, както и да е. Че кой е бил той, та да съди нашия господар? Целият свят да се струпа тук, няма да пречупи ръката на господаря!

– Есмааа! Ти да си жива! Онзи Сюлейман е друг Сюлейман!

– Аз не признавам друг Сюлейман. На този свят има само един Сюлейман! И той е таткото на моята красива принцеса – Сюлейман хан! Как се казваше онзи с кубетата?

– Не знам! Така и не го попитах!

Двете момичета кръстосаха погледи. Есма усети, че и господарката си е спомнила разговора им от онази нощ. Умълчаха се. Защото стигнаха и до точката, в която нямаше място за повече думи. Или беше предизвикателство на съдбата, или беше някаква глупава случайност. На Михримах й се прииска да каже: „Я чакай, опиши ми онзи мъж, който търси дъщеря си!“, но не го изрече.

Мина й през ум да предложи: „Трябва да намерим начин, Есма, още веднъж да отида в „Айя София!“ Отказа се и от това.

„Не, драга! – възкликна мислено. – От къде на къде този мъж ще търси мен? Като съм казала Дилруба, да не би да е една на света?“

Михримах дълго време не можа да заспи. Цяла нощ сред мрака й се причуваше оня плътен, затрогващ глас: „Аз извисявам кубета в небесата“.

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

Попита за него още от портала на корабостроителницата.

– Ето го Идрис Реис, със зеленото джубе, дето си е скръстил ръцете на гърба – посочи с ръка лостовият.

Алехандро притича и застина зад гърба му в лек поклон:

– Повикали сте ме, ага! Аз съм Исмаил. Исмаил от Алаийе.

Онзи се обърна натам, откъдето долетя гласът. По бръчките на лицето му Алехандро отсъди: „Прехвърлил е петдесетака!“. Дълбока бразда ги пресичаше от окото до долната челюст . „Белег от сабя или от кама!“ – реши наум.

Почти същата рана се виждаше и на неговите гърди. Нямаше спомен. По-точно – в главата му се преплитаха една в друга какви ли ми картини. Беше попитал свещеника: „Какво е това? Кога се случи?“ А той му беше отговорил: „Спомен от войната, Алехандро! Испанска шпага! Шпагата на един испанец, който те помислил за османлия!“

Според разказа на шишкавия свещеник – шпагата на враг от коран който ги нападнал. „По дяволите, никога няма да го проумея!“ – си речи наум. „Хора, за които си знаел, че са врагове, а се хвърляха да те прегръщат като че ли са ти едноутробни братя, наистина са били врагове разпорили са ти корема почти от горе до долу“. Когато чу това, се замисли: „Ами аз? Как ли съм реагирал?“ Не знаеше. В главата му се премятаха толкова много кървави сцени.

Спомни си, че беше попитал „А другите рани?“ и че жабешките очи на свещеника бяха почнали да се въртят като откачени. А отговорът му беше най-неочакваният от всички възможни:

– И те са ти испански спомен, синко! Мил спомен от твоите братя, които са те взели за турски пират.

Алехандро не помнеше как е получил и тези си рани. Помнеше единствено някакъв вик. Вик, който кънтеше в зидовете. Вик, който никога нямаше да изчезне от съзнанието му.

По лицето на Идрис Реис не трепна и мускулче.

– Иди в отсрещната сграда. Идвам след малко. Трябва да си поговорим.

Половин час по-късно Алехандро се изправи пред Реис. Известно време онзи го измерва само с поглед, без да продума. Седеше на диван с кръстосани крака. От лявата и дясната му страна имаше по още двамина. Никой от тях не го гледаше добронамерено. Не успя да долови кой от петимата е най-опасният.

Всичко се разви точно така, както му беше казано и както си го представяше. Свещеникът го беше предупредил:

– Да не мислиш, че веднага ще разперят ръце и ще те прегърнат. Ще те питат и разпитват, докато не се уверят напълно дали си надежден. И то много сурово ще те разпитват. Не се разсейвай! И не забравяй какво ти казах!

И ето, случваше се точно така, както му го беше обяснил. Разпитите и въпросите нямаха край.

Седмици подред започваха с думите: „Хайде, момко, разказвай какво ти се случи!“ – и го караха да описва за кой ли път как е бил качен като гребец на един венециански търговски кораб, как този кораб е бил превзет от османските пирати и как се е озовал в Константинопол.

– Кой си ти?

– Исмаил от Алаийе, син на Мурад Реис, пехотинец от моряците на Тургут Реис.

– Как ще го докажеш?

– Попитайте Реис. Знае ми името. Ако се видим, ще ми подаде ръката си да я целуна.

– Че стои ли на едно място този Реис, когото неверниците наричат Драгут? Той преследва венецианци, генуезци, испанци – каквото му попадне подръка. Дай ни някакво доказателство, от което да повярваме, че си моряк на Тургут Реис.

Какво по-лесно от това? Още като чуеше въпроса, Алехандро щеше да отговори:

– Под десния лакът! Под десния лакът Реис има петно като листо на зърно.

Щом чуеха този отговор, всеки път разпитващите щяха да избухват:

– Млъкни бре, срамота е! Ти откъде знаеш какво има под лакътя си Реис?

– Знае го всеки – и приятел, и враг, пред когото е развъртал ятаган! Аги, ако боецът е с джепкен без ръкави, щом вдигне ятагана, няма ли да му се види лакътят? И ние с моя Реис сме дрънчали от време на време с ятаганите. Всичко, което сме видели и научили, го дължим на него.

– Дали да не попитаме Решадийели Ахмед Реис истината ли казваш?

В такива моменти всички нерви на Алехандро зазвънтяваха като камбани със сигнала за тревога: „Внимавай, капан!“

– Точно така. Имаш късмет. Решадийели в момента е на нашия кораб. Кой би допуснал, че дясната ръка на Тургут Реис няма да те познае. Я да Ви изправим лице в лице.

Добре че Алехандро бе обучен в тези игри. Веднага се сети за свещеника. „Бог да го благослови! – си рече наум. – Ден след ден ми давеше да пия от вълшебната отвара, за да пресече болките. А сега, толкова отдалече, ми пази животеца“. Наистина, нямаше нещо, което да не знае за Реис. Къде е роден, как е попаднал в робство при турците, как е станал моряк, какво правел на пиратските кораби. Всичко знаеше. Познаваше до един и всички, които командваха кораба. Всяка подробност беше обяснил на Алехандро, но не му беше споменавал за някого, наречен Ахмед Реис.