Но най-важното предупреждение на майка й беше ето това:

– Ти си дъщерята на падишаха, моя Дуняшке! Не можеш да се доверяваш на никого. Не можеш да се сприятеляваш с никого.

Приятелство ли? И без това нямаше. И никога не е имала. Имаше си една-единствена Есма и само с нея можеше да си споделя. Плюс това, имаше й доверие.

А колкото до говоренето – и без това не говореше с никого. Михримах никак не можеше да свикне с необичайната тишина в харема. Но преди поне нейният смях нарушаваше тази тягостна атмосфера, но откакто премина от детската в юношеската си възраст, секна всякакъв звук.

Понякога й се струваше, че се задушава. Боеше се, че това безмълвие ще я премаже до смърт.

В такива дни, дори и да нямаше вътрешен порив, тя грабваше уда или майчината си балалайка, засвирваше и запяваше с цяло гърло, и то в най-високите октави. Това бе истинският й бунт срещу притискащата я отвред гробовна тишина.

Есма забеляза, че господарката й я измери с поглед, но не реагира. С течение на годините тя се бе научила да не издава с очи душевните си терзания, страховете, надеждите, вълненията, емоциите, а да ги скътва някъде дълбоко в подсъзнанието. Но ето че откакто се върна от пазара на стръмната улица, се чувстваше странно. Дори извършеното в двореца бракосъчетание не успя да разсее обсебилите я тревоги. Непрестанно се питаше: „Дали и моят баща ме е търсил така, както възрастният човек, когото видях на пазара?“

Михримах я погледна крадешком още веднъж. В обширната стая не се чуваше нищо друго, освен диханието на тях двете и звукът от забиването на иглите им в изпънатия плат, както и изтеглянето им оттам. Бодна иглата отдолу, извади конеца отгоре и рече:

– Ще ми подадеш ли ибришима със сърмата?

Сред тази гробовна тишина шепотът на Михримах прозвуча в ушите на Есма като крясък. Стресна се. Огледа се наоколо за поискания от господарката ибришим. Нямаше го. Потърси го още известно време, Накрая го видя съвсем близо до принцесата. Помисли си да й отговори: „При вас е“, но се отказа. Надигна се от постелката и пресегна към ибришима до седналата на дивана Михримах.

– Остави го, да си стои там! – обади се принцесата. – Знам, че е там.

Есма я погледна изумено. Михримах й улови погледа.

– Надявах се, Есма, че може да речеш: „Ами нали е при вас, принцесо!", От известно време си като отнесена от вихъра!

Момичето не й отговори. Задоволи се само с нещо като усмивка.

„Според майка ми, аз говорих даже повече, отколкото трябва!“ – си помисли Михримах. Само че това мълчание я съсипваше. Още повече че сега я човъркаше любопитството.

– Какво стана, дадъ? – попита, без да прекъсва бродерията си. – Какво те мъчи? В деня, когато се върна от пазара, беше ни жива, ни умряла. Тогава ли ти се случи нещо? Ти размени дума с мен единствено в деня на бракосъчетанието. И то – от немай-къде!

Наистина, Михримах не беше единствената, която говореше само на себе си и на стените.

Такава беше съдбата на харема. Каквато и да си – гувернантка или принцеса, няма да говориш. Единствената разлика беше тази, че принцесите не ядяха бой заради говорене.

От първия ден на пристигането си в двореца Есма разбра какво е забраната. Както и всеки друг. Не приказвай, ако не те питат нещо. Не задавай въпроси. Не говори високо. Научи се да изразяваш болката с жестове. Никога не се заливай в смях. Набързо разбра и с каква цена се заплаща погазването на забраните. Например, да се залееш в смях костваше три удара с бодлива пръчка от шипка. Да приказваш, без да са те питали за нещо, зависеше от човека, с когото приказваш.

По времето на Гюлбахар беше три, а понякога и пет удара, според настроението й. След като в двореца пристигна Хюрем и започна да омайва султан Сюлейман, Гюлбахар определяше по-тежки наказания. Легнал си на една страна – три тояги, стъпил си в калта – пет, закъснял си – десет, вдигнал си шум... Така вървяха нещата. Колкото й се приискаше в момента.

Нали сама е била потърпевша, Хюрем изхвърли от харема всички шипкови тояги. Тя наказваше с крясъци. Тропнеше ли с пета по пода, вдигнеше ли дясната си вежда, всяка произнесена от устата й дума пронизваше като стрела.

Слава на Аллах, Михримах не приличаше нито на едната, нито на другата. Нямаше тояги, нямаше обидни думи. Ядосаше ли се много, лицето й пламваше, почервеняваше чак до ушите. Тропваше с пета по пода, само така си го изкарваше. И повече не продумваше – три дни, пет дни.

– Случи ли ти се тогава нещо на пазара, та толкова се притесни, дадъ? – повтори въпроса си Михримах.

Есма поклати глава и неохотно промълви:

– Не! Нищо не се е случило, принцесо!

– Щом не се е случило нещо, защо си се умислила? Шетарет калфа как наричаше такава физиономия? Да... Купил си ряпа, продал я за цвекло! Каквото и да означава това!

Макар и да разбра, че принцесата се опитва да я развесели, Есма така и не успяваше да се разведри.

– Нима имам право да се мръщя пред моята господарка? – продума - Нещо се бях замислила. Не биваше, извинявай!

Този път Михримах се заяде, без да надига глас:

– Ей, Есма, никой не те упреква за каквото и да било. Кажи ми защо си потисната. Ето на, станало е нещо!

Като видя, че момичето се разколебава, отново настоя:

– Че е станало, станало е! Хайде, разказвай! Нещо те е притеснило! Казвай!

Есма надигна бавно глава и я погледна.

– Такова... – излезе от устата й някакъв звук.

Млъкна. Очите й срещнаха погледа на Михримах. Най-сетне отрони:

– Притесних се малко...

Михримах щеше да я попита защо, но нямаше тази възможност. Есма се присламчи до нея и я изпревари:

– Ех, моя красива принцесо! Робините нямат много ум в главите си. Не могат от дългото да направят късо. От правото не могат да направят криво. А и у вас, и в господаря ни, и в Хюрем ханъм ум колкото щеш! Четете големи-преголеми книги, а сякаш и това не ви стига, та чуждите езици…

– Есма! – прекъсна Михримах славославенията на момичето вече с явно раздразнение и нескрито нетърпение. – Какво те притесни?

– Преди всичко... нещо лично – наведе глава Есма със странна физиономия. И продължи да говори, без да поглежда господарката си в очите - И вашата майка е била отвлечена някога, нали?

– Да. Всеки го знае.

– Още като дете, нали? Малка била.

– На девет години.

След кратко колебание, Есма започна да пита:

– Родителите й не са ли я потърсили? Не са ли тръгнали след нея, не са ли проследили бандитите, които са я отвлекли? Не са ли питали ....... за нея? Просто са оставили дъщеря си ей така!?

Започнали като шепот, накрая думите й започнаха да се сипят в нормален, а после и на все по-висок тон.

Михримах се изуми. Дори за миг не можа да долови в гласа на момичето нещо като обида.

– Не знам... – промълви. – Сигурно са я търсили. Може ли да не са я търсили? Но мама казва, че там, в онези земи, дори птичка не прехвръква, дори керван не минавал. Имало снежни планини, буйни реки, гори, в които щом се навлезело, повече не можело да се излезе. Как ще я намерят?

Мъка помрачи още повече очите на гувернантката й и мислите на Михримах още повече се объркаха. Есма имаше такава физиономия, сякаш страда, защото дядото и бабата на принцесата не са потърсили отвлечената й майка. „Какво му става на това момиче?“ – запита се наум.

– Вероятно не са имали възможност да издирят мама. Защото разбойниците подпалили селото, изклали всички. След време мама отишла в селото си, но не намерила никого. Не останал дори един човек. И тя смята, че при този погром и майка й, и баща й са убити.

Внимателно погледна Есма в очите. В тях се редуваше колебанието дали да повярва или не. Сякаш ако повярваше, че баба й и дядо й са издирвали отвлечената си дъщеря, щеше да се натъжи, а ако повярваше, че не са я издирвали или не са могли, защото са ги убили, щеше да се успокои.

– А сега казвай, да видим! – още по-категорично настоя Михримах, Какво ти се случи на пазара по склона, че се присети за отвличането на нашата майка?

Момичето продължаваше да гледа разсеяно, все едно не беше чула какво й се говори! Най-сетне продума:

– Мен изобщо не ме потърсиха!

И Михримах долови как нещо я жегна дълбоко в душата.

– Нито веднъж!

В тона на Есма нямаше дори намек за страдание, нямаше нотки на болка, на мъка. Напротив, беше съвършено спокоен, равен, апатичен Михримах за пръв път чуваше от своята гувернантка подобен глас.

– При това мен никой не ме е отвличал. Те ме дадоха. С едно вързопче под мишницата ме побутнаха към хората на бея. Като се обърнах да ги видя, нямаше никой, нямаше кой да гледа след мен.

Момичето замълча. В гърлото й заподскача нагоре-надолу буца колкото юмрук. Сякаш говореше на себе си, а не с дъщерята на падишаха.

– Повече не ги видях! – продължи. – Те знаеха къде съм отведена. Колко е Трапезунд! Ей толкова малко местенце!

Есма неволно протегна ръка към господарката си, за да покаже колко малък е Трапезунд.

– Нито веднъж не потропаха на вратата в конака на бея да рекат „Дадохме ви дъщеря си, дойдохме да я видим и да попитаме как е!“.

Гласът й постепенно затрептя. Михримах се наведе да види дали не плаче. Не плачеше. И очите на гувернантката й бяха вледенени, също като гласа й.

– Сигурно са те потърсили. Може ли да не те потърсят! Може да е било, след като беят те е изпратил в Истанбул. Откъде да знаеш? Естествено, не са могли да дойдат чак дотук!

Всъщност сама не си вярваше и се изплаши да не я издадат физиономията и гласът.

По лицето на Есма плъзна горчива усмивка.

– Сигурно – рече тихо. – Сигурно е било, както казвате. – Насили се да изрази неподправена радост: – Ето на, виждате ли, моята красива принцеса е умна, тя знае всичко! Не съм ли права? Как не се сетих за това!?

Михримах не можа да разбере дали упрекът на това момиче не беше насочен срещу съдбата. Гувернантката се канеше да вземе отново гергефа и да се настани върху постелката, но тя я хвана за ръка: