Падишахът се обгърна с тежкия кафтан.

– Какво щастие излъчваше, когато ми каза, че сте й обещали да я заведете в корабостроителниците!

– От деня, в който я запознах с Хъзър Реис, тя непрекъснато ме моли да отиде в корабостроителниците, да се качи на корабите. Не й омръзва. И aз отстъпих. Позволих й. Но не щеш ли, този път като рече: „Искам в Хъзър Реис!“, и отсече! А пък Реис, ако не беше с побеляла брада, за бога...

Хюрем се засмя многозначително и го погледна с въпроса: какво още? Падишахът също се разсмя с глас.

– И Хъзър е влюбен в нея! – подхвърли той между две прихвания. - Ние го извикахме в Истанбул. Дойде миналата седмица. Едва представил се пред нас, попита за Михримах. Щял да й разкаже какво е чул и научил за Новия свят. Така че другата седмица двамата влюбени пак ще се срещнат.

– Следващата седмица ли, Ваше Величество? Повярвайте, аз си мислех, че днес.

– Днес Михримах си има друга работа. Днес тя ще види в какво състояние е Великата Османска империя. Ще гледа и ще слуша как си изпълняват задълженията моите паши, везири и аги.

Хюрем не издаде огромната радост, която я окрили. Ето, падишахът имаше такова голямо доверие в дъщеря си! Не беше допускал дори престолонаследника принц Мустафа да наблюдава тайно иззад завесата на кабината заседанията на Дивана.

Хюрем се пресегна към позлатената кристална чаша върху инкрустираната със седеф масичка. Поднесе я до устните си, за да отпие глътка. Тази мярка се прилагаше срещу вероятността от покушение. За да се разбере дали някой не е поставил отрова, преди Сюлейман, Хюрем и децата да хапнат или пийнат, всяко нещо най-напред се опитваше. Нямаше вероятност чашата да бъде поставена на масичката, без да е проверена, но все пак Хюрем искаше да я опита преди падишаха.

Спогледаха се. Сюлейман й хвана ръката, не й позволи. Пресегна се и взе чашата.

– Какво от това, че ще ни сложат отрова в шербета, усмихната моя. Ще ми увият в саваните и ще се представим пред Всевишния Аллах. Съвестта ни е чиста. Не сме злоупотребявали. Не сме вземали залъка от устата на сирака. Развяхме знамето на нашия Пророк над портите на Виена. Накарахме половин Европа да слуша езана за молитвите към Мохамед. Ще му се помолим да ни вземе в рая. Но ако позволим да изпиеш отровата ти, само и само да задържим душата си в тази плът, какво ще ни остане от съвестта?

Поднесе чашата до устата си и на един дъх изпи вишневия сироп. С другата си ръка прегърна Хюрем.

– Ваше Величество! – възкликна тя и склони глава на гърдите му.

– Нали ненапразно Хюрем ханъм е изредила стиховете: Подай ми ти отровата да пия! В ръката на любимата щом тя е, ще срещна аз смъртта с добре дошла!

-Не, не! Не го казвайте! – опита се Хюрем да запуши устата на мъжа си. – Ами аз, Ваше Величество, султане мой?

Притисна се още по-силно в него. Надигна глава и го целуна. Прокара нежните си пръсти през брадата му, по ушите.

– Вятър да отвее думите от устата ви. Ако се случи нещо на господаря, за какво да живее вашата робиня? Дори въздухът, който дишаме, ще се превърне за нас в отрова.

Султан Сюлейман я целуна още един път и тръгна към вратата.

Щом тя се захлопна зад гърба му, Хюрем продължи да стои така, без да помръдне, още известно време. Движеха се, едва забележимо, единствено нейните устни.

Във все по-просветляващата стая се понесе лек шепот:

– Давай сега, дъще моя, давай, принцесо! Хайде да видим какво представлява османската държава! Кой в Дивана е предан, кой служи на враговете? Не сваляй очи от онази хърватска свиня Ибрахим. До днес над вашия живот бдеше майка ви. Сега е твой ред, Михримах! Животът на всички ни е в твоите ръце!

***

Още с влизането си в кабината Михримах чу мърморенето долу:

– Има ли някой, който да знае какви мерки взема Ибрахим паша?

– Няма! – отговори тихо нечий друг глас.

– Чуло ли се е изобщо да взема някакви мерки, та питате, ага? – прозвуча по-басов глас.

Мърморенето отдолу сега прерасна в ропот. Неразбираем ропот, притиснат от страх да не би да ги чуе някой.

– За свако ми пашата ли говорят?

Султан Сюлейман пошепна с пръст на устните:

– Шшшшт!

Изчака дъщеря му да седне на дивана в тясната кабина. Самият той се разположи на отсрещния миндер с кръстосани крака. Смигна на Михримах. Ропотът там долу продължаваше:

"Как пашите да не се зарадват, че някой е потрошил статуите на негово превъзходителство Ибрахим? Нашенецът докара и изтипоса унгарските си статуи тук, в сърцето на исляма, точно срещу дома на нашия господар, владетеля на света!

– Нито се е видяла, нито чула подобна наглост! Поне да беше взел някакви мерки срещу неверниците!

– Че какви мерки да вземе?

– Е, аз ли да знам, Пертев паша? Той е главнокомандващият! Щом печатът на господаря е в ръцете му, щом командва наляво и надясно, длъжен е да измисля мерките и да ги прилага.

– Като седне пред статуите да пиянства сред жените си, как да се сети за някакви мерки!? – разсмя се някой.

„Така ли управляват държавата? – запита се Михримах. – Там долу се занимават единствено с клюки. Дори жените в харема не са толкова злобни една към друга“. Погледна към баща си. Сюлейман отново сложи показалец върху устните да я предупреди: „Не издавай звук!“.

Но тя умираше от любопитство да види онези, които клюкарстваха. Щом злословеха против Ибрахим паша – хърватската свиня, както го Наричаше майка й, – значи още не беше пристигнал. Пресегна с пръст и лекичко открехна завеската, която закриваше малкото прозорче от лявата страна на кабината, и надзърна. Долу стояха изправени шестима мъже с високи островърхи бели шапки. Всички носеха тежки бели кафтани, украсени със скъпоценни камъни. И всички бяха с леко наведени към дясното рамо глави и кръстосани длани на пуснатите си отпред, чак под корема, ръце. Михримах не успя да се сдържи. Запуши уста с цяла шепа, за да не се разсмее на глас.

– На какво ти е смешно? – попита я шепнешком Сюлейман.

– Щом се наведат, тези островърхи шапки като нищо ще се изтъркулят от главите им! – му прошепна на ухо.

Засмя се и падишахът.

Михримах отново открехна края на перденцето и наостри слух към разговорите отдолу.

– Карл не стои със скръстени ръце. Сдушва се с папата. Венеция, да реши - и тя е на крак. Начело на флотилията си поставили оня неверник Андреа Дория. Ако не бяха устремните момчетии и себеотрицанието на Хъзър Реис, знамената на кръстоносците щяха да ни стиснат за гушата.

– Аллах да поживи Хъзър Реис и Тургут Реис!

– И Хасан Реис! А нашият главнокомандващ спи. Благодарение на Хасан Реис сме будни. Кой знае какви ли нещастия щяха да ни сполетят, ако с петте си кораба не подпали в Алжир християнската грамадна армада на Карлос. И Карлос, и адмирал Дория едва успяха да си спасят мръсните душици.

– За спане ли говориш, Хюсрев ага?

– За спане, я!

– За какво спане?

– За най-безотговорно спане, да речем. Езикът ми не се обръща да изрека „предателство“.

Какви ги приказваха тия! Трябва веднага да занесе новината на майка си. Везирите, пашите от Дивана наричаха Ибрахим паша „предател". Това със сигурност щеше да й свърши работа. Така ли управляваха държавата знаменитите белобради мъже? Така ли служеха на властелина на света – като женски клюкарки? И как беше възможно всичко това. Защо баща й не вземаше мерки, след като чуваше какви обвинения се сипят срещу великия везир?

Михримах отправи към баща си изпълнени с учудване големи сини очи. Лицето на Сюлейман обаче беше абсолютно безизразно. Липсваше гняв, липсваше и потвърждение.

– Да вземем ковчежника Искендер Челеби. Ако се занимаваше и с раята толкова, колкото с Искендер Челеби, нашата конница, нашите щурмоваци отдавна щяха да поят конете си в Атлантическия океан, Еничаринът щеше да е премазал големия континент от единия до другия му край, щеше да е превзел всички тронове и щеше да е увенчал главата си с техните корони.

– Слава на Аллах! – обади се най-възрастният на вид.

– Моля, моля, да отдадем заслуженото и на Искендер! – подшушна някой друг. – Той няма насищане. Говори за петнадесет, но не му вярвай. Двадесет-тридесетина хиляди гърла храни. Цяла армия. Какво ще ги прави тия толкова много хора? Срещу кого ще ги използва? Щом господар си ти, Искендер, да не би да си султанът?

– Единият е султан Ибрахим, другият – султан Искендер. Вземи Ибрахим, та удари Искендер!

По бледите лица на мъжете долу заигра безсловесна усмивка. Михримах забеляза, че и падишахът се усмихваше под мустак.

– Храни ги! – обади се друг. – Човекът е по-богат и от господаря ни. В сравнение с него даже и Харун, и нашият Любимец са бедняци.

Михримах се приближи до татко си.

– Защо наричат съпруга на леля ми Любимец?

Сюлейман погледна учудено дъщеря си. И се засмя.

– Сигурно защото обичам зет си.

Ето че това беше лоша новина за Хюрем. Вярно, майка й знаеше, че падишахът го обича, но учудващото бе защо въпреки всички тези словесни нападки говореше за обич.

– Още ли го обичаш?

Султан Сюлейман присви очи и измери дъщеря си. „Каква си ми умница!“ – си каза наум. Потвърди с глава.

– Но как е възможно? Виж какво говорят!

Сюлейман се разсмя от сърце. Наведе се и я целуна по бузата.

– Почакай да чуеш!

Тя и без това ги подслушваше.

– Искендер паша има право, аги! Знае, че Любимеца има лоши намерения. Искате ли да ви кажа нещо?

Никой не откликна на въпроса му. Там долу настъпи пълно мълчание. Въпреки че не се намери кой да му отговори, оня, който зададе въпроса, продължи:

– За такова нещо глави хвърчат!

– Шшшшт! – разнесоха се отделни гласове. – Идва!

Мърморенето секна. Михримах открехна още малко перденцето, за да вижда по-добре.

Беше някакъв мъж с черна брада и врат, още по-къс на вид заради големия тюрбан на главата. Погледнат отгоре, с онова нещо на главата си човекът приличаше на грамадните гъби, които тя беше виждала из градината, покрай зидовете.