– Сръбската кама! – промърмори Медичи. Това бе кодовото наименование на промъкналия се в двореца на Сюлейман самоубиец, който имаше за задача да го ликвидира.

– Джулиано, само не ми казвай, че се надяваш да постигнем целта си чрез камата! Нужна ми е змия. Намери ми я!

Папата отново затвори очи.

Усетил, че вече е време да си върви, Медичи се поклони пред него. Тъкмо обърна гръб да напусне терасата, когато нещо като менгеме го стисна за китката. Беше ръката на Климент – само кожа и кости, като жив скелет. Стискаше го с неподозирана за възрастта му сила.

– Мълчание! – подшушна му папата. – Пълно мълчание! Трябва да си непроницаем и потаен като бездънен кладенец, синко!

Джулиано кимна с глава.

– Нищичко не издавай!

Отново потвърди с глава.

– Поласкай го оня глупав крал. Нека остане с впечатлението, че ти си посветен. Нека си мисли, че сме му длъжници. Това е всичко!

– Разбрах, свети отче!

– Не оставяй никакви следи!

Кокалестата ръка продължаваше да стиска китката му. Този път Медичи примигна с очи в знак на готовност: „На вашите заповеди!“.

– Никой да не узнава повече от необходимото!

Кимна с глава.

– Ако някой узнае повече от необходимото, да не се оставя жив!

– Разбира се.

– Не само този, който е узнал. Да не остава жив и онзи, който го е подозрял!

За миг настъпи тишина. Папата очакваше реакция.

– Така ще бъде, свети отче!

– Дори и ти, Джулиано! Ако видиш, че те заплашва нещо!

Медичи изтръпна.

– Дори и аз! – прошепна.

– Готов ли си да се принесеш в жертва, чадо мое?

Това си беше открита заповед за смърт.

– Готов съм, повелителю мой!

Костеливата хватка се поразхлаби.

– Планът ни трябва да се пази в пълна тайна, докато не дадем последната заповед!

– Ще остане!

– Но щом светейшата заповед бъде издадена, човекът трябва да е бърз и смъртоносен като кобра.

– Като кобра.

– Тогава да го наричаме вече Кобра.

Потвърди с глава.

– Кобра.

– В такъв случай, ти, Джулиано, тръгвай! Изкарай кобрата от леговището!

Припомняйки си папските заповеди, по гърба му полазиха тръпки. Ето, нали затова беше пристигнал при Карлос. Да изкара кобрата от леговището й.

На другата сутрин рано-рано трябваше да напусне Севиля и да се отправи към Вирджинските острови. Да изкара кобрата от леговището й!

Само че преди това половината нощ трябваше да се занимава с промъкналата се в стаята му опияняващо ухаеща сянка. В стаята беше тъмно и той не успя да види лицето на наведения над него силует.

– Шшшшът! – пошушна му жената.

Медичи не видя лицето на неканената гостенка, но по едрите гърди и по топлината на горещата гола плът в ръцете си не закъсня да се досети на кого принадлежат. Жената плъзна разжарената си като огън гола плът по него и го възседна.

– Шшшът! – отново пошушна тя.

И Джулиано Медичи не проговори.

„АЙЯ СОФИЯ“

Истанбул, 1535 г.

Повдигна края на кожената завеса, която закриваше широката тежка порта, и се промъкна вътре. Пусна полека завесата, навън остана и нахлулата през процепа слънчева светлина.

– Ето че се получи – промърмори, сякаш за да си вдъхне малко смелост. – Никой не ме видя. Има и още доста време до езана3. Само да погледна – и начаса ще си изляза.

Вътре беше сумрачно. През разноцветните стъкла на прозорците към тъмния коридор, протегнат сякаш до безкрая, се процеждаха няколко хилави цветни снопове светлина.

Беше скрила изцяло лице в качулката на пелерината. Нежната като върбова клонка снага беше плътно загърната в плъзгащата се по пода пелерина и сред импозантната обстановка, където се намираше сега, направо се стапяше и изчезваше. Беше просто една прашинка. Беше само една безмълвна, плаха сянка.

Изведнъж потръпна. Потъмнялата каменна настилка беше направо ледена. На влизане тя събу и взе в ръце пантофките си от извезано с бисери кадифе и сега краката й се вкочаниха. Студът плъпна по цялото й тяло. Кръстоса ръце пред гърдите си, поне мъничко да се постопли. Притисна още по-плътно пелерината, подаде глава и плахо пристъпи крачка-две. При всяко движение босите й малки стъпала ту се показваха, ту се скриваха.

Помисли си: „Добре че вътре не е непрогледен мрак“. Сравни се с децата, които търсят да видят звезда по небето в тъмна и облачна нощ. „Както изглежда, напразно дойдох!“ И наистина, всичко отиваше на вятъра. Силният страх, напрежението, сърцебиенето, които я съпътстваха по пътя дотук, се оказаха напълно излишни.

Спъна се в нещо, което стърчеше от пода, и направо й прималя. Наведе се, взе да разтрива нараненото място, за да притъпи болката. Измърмори си: „Какъв е този студ посред юни! Кой знае колко ледени са тези камъни през зимата“.

Като й се поразмина, изкачи стъпалата. Протегна напред ръце, да не се блъсне в нещо. Представи си как би изглеждала отстрани и я напуши смях. „Сигурно приличам на призраците от приказките, на които съм се наслушала! – мина й през ума, – Ако ме види някой така, ще му се пукне жлъчката от ужас!“

Ръцете й напипаха нещо и тя спря. Беше врата.

Полекичка я открехна. През тесния процеп бликна светлина и заслепи свикналите й с тъмнината очи. Затвори ги. После пак ги отвори. За миг се поколеба дали вътре нямаше някой. Открехна още малко вратата и надзърна с едно око. Даже само това, което можа да види през тясната пролука, беше достатъчно, за да й секне дъхът. Вътре танцуваха червени и морави снопове от нахлуващата през цветните стъкла на прозорците ярка слънчева светлина.

Стори й се, че чува някакво мърморене. Отдели окото си от процепа и този път залепи ухо. Като че ли някой говореше – отпред, доста далече от нея. Напрегна слух. Долови басов, плътен мъжки глас. Глас, който си мълвеше нещо, който отекваше в стените и литваше нагоре към огромното празно пространство.

Пое си дълбоко дъх на няколко пъти, за кураж. Най-накрая разтвори вратата още по-широко и прекрачи в пространството на шеметните светлини и багри. Още щом стъпиха и потънаха в пухкавия дебел килим, премръзналите й от студените камъни крака се отпуснаха. Хвана качулката с две ръце, за да не се пързулне и да не открие лицето й, и отправи поглед нагоре.

„Не мога да повярвам! Не мога да повярвам!“

Затаи дъх. Почувства се толкова мъничка под високото, необозримо кубе. Като притисната. „Що за чудо е това?“ – пое си отново дъх. Под това величествено кубе нищо не би могло да изглежда голямо.

Коленичи в основата на една от гигантските колони, понесли на гърба си тежестта на кубето, и прошепна: „Дори и мощта на султан Сюлейман, пред която трепери цял свят!“

Не можеше да откъсне очи от надвисналото отгоре й великолепие. Съзерцаваше големите черни букви, красиво изписани по колоните и портиците в невероятна хармония и естетика, без дори да й хрумне да ги чете. Захласваше се по необозримия величествен купол.

Не можеше да повярва, че е възможно човешкият разум и труд да са сътворили това изумително нещо, за да призовава в него небивалата мощ на Създателя, да Му се моли, да Му иска прошка, да Му служи.

Погледът й се замъгли. Рече си: „Аллах... Какво ми става, не сега! Разреши ми. Не искам да се любувам на тази красота през дъжд от сълзи. Не бих могла втори път да избягам тайничко и да дойда. Искам да разгледам всичко и да го запечатам в съзнанието си. Остави ме да се насладя на тези красоти до най-малката подробност, да мога винаги да ги извиквам в представите си така живо!“

Затвори очи. Изчака да се разсеят сълзоносните облаци под клепачите й. Сега можеше да чува по-ясно молитвата, която четеше басовият мъжки глас. Той сякаш проникваше до мозъка на костите й. „Кажи и ти една молитва! – упрекна сама себе си. – В Божия дом си! Моли се!“

Но не можеше да се отърси от великолепието пред взора й.

– Изумително!

Стресна се: „Дали има някой зад мен? Или въображението ми си прави някаква шега?“

– Омайващо е, нали?

Този път дочу гласа съвсем отблизо. Някой стоеше зад нея. Някакъв мъж. Гласът му беше басов, звучен, респектиращ, но гальовен. За да не си покаже лицето, не се обърна да го погледне. Придърпа още повече качулката, скривайки изцяло лицето си. Кимна с глава в знак на съгласие. Отвътре й идваше да викне: „Да! Чудо – великолепно, невероятно чудо!“

– От хиляда години е там!

Кой ли беше? Хареса гласа му. „Грубоват, но затрогващ“ – реши за себе си тя. Пак кимна с глава.

– Знаете ли какво означава „Айя София“?

„Ама че въпрос! Разбира се, че знам!“ – си промърмори. Това бяха първите две думи, които научи на гръцки език. „Светото познание“. Не обели и дума. Вдигна рамене:

– Не знам!

– Когато се каже София, човек си мисли, че е име на жена, но не е така – продължи човекът. – Същинският смисъл е тайнството на Създателя. Божествената мъдрост!

За миг настъпи мълчание.

– Дойде да се помолиш ли? Само че до намаза има още много време.

Тя пак не издаде звук. Мъжът се размърда на мястото, където беше седнал.

– Няма ли си? Или си толкова арогантна, че не смяташ за необходимо да удостоиш с внимание този, който ти говори?

Засегна се от упрека.

– Нищо подобно! – промълви.

Без да се обръща назад, тя се опита да му отговори с по-плътен глас:

– Нито едното, нито другото! Нито сме неми, нито пък арогантни!

– Вай, вай, вай! Какво щастие! Не била няма!

Топлотата в гласа му й подсказа, че човекът леко се подсмихва.

– Ако ще отправяш молитва, по-добре да си държа езика зад зъбите и да не ти преча.

– Дойдохме да погледаме. А вие?

– Аз също. Често идвам. Разглеждам колоните, портиците, нефовете, солидните подпори на кубето. Но най-вече – купола. Погледни тази хармония, тази балансираност. Наистина Божествена мъдрост!