– Избраникът на Бога! Ами ти кой си?

– Камата на Бога!

Алехандро с рязко движение отхвърли назад разпиляната си по раменете дълга коса и прошепна:

– Служителите на вярата са мои приятели!

– Идвай тогава, избранико Божи! – отвърна мъжът с убийствен поглед.

– Последвай ме! Трябва да си поговорим!

***

При входа на столовата пред него се изпречи някакъв мъж:

– Ти ли си онзи от Алаийе?

– Да. Исмаил, синът на Мурад.

– Идрис Реис те вика.

– Кой е той?

Мъжът се изненада, но не се издаде.

– Господарят на корабостроителницата. Слез в големия док и попитай за Идрис Реис. Ще ти покажат къде е.

– И като го намеря – какво?

Въпросът настигна другия тъкмо на тръгване и го раздразни.

– Какво ще правиш ли? – обърна се ядосан назад. – Ще играеш на ашици27!

– На ашици ли?

– Ами да... – с присмех отговори другият. – На ашици, я! Коджа Реис търсеше кого да бие. Споменаха му за теб. Ами да дойде, рекъл. Реис така хвърля кокалчетата, че никога не губи. А който загуби, веднага го кара да яде. Или в името на Аллах сваля паласката и така те шляпва по дланта, че направо изгаряш. Ясно, днес Реис ще ти пъхне ръцете в казана с чорбата и ще ти ги свари.

Погледът на Алехандро начаса потъмня. През последните седмици това взе да му се случва все по-начесто. Спазмите плъпваха навсякъде по него. Гърчеше се от болки. Знаеше лек против тази проклетия, но го нямаше. С цялата си душа, с всяка своя фибра той жадуваше онази отвара, която извадилият го от мрака на преизподнята към светлината на слънцето свещеник го караше да пие всеки ден. „Трябва да потърпиш, Алехандро! – му казваше дебелият падре. – Ще ти донесат отварата. Но трябва да потърпиш!“

Настъпеше ли кризата, искаше да закрещи с пълно гърло: „Ето на, не мога да търпя!“ В съзнанието му започваха да се премятат разни привидения.

Някаква жена например...

Всеки път му махаше с ръка. Говореше нещо, но Алехандро не я чуваше. Сега пък виждаше три момчета. Коленичили глава до глава, те стояха наведени над празното място помежду им. Говореха, смееха се, но той не ги чуваше. Някъде дълбоко в мозъка му се разиграваше пантомимата на неговото въображение. Луничаво момче размахваше ръце във въздуха. В шепата си държеше нещо, което хвърли към празноти място между трите момчета. Щом се наведоха да видят какво е това, главите им без малко щяха да се ударят една в друга. Съвсем неволни Алехандро се втренчи в нещото, което хвърли момчето. Позна го. Беше кокалче за игра на ашици, вече потъмняло от непрекъсната употреба.

Кокалчето изхвърча сред носещите се във въображението му облаци, тупна на земята и се претърколи. Лицето на луничавото момче засия от радост. Другите две запляскаха екзалтирано с ръце. Луничавият протегна ръка с разтворена длан. По-едрото от останалите грабна пръчката от земята, вдигна я, допря я до дланта на луничавия така нежно, сякаш го галеше, и се направи, че го удря. Момчето всеки път бързо дръпваше шепата си и отбягваше удара. Но най-накрая пръчката изплющя върху меката длан като светкавица. От силната болка момчето дръпна ръка. От дланта изригна пламък и обгори цялото му лице. В мига, когато очите на луничавия плувнаха в сълзи, образите на останалите трима изчезнаха така, както се и бяха появили.

Обаче болките още го мъчеха.

– Ей, гемиите ли ти потънаха, победоносецо! Избий си ги от главата!

Беше онзи, който го спря на влизане в кухнята.

– Не се стряскай чак толкова де! – ухили му се другият. – Пошегувахме се. Няма игра на ашици. Ще седне ли господарят на корабостроителницата да играе на ашици? Сигурно иска да ти каже нещо. Върви да го намериш!

Алехандро изтри мокрото си от пот чело. Онзи го погледна с учудване. Явно не можеше да си обясни какво е това потене по време на сутрешния студ.

„Внимавай! – изкрещя вътрешният му глас. – Бъди нащрек, Алехандро! Да не те хванат в капана! Не се предавай!“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Михримах подрънкваше на уд току-що научения таксим, когато гувернантката й Есма и двете придворни влетяха в стаята, без дори да я поздравят за добро утро.

– Принцесо!

От вълнение Есма не можа да продължи нататък.

– Трябва да се приготвите! – обади се едната от придворните.

И още преди да завърши, влезе в спалнята на Михримах. По скърцането се разбра, че отваря вратичката на стенния шкаф.

– Какво става, Есма?

– Трябва веднага да тръгнем. Наредено е да се явите в приемната зала.

– В приемната ли?

Ето ти изненада! Каква работа имаше тя във великолепната зала, където се намираше тронът на баща й и където той приемаше чуждестранните посланици. „Това пък какво е?“

Михримах улови скрития поглед на гувернантката към една от придворните. Двете с Есма извърнаха глави да не ги види, че се кикотят, и това страшно я подразни.

– Няма да мръдна оттук, ако не ми обясните какво става!

И за да подчертае колко е сериозна в намерението си да потвърди думите на практика, тя притисна с все сила издутия корем на уда до гърдите си и дрънна по струните с перцето.

От спалнята се дочу съветът на придворната:

– Вие искате пак синята рокля, но днес като че ли ще е по-подходящо да се облечете в бяло.

– В бяло ли! От къде на къде? Защо да е по-подходящо?

– Остави уда и погледна към дивана.

– Казвай, Есма! Защо да е по-подходящо?

– Клюки, принцесо, нали ги знаете? Дъра-бъра, само бръщолевят! Приказват си за туй-онуй, колкото да се посмеят.

– Тогава приказвай и ти, дадъ. Побързай!

Придворната едва сдържаше смеха си, но този път погледът й говореше: „Казвай де, какво чакаш!“

– Ами... – измънка Есма. – На, цял куп клюки...

И пак млъкна.

– Какви клюки, дадъ? Хайде, изплюй камъчето! Или вече не те е страх, че може да ни ядосаш?

– Изглежда, господарят е повикал в приемната зала и Хюрем хасеки...

– Еее, защо? Каква работа има там майка ми?

Есма вдигна рамене – не знам! Отвърна очи от Михримах.

– Дадъ!

Погледна я безпомощно.

– Защо татко е извикал мама? Каква работа имат жените в приемната зала?

– Говорят, че...

– Ти направо ще ме подлудиш!

Придворната, която прикриваше смеха си с длан на устата, се овладя и изрече неизказаното от Есма:

– Господарят бил много ядосан и напрегнат. Поговорил си с уважавания главен мюфтия надълго и нашироко.

– Какво се е случило? Знае ли се за какво са говорили?

Този път придворната вдигна рамене и тихичко отговори:

– Не знам.

Есма й направи знак да си мълчи, но тя не обърна внимание и колебливо продължи:

– Такова... Господарят щял да сключва брак, така се говори.

Какво!? Какъв брак?

С кого?

Какво ще стане с майка й?

Какво ще стане с нас?

В главата на Михримах се завъртя вихър от въпроси.

Да не би Махидевран Гюлбахар да се завръща?

Подшушнатите думи на придворната: „Господарят щял да сключва брак, така се говори“, избухнаха, сякаш в стаята падна гюле.

Придворната се възползва от объркването на Михримах, застинала като вкаменена, с отворена уста, и продължи нататък:

– Господарят повикал спешно майка ви и валиде султан. Хатидже султан също дотича преди малко от двореца на великия везир. Джафер ага провери кухнята. Приготвят пълни с шербети казани. На войниците щели да раздават цели тави баклава.

Михримах загуби ума и дума. Не знаеше нито какво да мисли, нито какво да каже.

Най-накрая се сети да попита:

– С коя? С коя ще сключва брак баща ми?

Под предлог, че трябва да помогне на дружката си, придворната се втурна към спалнята.

В главата на Михримах се въртеше една-единствена дума. Брак. Добре де, с коя? Какво щеше да стане с майка й?

– Есма... – промълви тя. – Какво означава това? Нова жена ли си има нашият баща?

– Неее! – стресна се бавачката й и ококори очи. – Не дай боже! Не е така!

– Ами как е, Есма? За коя се жени господарят?

Едва тогава Есма се досети: Михримах не знаеше, че майка й би могла да има и друга позиция, освен да бъде фаворитка на баща й. Принцесата си нямаше и понятие, че е дъщеря на неомъжена жена.

– Говори, Есма! С коя сключва брак нашият татко?

Гувернантката й преглътна, после едва чуто промълви:

– С майка ви... С Хюрем хасеки!

Михримах почувства как небето се сгромолясва върху главата й. Отвори уста да изпищи:

– Какво!?

Но глас не се чу. Може би само си беше помислила, че крещи, а всъщност да не е издала и звук. Не беше в състояние дори да викне.

– С мама ли ще сключва брак нашият татко?

– Никой нищо не знае! – обади се Есма. – Както казах, само клюки! Така си тълкуват в харема цялата тази суетня. Нали знаете?

Клюките не я интересуваха. Обзе я ужас и поводът бе, че се озова пред прозиращата иззад клюките гола истина. Истината, за която толкова години не знаеше нищо, по-точно – за която си нямаше ни най-малка представа.

– Тогава... – обърна поглед към Есма и допълни, все едно си говореше сама: – Господарят не ми е баща?!

Есма моментално се изчерви от страх.

– За бога! Какво говорите, принцесо! Разбира се, той е вашият баща!

– Не бяха ли женени?

„Наистина, това момиче няма най-елементарна представа!“ – си помисли Есма. Не знаеше, че майка й се е издигнала от шестоъгълното помещение за наложници до селенията на фаворитките. Че коя наложница е имала брак, та и Хюрем да е омъжена? И как ли си представяше брака това дете?

Вместо да отговори, Есма грабна набързо позлатения гребен от слонова кост на своята господарка и се зае да й реши косата.

Михримах я стисна за китката.

– Остави това, Есма! Сега ще ми кажеш всичко онова, което не знам.

– Мислех, че го знаете.