– По-полека бе! Внимавай, лъве! Ей, Чешмели, дръпни си крака!

Неговото легло беше на долния етаж. Там му беше по-добре. Мястото, където лежеше, беше по-тъмно, по-закътано. Протегна се, за да раздвижи свитите си между дюшека отдолу и одеялото отгоре крайници. Все още не се беше изкомандвал да става. По навик изчакваше третата заповед. Полежа си още малко, без да помръдне, с поглед, забит в дупката на дъската от нара точно над главата му – явно от някакъв чеп. Сутрин подир сутрин правеше все същото.

С очи в чепа, неподвижен, той изчакваше третата заповед.

По леглата се надигнаха припрени разговори. Не го интересуваха.

Съседът му отгоре отдавна беше станал. Горната половина на тялото му още стърчеше над наровете, затова не се виждаше. От мястото си той можеше да го проследи само от кръста надолу. Пъргаво си обу сините къси панталони. По движенията му позна, че си навлича елека Никак не можеше обаче да обуе на босо червената си обувка. Беше се извъртяла на една страна и той се опитваше пипнешком да я нахлузи на крака си. Наведе се от немай-къде. Срещнаха погледи. Като го видя да се излежава още, възкликна от учудване:

– Ти още ли не си станал?

– Чакам третата заповед! – прозя се той в отговор.

– Не ти вярвам! Каква е разликата? Между втората и третата заповед има само три минути. Какво толкова ще спечелиш, ако останеш три минути повече в леглото?

– Ще спечеля!

Най-сетне другият успя да си нахлузи обувката.

– Ставай, хайде, ставай! – измърмори му онзи.

И се изниза между двете легла към коридора, после на двора се смеси с другите, които тичаха към тоалетните.

Едва тогава се разнесе третата команда:

– Бакарите!

Дойде му времето да става.

– Бакарите! – повторно викна застаналият при вратата дневален. – Бакарите да отиват за чорбата! Да сервират в столовата!

Такива бяха моряците. И на сушата живееха като на кораб. Корпуса наричаха „моряшката спалня“, местата за хранене – „столовата“, a караулното помещение – „лумбараазъ“. В открито море се изяждаха 0твътре: „Ех, веднъж да слезем на сушата!“. Стъпеха ли обаче на твърда почва, отронваха въздишки по морето.

Надигна се, стана от леглото. Стъпи на пътеката до него. Тупна с две ръце по дюшека, сгъна изтънялото одеяло така, че уж го постила. Извади изпод възглавницата сините си панталони и червения елек. Облече ги. Обу си обувките. Вече бе готов за ролята, която изпълняваше всяка заран.

Още щом се показа навън, цялото му тяло се скова от сутрешния студ. Крайниците му изтръпнаха. Погледна към шадравана в средата на където се трупаха мъжете. Душата му се сви при вида на припряната навалица пред наредените една до друга помпи, където всеки се стараеше да направи личния си абдес26* със струящата на пресекулки от железните чучури вода. „Пак ще трябва да ги изчаквам!“ – измърмори си под носа.

Заситни към шадравана, избра си една от помпите и се нареди на опашката. Пред него имаше трима.

Почти веднага усети, че от съседната опашка някой се е втренчил в него. Беше едър мъж с остригана глава, смугъл и с големи мустаци. Засмя се на глас. Така или иначе, там нито един не правеше изключение от подобно описание. Всеки беше едър. Всеки – остриган. Всеки – с черни очи и черни вежди. И всеки – с гъсти черни мустаци над устните, със завити нагоре изострени краища. И всички, без изключение – с космати като храсталак гърди.

Постара се да не гледа към него, за да не му дава повод за приказки. И без това още от деня, в който пристигна, дори и да останеше свободен, не говореше с никого.

– Добро утро, победоносецо!

Беше онзи, който го гледаше. Обърна се неохотно.

– И на теб, ага.

– Откъде си?

– От Алаийе.

– Далеко е от нас. Аз съм от Мидилли. За твое сведение, земляк съм Хъдър Реис. Казвам се Мехмед. Достатъчно е да прибавиш „от Мидилли". Всеки ме познава. Когото и да попиташ, ще ме намери, ще ти ...каже.

Пак кимна с глава.

– Дай да видим – продължи да подпитва онзи. – Кой си ти?

Душата му изкрещя. Взриви се. Никога повече не искаше да чува този въпрос.

– Исмаил! – процеди през зъби.

– Сигурно си от новите тук?

Пак поклати глава.

– Явно. Защото не съм те виждал по-преди.

В този момент започна четенето на сутрешния езан. Под неговата галеща душата мелодичност въздухът затрептя в просветляващото утро като подет от полъха на пролетния вятър. Незабелязано хвърли поглед през рамо към онзи човек. „Потрай малко! – прошепна наум. – Скоро всички ще разберете кой съм, какво съм. И ще ожалите себе си заради това, което ще видите, което ще разберете!“

Мъжът от Мидилли си обясни мълчанието на другия с изпитвано към възрастта му и опита във военната флотилия уважение.

– Добре че са те изпратили тук.

– Защо?

– Не видя ли доковете? Корабостроителницата е празна. Няма работа. Щеше да си седиш и да мързелуваш.

– На моряците е забранено да седят без работа, нали?

Онзи или не чу, или се направи, че не е чул.

– Дори по време на престой си има тежка работа. Ремонти, излъскване на кувертата, кърпене на платната... Има си работа, синко, има си...

Огледа се наоколо, за да покаже, че му досажда. Моментално се сети за заповедта:

„Ще си отваряш очите и ушите! Гледай да не се набиваш на очи! Трябва да предусещаш и онова, което не се усеща. Разбираш ли? Ти го мислиш за заспал, но османлията не спи!“

– А защо доковете са празни, ага? – попита с жив интерес.

Бръснатата глава вдигна рамене.

– Макбул Ибрахим не дава пари за флотата, затова.

– Макбул Ибрахим ли? Той пък кой е?

– Съвсем си пролича, че си нов бе! – снижи си малко гласа онзи и продължи: – Че то остана ли по света човек, който да не му е чувал името, та да не го знаеш!? Съпругът на Хатидже султан, сестрата на господаря! Главният везир и главнокомандващ! Тъй като падишахът много го обича, му викат Макбул паша, Любимеца. Раздава докрай всичките пари за еничарите, леката кавалерия и щурмуваците. Стане ли дума за флотилията – пари няма.

– Е, никой ли не съобщава на господаря за това нарушение?

– Миналата година дойде Хъзър Реис. Ибрахим паша не беше съгласен да се построят нови кораби. Да видим този път...

Прекъсна го, все едно страшно се е зарадвал:

– Ей, наистина ли Хъзър Реис е тук?

– Тук е! – посочи с ръка някъде там.

Погледна в същата посока, но освен византийските тухли от задната стена на една порутена сграда, не видя нищо друго. Мехмед се разсмя:

– Хей, победоносецо, в нашата готварница ли търсиш великия Хъзър Реис? – Разсмя се пак на собственото си остроумие. – Фасадата на сградата ни пречи да виждаме корабите. Ако тръгнеш по брега, в началото на Златния рог ще видиш пет галери с пуснати котви. Да речеш, по нищо не се различават от другите, но още при пръв поглед ще разбереш, че не е така. Тези пет веднага се открояват, дори да са разпръснати сред четиридесет-петдесетина плавателни съда... Личат си по сиянието на победите, озарило техните мачти, по ореола на героите, по гордите победоносци. Хъзър Реис е в една от тях.

„Ето ти три важни сведения!“ – отчете си той наум.

Първо: Османлиите не строят нови кораби.

Второ: Барбароса е в Константинопол.

Трето: Моряците не обичат пашата, великия везир.

Като му дойде редът, седна на камъка пред помпата. Изми се с леденостудената вода. Нахлузи обувките си на мокри крака и последвал другите моряци, влезе в джамията. Намери си удобно място. Постави палци зад мекото на ушите и се приготви за намаз. В съзнанието му прозвуча гласът на Светия отец: „Да не си пренебрегнал намаза! Дръж се така, сякаш го правиш. Всеки да те вижда!“

Помисли си: „Ето на, виждат ме!“

След намаза веднага изтича в готварницата, точно срещу джамията. Коремът му стържеше от глад. Тъкмо прекрачваше вратата, когато зад него прогърмя като топовен залп нечий глас:

– Хей, я се спри! Кой си ти?

Цял се вцепени, както тогава.

Прехапа устни, за да не изкрещи: „Алехандро, Божият избраник!“

***

В столовата на Корпуса на морските пехотинци Алехандро сърбаше машинално сутрешната си чорба. Изглежда, преживяваше отново деня, когато чу за последен път този въпрос: „Хей, я да видим! Кой си ти?“

Гласът прогърмя тъкмо когато изкачваше стъпалата срещу кулата.

Обърна се. Шапката с перо, тежката пелерина пред рамо, шпагата на пояса и кожените ботуши с кончове до коленете веднага подсказваха, че мъжът с мрачната физиономия е важна личност.

Подрънквайки с шпагата, човекът изкачи стъпалата на бегом, за да го настигне.

– Кой си ти? – отново изсъска, този път направо в лицето му.

Бодна го в гърдите с показалец. Тъкмо да повтори, той му хвана ръката във въздуха и произнесе:

– Алехандро! Алехандро Хосе Алтамирано дел Кастильо!

Раздруса силно ръката му, после я пусна.

– Откъде идваш? – попита важният.

Този път тонът на разпитващия бе по-мек, но не сваляше подозрителния си поглед от него, явно се мъчеше да разгадае какво се мъти н главата му.

– От ада!

– Къде отиваш?

– Там, където ми казва Исус Христос!

– Защо? Какво се надяваш да намериш там?

– Пламъкът на отмъщението!

– Пътят ти е дълъг и стръмен. Изпълнен е с опасности. Как ще стигнеш дотам?

– Като кобра! Тихо и смъртоносно!

Дотук не свалиха очи един от друг дори и за миг. Бяха толкова близо, че без малко носовете им да се допрат. При този отговор наконтеният мъж леко се отдръпна. Прекрачи още две стъпала. Внезапно се спря, обърна се и го погледна:

– Кой каза, че си?

– Алехандро Хосе Алтамирано дел Кастильо.

– Алехандро. Какво си ти? Кой по дяволите, кой си ти?

Този път той пристъпи двете стъпала. Доближи лицето си съвсем близо до лицето на онзи. Впи очи в неговите.