Една друга си подаде главата между тях към тезгяха.

– Може, може! – намеси се и тя. – Ако раждането на наложницата е съвпаднало с Кадир геджеси, явно провидението на Аллах за нея е било да я ощастливи като мюсюлманка. Иначе кой би имал такъв шанс?

– Така е. Колко години вече нашият господар не е посегнал към друга, Дано Аллах даде на всички ни шанса на московчанката.

Другата се засмя:

– Не, момиче. Щастието на Хюрем, на Хюрем.

Разсмяха се, без да се обиждат на човека зад тезгяха, който ги гледаше с досада.

– Изгонването на Гюлбахар показа ясно, че тази е хитра – пошепна едната от тях, наведена към дружките си. – Тогава не можехме да го знаем А тя въртяла на пръста си нашия господар.

– Казват, че сега и дъщеря й била същата. Михримах султан била по красива и от майка си.

– Падишахът боготворял дъщеря си, принцесата.

По-късно към тях се присъедини още една жена. Уж разглеждаше платовете, а подслушваше разговорите, само че до този момент не се бе включила. За да не я чуе никой друг, тя закри устата си с длан:

– Жени, по-точно го кажете: нашият господар командва цялата османска държава, а него го командват две жени.

При тази реплика и четирите се заляха в смях, вече без да се крият. Едната от тях ги прекъсна с думите:

– Брей, какви жени имало! За вас не знам, но аз лично не мога да командвам тоя, дето е у дома. Грабва сопата, проклетникът!

***

Висок мъж с леко прошарена брада седеше встрани от пътя и се взираше в преминаващите жени, без да нарушава границите на доброто възпитание. Заставаше там от седмици, от месеци. Ако по-преди идваше в „Айя София“ веднъж седмично, сега я посещаваше по три, даже и по пет пъти. Срам го беше, ядосваше се сам на себе си. Питаше се: „Какво да очаквам, та се злепоставям така?“, и пак го правеше. Надеждата, че ще зърне коса като житен клас и две очи, които приличат и на морето, и на небето, го изпълваше с копнеж.

Но я нямаше.

Девойката беше изчезнала.

Чувствата в гърдите му пресъхнаха като потънала в бурени градина. Той не можеше повече да погледне жена си, която го беше дарила с деца, която го очакваше да се завърне и щом заплачеше той – плачеше и тя, щом се засмееше той – засмиваше се и тя.

Изминаха повече от шест месеца. Безброй безсънни нощи все си повтаряше: „Може би съм я сънувал. Ето на, видял съм насън такава красавица. И той се стопи, изчезна, както става с всеки сън!“ По цяла нощ не затваряше очи, а щом осъмнеше, мълвеше в полумрака: „Ей, старче от Аърнас, защо не беше сън онова, което видя! Събуждаш се и край на всичко. Нямаше да изживяваш този позор, нямаше да изгаряш от срам, че сърцето ти копнее по едно дете, което може да ти бъде дъщеря“.

Обаче той си знаеше, че онова, което видя, не беше нито сън, нито мираж. Убеден бе, че онези очи не бяха някаква игра на пренаситените му от цифри, мерки и пресметнати ъгли мозък.

Онова, което видя, беше реалност!

Видял беше разлюлените като житна нива коси.

Беше размахал криле в синевата на очите й и беше полетял.

Гласът й още звучеше в съзнанието му: „Сякаш е закачено на небето“.

Знаеше, че е глупаво, но същия миг в него пламна ревността. От този ден той започна да я ревнува заради майсторите отпреди хиляда години, построили такова кубе, което да буди нейното възхищение. Извисяваше мислено своите кубета, които щяха да изглеждат като закачени на небето. Кубета, които тя щеше да харесва.

С надеждата, че тя ще дойде пак, влизаше в „Айя София“ и седеше там с часове. Отначало не правеше впечатление на никого, но най-накрая един престарял ходжа се приближи до него и донякъде уж за да задоволи любопитството си, но много повече – за да му потърси сметка, го попита:

– Не минава ден да не си тук. Седиш така с часове. Някаква мъка ли те гнети?

– Моля се, ходжа.

– Чудесно, много хубаво! Добре е да се молиш, благочестиво е. Пречистваш си душата. Молитвата приближава човека до Бога, но има и още нещо – нарушава божествения покой. Плюс това, каква е тази молитва без намаз? Защо не правиш намаз? Струва ми се, че чакаш някого тук.

Оттогава той се изнесе да я търси извън джамията.

Всъщност не му се вярваше, че ще постигне нещо с това. Не виждате лицата на повечето жени. А онези, които не ги криеха, бяха гъркини, арменки или еврейки.

Впрягаше цялата си смелост да прошепне на някоя близка минувачка „Търся една девойка!“.

Обикновено тя обръщаше глава на другата страна и го подминаваше.

Колкото и да се стремеше да го прави незабелязано, някои от жените, и които се взираше, за да разпознае скритите им под финия тюл или под фереджето лица, му подхвърляха:

– Засрами се от косата си и от брадата!

Ето тогава потъваше вдън земя.

Всеки път си казваше: „Край! Никога повече няма да постъпя така!“.

И за да затвърди това решение, всяка вечер си правеше равносметка: „А и да я открия, какво от това? Да речем, застане пред теб. Какво ще се случи? Как ще постъпиш? Какво ще й кажеш? Дебна те по друмищата ни ще й заявиш най-безцеремонно? Ами ако каже: „Я се махай от главата ми, дядка!“, тогава за къде си?“

Този ден дойде на пазара по склона отново със същото решение, Това щеше да е краят. Щеше да издигне храм от керамиката на Изник с цвета на нейните очи и в него щеше да вгради своя любовен грях. За вечни времена.

За пореден път заоглежда минувачките. Вниманието му привлече една млада жена близо до него, с тъмнокож слуга. Незабелязано тръгна подире й. Тя се спря най-напред пред сергията, където се продаваха фини игли за бродиране и плетене. Изчака я отстрани. После започна да се пазари с един обущар. Третата спирка беше при платовете.

Жената надигаше топовете от коприна, разстилаше ги един върху друг, продавачът плувна в пот, но пак не скършваше на две думата й. Щом тя покажеше с нежното си пръстче друг топ и попиташе: „А това какво е?“, той се протягаше и го сваляше. Тази жена явно беше уважавана клиентка.

Високият мъж дойде при сергията, направи се, че разглежда платовете. Попита за един-два. С раздвоено внимание продавачът откликна:

– Нещо определено ли търсиш, чичо?

– Такова... – смутено измънка той. – Всъщност търся някого! Продавачът погледна към клиентката си, като че ли я молеше да не го упреква, и неохотно се приближи:

– Какво каза, търсиш някого ли?

– Да, една девойка. Нали продавате платове. Повечето от клиентите ви са жени. Допускам, че може би познавате жената, която търся.

Продавачът се намуси:

– Работим с жените, но кои са, какви са – не ги знаем. Купуват плата и си тръгват, не поглеждаме повече подире им.

Отново се обърна към клиентката. Забърбори някакви хвалби за плата, който тя разглеждаше. Възползвайки се от настъпилото за миг мълчание, непознатият промълви:

– Ако ви кажа нейното име и я опиша поне малко, може би ще се сетите?

Макар че продавачът го изгледа враждебно, той продължи, преди да е получил някакъв отговор:

– Млада госпожица. Косата й съвсем руса. Чак до талията. А очите й са сини. Сини като морето.

Клиентката мигновено загуби интерес към плата. Продавачът се ядоса. „Заради този ще изпусна тлъстата си клиентка“ – си каза наум, а на глас го попита:

– Дъщеря си ли търсиш, господине? – Тонът му издаваше и нетърпение, и раздразнение.

Той усети как лицето му на мига пламна в огън. Не знаеше какво да отговори.

– Неее... – успя да измрънка едва-едва.

– Ти така я описа! Така добре, както само един баща може да се изрази за дъщеря си или пък някой мъж за жена си. Каза, че била девойка, значи сигурно е дъщеря ти. Да не е изчезнала?

Успя да намери в себе си сила само да кимне отрицателно с глава. „Нека си изтълкува този жест както ще! Ех ти, стари зидарю, получи ли си заслуженото!“ – укори се наум. Но пак не се стърпя да каже:

– Казва се Дилруба!

Жената встрани се обърна и го погледна. Или така му се стори.

– Дилруба! – повтори отново той. – Въобще ли не сте срещнали насам девойка, която да отговаря на моето описание?

– Не съм я виждал! – отряза го продавачът.

И от страх да не се откаже от покупката на плата, веднага се присламчи към жената.

-Да не би да питам клиентите си как се казват, че да я познавам! - изсумтя.

Опита се да прояви състрадание, за да предразположи жената.

– Божа работа, баджъ. Явно дъщерята на този човек е пристанала на някой мъж. Само да знаете какво става, какво чуваме тези дни! Светът полудя! Няма срам, няма свян! Както се казва, това трябва да е апокалипсисът!

Без да каже нищо, жената остави плата на тезгяха и си тръгна, последвана от чернокожото момче.

– Е, доволен ли си от това, което направи, чичка? – Гласът на продавачи трепереше от гняв. – Изпъди ми клиентката. Върви си търси дъщерята другаде. Махай ми се от главата!

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

Истанбул

– В името на Аллах! Ставайте, победоносци!

Очите му проблеснаха в мрака. Беше свикнал с тази заповед. Как да не е, като я чуваше цели седем години, все една и съща.

Бавно извърна глава. Освен мъждукащата светлина от фенера в ръцете на застаналия при вратата дневален и отблясъците на вече изпепеляващите главни от огнището в дъното на помещението, навред тънеше пълен мрак. Още не се беше съмнало.

Последва втора заповед:

– Ставайте, победоносци! Време е за намаз!

В същия миг секна всякакво хърхорене и сумтене. В интерес на истината, всички се бяха събудили още при първата команда. Но използваха и секундите между първата и втората, за да прибавят още малко сън към недоспаното. Телата, налягали по наредените един до друг дюшеци върху дървените нарове на два етажа, се размърдаха. От горния етаж надолу провиснаха мъжки крака. Мъжете от долния ред започнаха да се измъкват, като се пазеха да не допират краката на горните. Примесиха се сънливи, раздразнени, сърдити реплики: