– Отдавна живелите моряци, принцесо, тоест прапрадедите на прадедите на дедите на днешните моряци, са ги наричали сирени. Те били дъщери на морето и омагьосвали хората. Криели се сред вълните и отвличали моряците, онези моряци, които са отплували надалече от своите любими. Никой, освен рибарите, не вярва на това. Излезели ли в открито море, и те чували този зов, като шепот, така казват. Може би животът с цели месеци и години в безбрежната морска шир е причината човек да чува като слухови халюцинации някакви божествени гласове. Кой знае?

Михримах беше останала без дъх.

– И вие ли чухте зова на сирените? – едва промълви тя.

До този момент султан Сюлейман беше седял безмълвно и затова сега смехът му разпиля за миг обгърналата ги приказна атмосфера. Падишахът стана от мястото си и като продължи да се залива в смях, пристъпи към Михримах и я погали по косата.

– Най-добре да ви оставя двамата насаме. Хъзър Реис е толкова обаятелен в разказването на разни истории, колкото е ненадминат и в мореплаването.

И когато падишахът се отправи към вратата, капитанът почтително стана на крака. Михримах го последва. И двамата го уважиха с поздрав.

– Господарю! – обади се Хъзър съвсем кротко. – Онова, което преживяваме в морето, въобще не са измислени истории. Ние вярваме само на видяното и чутото, но не и на преразказаните неща.

Сюлейман усети, че неговият герой, неговият управител на провинция, се е засегнал.

– Не исках да кажа това! – отвърна и за да му смекчи сърцето, положи длан на рамото му. – Ти продължавай да разказваш на моята красива принцеса истории за кораби, за морски пътешествия, за битки, така й ги разказвай, че познанията й да прехвърлят и границите на хоризонта.

***

След като падишахът излезе, Михримах повтори останалия без отговор въпрос:

– И вие ли чухте зова на сирените?

– Няма моряк, който да не го е чул, принцесо моя.

– И вие ли се хвърлихте в морето?

– Не! – засмя се Хъзър Реис и убедително добави: – Постъпих точно като древните моряци.

– Ще научите ли и мен?

Капитанът я погледна в очите. Колко умно го подпитва! Доколко бе любопитство? Доколко искрено?

– Когато бях млад... много пъти чувах зова на сирените, принцесо моя! „Ела, Хъзър! – ме викаха омайните гласове. – Ела и ме виж, тук съм! Чакам те! Не се бави! Хайде, отпусни се в обятията на вълните!“ Знаех, че ако се поддам на гласовете, щяха да ме погубят. Запуших си ушите, за да не ги чувам, ала напразно. Звучаха в мозъка ми. Прапрадедите ми моряците, прадедите на прадедите, щом чуели зова на сирените, се връзвали за мачтите да не скочат в морето.

Михримах се опита с длан да спре изригналия от устата й вик на изумление, но така и не успя:

– И вие сам се завързахте за мачтата?

– Нямаше друг начин да се устои на магията.

Девойката направи нещо, с което изуми морския вълк. Поклати глава и се изправи на крака.

– Видяхте ли? – В тона й имаше едва доловим яд. – Ето че не можело да се ходи по морето. Иначе вие защо щяхте да се страхувате, просто можехте да походите.

В очите й проблясваше радостта, че правото е на нейна страна. Но опитният мъж не пропусна да забележи, че в тях прозираше и разочарование. Младата принцеса си беше представяла все ходещи по вълните моряци.

– Искате ли да ходите по морските вълни?

Михримах се потопи в искрящите като бурно море очи на Хъзър Реис. И след миг му отговори съвсем тихо:

– Не! Аз искам да летя по вълните!

– Да летите по вълните?

Толкова дълго бе живял, седем морета бе пребродил, но не бе чувал, че някой иска да лети по вълните.

– Да, да летя! – продължи Михримах султан. – Да размахам криле над корабите с червено-зелените знамена – това искам! Да виждам как вятърът издува платната... Косите ми да се развяват... Да се надбягвам с белите птици... Да чувам плющенето на веслата – това искам! Да хвърчи разискрена пяна и да ми облива лицето – това искам!

Възрастният мореплавател усети душата му да се разтапя от умиление. В съзнанието му изплува споменът за неговото детство. Заставаше върху скалите на остров Мидилли19, съзерцаваше плаващите пред погледа му кораби с много платна и мечтаеше по същия начин за същите неща.

– Добре тогава! – промълви. – Ако господарят позволи, аз ще направя така, че нашата принцеса да литне по морските вълни.

АТ МЕЙДАНЪ20

Истанбул

Площадът пред „Айя София“ този ден беше претъпкан. Гъмжилото от хора изглеждаше разделено на две групи. Едната беше запълнила оградения с дървета път от джамията към двореца. Наричаше се Арз Куйруу21. Едно смълчано стълпотворение. От двете й страни сновяха блюстители на реда. Подкованите им с дървени налчета ботуши трополяха, непрекъснато се разнасяха заповеди към онези, които нарушаваха реда, да влязат в строя.

Щастливци бяха онези, които си запазваха място на Арз Куйруу още преди сутрешния езан. Имперският съвет се събираше веднага след намаза и в десет часа вратите за хората, които търсеха решение за някакъв свой проблем, се отваряха. Първите си свършваха работата, излизаха отвътре или зарадвани, или намръщени. По-задните обясняваха надълго и нашироко на всеки хванал ги за ръцете страж, с чин или без чин, колко е важна тяхната просба и че трябва да бъдат приети, без да чакат. Щом приемното време приключеше и вратата се захлопнеше, те навеждаха глави и промърморваха: „Цяла седмица идвам. Пак не успях да вляза!“.

Кой каквото ще да казва, щом натякванията им започнеха да нарушават неприкосновената тишина на двореца, веднага биваха заглушавани. Към тях се втурваше и им изшъткваше или някой еничар, или никой бостанджъ22:

– Какво си се развикал, тук да не ти е обор за магарета! Ако искаш да си запазиш главата, затваряй си устата! И да не си я отворил, докато напуснеш Главната порта на двореца.

Така че всеки изпълняваше. Никой не искаше да наруши спокойствието на султан Сюлейман. Такъв бе обичаят открай време. Веднъж завинаги бяха запомнили, че пред щастието и спокойствието на Повелителя на света неволите им нямаха никаква стойност. Можеше ли да се сравняват техните лични тревоги с проблемите по въдворяването на световния ред, Легнали с цялата си тежест върху плещите на този човек?

Втората опашка се проточваше към двореца на Ибрахим паша. Тя бе доста по-раздвижена, по-свободна. От двете страни покрай върволицата сновяха продавачи на халва, сладкиши, симити. А на поляната зад кордона на продавачите играеха на гоненица децата, които чакаха своите бащи.

Тази опашка се славеше сред хората с прозвището Макбуле. Не затова, че прякорът на Ибрахим паша беше Макбул23, а защото на връщане към Двореца си великият везир, любимецът на султан Сюлейман, още от колата започваше да хвърля наоколо сребърни монети. Наредените на опашката Макбуле мълвяха молитви великият везир да им подари и този ден парички, чакаха го по цели часове. Ако молбите им се чуеха, те се нахвърляха един през друг кой да сграбчи по-напред разпръснатите дребосъци.

Този ден и двете опашки бяха доста обемисти. Но истинската навалица беше пред джамията. Стотици търговци бяха опънали таргите си по пътя, който водеше от двора на „ Айя София“ право надолу към Йеребатан Сарнъджъ24. Продаваха се платове, обувки, плодове, билки, сиропи, чайове и готови ястия. Търговците на чай се бяха разположили на тръстикови рогозки направо върху земята, а кулинарите – на паянтови дървени маси, и от една страна, надаваха ухо на съвсем пресните клюки от двореца, а в същото време се и надвикваха. Другото място за клюки бяха бръснарските тезгяси. Щом свалеше от главата си чалмата или калпака и седнеше на табуретката до самия път да го обръснат, всеки получаваше най-пресните верни-неверни новини, подшушваше и тези, които самият той носеше.

Нашумялата клюка от последните дни беше враждата между великия везир Ибрахим паша и ковчежника Искендер Челеби. Често се подхвърляше: „На единия от двамата ще му изстине мястото!“. Привържениците на Макбул веднага се противопоставяха:

– Че кой е Искендер? Великият везир в най-скоро време ще му отреже главата. Какъв паргалиец е той, ех, какъв паргалиец!

А застъпниците на тезата, че в правителствения скандал ще спечели Искендер Челеби, се пъчеха:

– Хайде де! Вашият Макбул вече пропада в очите на господаря. Напразно ли Челеби поддържа десет-петнадесет хиляди въоръжени? Потърсете си друга врата, на която да се подмазвате. Дойде му краят на Ибрахим!

Разположеният по склона надолу пазар се изпълваше не толкова с посетителите на джамията, колкото с дошлите тук на покупки хора – от околните квартали, че дори и от далечните райони на Истанбул.

Разликата в двете опашки не се състоеше единствено в това, че навалицата тук беше по-оживена. Жените преобладаваха над мъжете. Можеха да се видят жени от всякакви нации, с всевъзможен цвят на кожата. Загърнати в пъстри фереджета, наметки, пелерини, в ден като този те обикаляха от сергия на сергия.

Тях въобще не ги интересуваха правителствените скандали между пашите и везирите. Оглеждаха с най-голямо внимание другите жени, с които се разминаваха. С един поглед запомняха наизуст тоалетите на онези, за които със сигурност бяха убедени, че идват от двореца. Това бе най-лесният начин да се следи модата.

Водеха се разговори на крак предимно за цветовете, платовете, бижутата. Но при всеки един от тях любовта между падишаха и неговата хасеки не падаше от дневния ред. Една жена разглеждаше обстойно финия тюл, за който продавачът крещеше навред, че е от „страната Индия“, но в един момент се обърна към съседката си и й подшушна:

– Сестро, сигурно тази Хюрем хасеки е родена от майка си в Кадир геджеси25.

– Боже мой, момиче! Та тя е рускиня. Каква ти Кадир геджеси! Може ли гяурин да си има Кадир-кандил?