– Ела, Михримах ханъм! – повтори пак баща й. Гласът му преливаше от гордост.

Това „ханъм“, което той прибавяше към името й, я караше да примири от удоволствие. Само на майка й го казваше, а ето сега – и на нея.

– Ето го лъва на нашите морета! – изрече султанът отчетливо, дума по дума. – Хъзър Реис! Ние сме главнокомандващите на полята, планините, реките, а той – на морските ширини. Той е самото Провидение, такова му е и името. Появява се веднага щом Великата османска държава изпадне в някакво затруднение.

Михримах се изуми. Чувствата й се запремятаха от бликналото възхищение към отчайващото разочарование и обратно. Този старец ли беше Хъзър Реис, за чиито подвизи се разказваха легенди?

Несъответствието между представите и реалността я потисна. За пръв път изпитваше подобно усещане. Съвсем по друг начин си въобразяваше бащините покои.

Султан Сюлейман трябваше да седи на величествен трон. Сред злато, диаманти, рубини... Тя не беше виждала великолепието на приемната зала и това, че сега баща й седеше на една табуретка и я гледаше оттам, направо я потресе.

Каза си: „Не е лъжа“. И Хъзър Реис бе едно пълно разочарование. Слушайки за неговите героични подвизи, тя си го беше представяла като разгърден моряк, който се катери по въжените стълби на мачтите и се плъзга по такелажите – същия като онези мъже, които наблюдаваше от градината на двореца.

– Михримах ханъм, искахме да те запознаем с моя управител в Алжир Хъзър Реис. Щом толкова много обичаш моретата и корабите, сигурно от него ще чуеш и научиш доста неща.

Най-сетне чувствата й започнаха да си идват на мястото. Естествено, предпочиташе загорял от слънцето и вятъра моряк, но Хъзър Реис си беше ето такъв. Беше човекът, който щеше да я понесе по вълните. Единственият човек, който можеше да й разказва за далечните страни.

– Ела по-близо! – каза й Сюлейман. – Ела и целуни ръка на бащицата Реис.

Още едно объркване! Да му целува ръка ли? Освен на баща си, тя не целуваше ръка на никой друг. „Мъчна работа било да пораснеш!“ - реши наум. Непрекъснато научаваше изумителни неща. Как можеше дъщерята на султан Сюлейман да целува ръка на някой друг, освен ръката на султан Сюлейман!? Значи, можело! Нали баща й поиска да му целуне ръка.

– Надяваме се да проявиш към Реис още по-голямо уважение от това, което му засвидетелстваме ние – продължи падишахът и сякаш доловил вътрешното й колебание, допълни: – Ръката, която толкова много е размахвала ятагана срещу неверниците, която толкова предано е служила на Великата османска държава, заслужава да бъде целувана.

Михримах запристъпва със ситни крачки под дългата си рокля към мъжа с червената брада. Понечи да му целуне ръка. В първия момент той като че ли я подаде. После направи нещо неочаквано. Едва докоснал пръстите й, изведнъж се отдръпна.

– Нима заслужаваме слънцето да ни целува ръка? – грабна я басовият му глас. – Ние трябва да засияем със светлината на султан ханъм и да я понесем над главите си, за да ни озарява пътя и да ни дарява с щастие.

И като хвана пръстите на Михримах, той ги поднесе до устните си, после ги допря и до главата си.

– Принасям живота си в дар и на нашия повелител, и на сияйната ни като слънцето принцеса!

Какви красиви думи! Този знаменит човек се поклони да я поздрави още веднъж. Направи го точно така, както го беше описала майка й: „Без да се унижаваш при поздрава, без да се навеждаш пред отсрещния .... отколкото трябва!“.

Прищя й се да се хвърли на врата му. Във всеки случай, това не беше уместно. Отвърна на поздрава му с още по-голяма почтителност. Погледна с крайчеца на окото към баща си. Личеше, че е доволен от това, което вижда и чува. Беше щастлив, че е зарадвал дъщеря си, беше горд, че Михримах се държи достойно пред един непознат за нея човек. Явно в този момент Сюлейман си мислеше: „Ето такава е дъщерята на Хюреч! И моята дъщеря!“

Преди още някой да е продумал, Михримах тръгна към дивана. Приседна лекичко на края, точно като Хюрем. Допря един до друг подалите се под полата й извити носове на пантофките. Постави длани върху коленете и отправи към пашата капитан сияйния си поглед.

– Много сме слушали за вашите героични подвизи.

Тя се държеше като величествена кралица, която раздава комплименти, а в същото време цялата изгаряше от чисто детско любопитство да разбере дали всичко онова, което е чувала, е самата истина.

Хъзър Реис извърна глава към падишаха. Погледът му като че ли търсеше разрешение. Сетне се обърна, пристъпи към Михримах и се и изправи точно пред нея.

– Героизмът извира от величието на османската държава.

Гласът на Реис омайваше Михримах. Мина й през ум: „Бих го слушали по цели нощи, чак до сутринта!“

– Нашият господар падишахът разпалва сърцата на моряците, той е славата и мощта на държавата. Като видяха каква област подари преселеният в райските селения отец, нашият господар и ваш дядо Явуз султан Селим хан на моя по-голям брат, героя Оруч Реис, неверниците тръгнаха да търсят дупка насред морето, където да се скрият.

В три изречения Реис обрисува пред очите й цяла батална сцена. Мижеше да се закълне, че виждаше като наяве морето с врязаните един в друг кораби, сражаващите се с голи саби воини, прозиращите през дима алени и зелени знамена с полумесеца и звездата, паниката сред вражеския строй. Червената брада още стоеше прав пред нея. Не знаеше дали е редно, но реши да постъпи както й подсказваше вътрешният подтик. Тупна няколко пъти с ръка върху дивана – пат-пат!, – направи му жест да седне. И майка й правеше същото, ако искаше да покани някого до нея.

Хъзър Реис пак потърси с поглед падишаха за съгласие. Когато видя как дъщеря му постъпи с маниера на зряла султанка, сърцето на Сюлейман се изпълни с гордост. Тя се държеше така, сякаш беше живяла с години само между султанки и принцеси. Толкова величествено, почтително, достойно, а в същото време и толкова непринудено. Невероятно красива. Усмихна се под мустак на Хъзър Реис и с това му даде знак, че позволява да седне до дъщеря му.

Възрастният мъж приседна бавно.

Душа даваше да се обърне и да погледне отблизо лицето на този човек, но така и не вдигна очи от положените си върху коленете ръце, Такова поведение трябваше да спазва.

– И капитаните ли са моряци?

– Да, принцесо. Моряци са.

– Щом е така, значи и вие ходите по морето?

Реис се изуми. А султан Сюлейман се разсмя оттам, където седеше. Когато заговориха за пръв път за корабите и за моретата, Михримах го беше попитала пак по същия начин: „Моряците ходят ли по морските вълни?“.

– Простете, принцесо! – промълви Хъзър Реис. – Не ви разбрах.

„Какво има за разбиране!“ – измърмори си наум Михримах. Есма не й ли беше казала: „Моряците ходят по морските вълни“? Щом е моряк, значи няма как и той да не го прави.

– Казват, че моряците ходели по вълните.

– Но вие като че ли не вярвате на това?

– Трудно е за вярване! Как може да се ходи по морските вълни?

Усети, че Реис се обърна и се загледа в нея. „Дали и аз да не се обърна към него?“ – поколеба се тя. Колко глупаво беше да седят така един до друг и да не гледа него, а някъде напред. Реши и се обърна. Срещнаха погледи. За пръв път Михримах се взря изпитателно в очите му. И в тези черни, с вече избледняващи лилави оттенъци очи тя видя разбунени вълни. Огромни, огромни талази, които се нахвърляха едни върху други, обвити в бяла пяна.

– Ходи се! – неочаквано отвърна капитанът. – Правилно сте го чули Трудно е за вярване, но това е истината. Морякът ходи по морските вълни. Той чува техния зов.

Тези думи също обрисуваха пред очите й цяла сцена. Сега виждаше как в морето се надигат бесни вълни, а по тях тичат насам-натам моряци с открити към вятъра голи гърди.

– Зовът на вълните ли? – попита учудено тя.

– Да! – каза капитанът, без да откъсва очи от нея. – Вълните зоват.

– Че вълните могат ли да говорят?

По устните и на двамата мъже заиграха усмивки.

– Говорят! – продума тихо капитанът. – Моряшкото съсловие броди из моретата по цели месеци, без прекъсване. Далече от своите любими, моряците им изпращат чрез ветровете чувствата си на дълбока нежност. Умът им, мислите им са изпълнени с копнеж. И в един момент вълните започват да говорят. Това е омайващ глас, принцесо моя. „Ела!“ – зоват ги те. „Очакваме те, храбри моряко! Ела при мен!“ Този зов е по-опасен и от враг!

На Михримах й стана много интересно. Как можеше да бъде по-опасен и от враг? Настани се по-удобно, за да го слуша по-добре. Обърна се към Реис и го попита:

– Защо?

Морският вълк погледна към падишаха. Но му стана ясно, че и да не беше съгласен, нямаше как да замълчи. Девойката очакваше отговора му с широко отворени очи.

– Защото – промърмори той – това е омаен глас. Същият като гласа на техните любими, които са оставили далече-далече и за които копнеят до полуда. Лесно е да удържиш на врага. Вадиш ятагана и удряш, здраво удряш. Но това не е същото. Чуваш гласа на копнежа, обаче не виждаш кой го издава. Мислиш си – ами че тя е там, някъде сред вълните и мъглата. Който чуе този зов, не може да му устои...

– Добре! – с нетърпение го прекъсна Михримах. – Какво правят, като го чуят? Моряците?

– Запушват си ушите да не го чуват. За да заглушат омайния глас, пеят моряшки песни, всички заедно, в един глас. Или надават бойни викове. А някои направо полудяват. – Реис замълча за миг, после продължи шепнешком: – Други отвръщат „Идвам!“ и се хвърлят в морето.

– И могат ли поне да открият кой надава този зов?

Хъзър Реис вдигна рамене, сякаш искаше да каже „Не знам“, на Михримах й се стори страшно. Не посмя да сподели каква мисъл я сполетя.

– Онези, които шепнат с гласа на вълните, грабват моряците и ги завличат някъде. Повече никой не ги вижда.

– Кои са те?

Хъзър Реис усети, че девойчето слуша неговия разказ като че ли е приказка. В тона й сега прозираше явно удоволствие.