Тя дори не допускаше мисълта, че този въпрос можеше да е скрит някъде дълбоко в подсъзнанието.

– Откъде идват, дадъ?

– Ами не знам, принцесо. Един Аллах, а и бащицата им, капитанът, знаят откъде идват и накъде отиват. Техни спътници са водата, вятърът и птиците.

– Вятърът и птиците ли?

– Разбира се. По водата ходят. Вятърът надува платната. Птиците размахват криле подир тях. Онези, белите птици, никога не престават да летят след корабите.

„Колко увлекателно разказва“ – се замисли Михримах. Есма имаше голям принос за страстното увлечение на принцесата към морето и корабите. Отговаряйки на нейните въпроси, гувернантката използваше такова сладкодумие, такава поетичност, че тя усещаше как затрептяват най-нежните струни на душата й.

„На ти сега! – си каза. – Вече ще си разсъждавам защо единствено Аллах и капитанът ще знаят откъде идва и накъде отива всеки плаващ пред очите ми кораб! И защо вятърът и птиците ги придружават!“

Поискаше ли, Есма говореше в стихове. Михримах обичаше тази девойка. Чувстваше я много повече като приятелка, отколкото като гувернантка. „Какво ли щях да правя без нея?“ – й мина през ум. Знаеше си отговора: „Щях да съм хиляди пъти по-самотна от сега!“ – измърмори под носа си тя.

– Моля, красива моя принцесо? – обърна се към нея момичето.

– Няма нищо, Есма! – отвърна Михримах, възнаграждавайки гувернантката си с усмивка на обич. – Птиците и вятърът, казах. Сега много по-добре разбирам защо има много птици и защо вятърът духа непрестанно.

– Защо, принцесо?

– Пред очите ни преминават толкова много кораби... Естествено, нали са техни спътници!

Двете момичета, на почти една и съща възраст, забравиха, че едната е принцеса, а другата – гувернантка, и се заляха от смях. И двете усетиха топлинката в сърцата си. И двете забравиха, макар и само за миг, колко са самотни.

***

Един ден, докато съзерцаваше корабите, при нея се появи майка й.

– Ти качвала ли си се на тях, мамо?

Посочи току-що преминаващата пред очите им черна галера. Палубата й пак беше пълна с онези мъже. Много, безброй много весла пореха морето – шляп-шляп!

Хюрем се взря в морскосините очи на дъщеря си. Добре познаваше този замечтан поглед. Михримах седеше там, до нея, усещаше топлината й, диханието й, аромата й, но беше съвсем другаде.

„Точно както правех аз някога! – си рече. – Сигурно броди из своите блянове, сред някакви миражи“.

– Качвала съм се... – промълви, прегръщайки дъщеря си през рамо. - Само че не беше толкова голям.

– Не те ли беше страх?

– И още как! Мислех си, че ще умра от страх.

И Хюрем се унесе. Михримах видя в пъстрите тъмносиньо-зелени очи на майка си разпенените морски талази.

– Как се качи? Къде?

– Много далече... Качих се като Александра Анастасия Лисовска, Слязох тук, където щях да стана татковата ти Хюрем.

– Искаш ли пак да се качиш?

– Искам.

– Къде искаш да отидеш?

Настъпи дълго мълчание. Тъй като не получи отговор, Михримах вдигна глава, погледна към майка си и видя сълзата, която се стичаше по бузата й надолу като същинска перлена капка.

– В моите поля. В моите снежни планини.

Михримах не настоя да й разкаже. Знаеше, че щом си спомни за местата, откъдето е дошла, тя се разплакваше. Усети, че се е изправила до нея. Обърна се и я погледна. Сега Хюрем се усмихваше. Само че по майчината буза още личеше следата от онази една-единствена сълза.

– Ти искаш ли да се качиш?

Михримах не можеше да се сдържа повече. Набъбващата в нея тъга се надигна. На когото ще да беше дъщеря! Какво значение има на кого каква беше, след като не можеше да изкрещи собствената си радост, собствения си възторг?

– Господи! – извика и скочи на крака. – Искам! Разбира се, че искам! Искам да се кача на корабите със зелени, алени флагове! Искам да се надбягвам с птиците! Искам да чувам плясъка на веслата!

***

Вечерта Хюрем завари султан Сюлейман угрижен. Пееше му най-любимите песни, поднасяше му в устата предпочитаните родоски вина – но без никакъв ефект. Знаеше, че няма защо да го пита „Какво ти тежи на душата?“, защото често научаваше каквото й трябва, без султанът да говори и без да му задава въпроси.

Не свърши работа и кокетирането й, на което той не можеше да издържа и се предаваше. Отвърна й с нежност, внимание и любов, но ето че си остана без настроение.

– Днес дойде Хъзър Реис – каза съвсем неочаквано падишахът. -Пристигнал в Истанбул да се види с нашия зет Ибрахим паша, но...

На Хюрем й стигаше само да чуе името на великия везир Ибрахим паша, за да се вбеси. „Знаех си – измърмори си наум, – знаех си, че онази хърватска свиня тормози Сюлейман!“

– Знаеш го какъв е Ибрахим по време на война. Хъзър ми обясни надълго и нашироко колко е важно мореплаването. Разказа ми колко голям е светът. „След като откриха земята отвъд океана – ми каза той, -оттам потече злато към Карл. Час по-скоро трябва и ние да създадем колонии в новия континент. Издай ферман да тръгнем натам. Да не стоим затворени единствено в Бяло море“.

Хюрем не потвърди: „Реис има право“. Сюлейман ужасно се ядосваше на подобни изрази. Защото само той можеше да бъде прав.

– Няма човек, който да не уважава Реис. Но с моя ограничен ум си мисля, че ако е дошъл в Истанбул само за да съобщи това, напразно се е потрудил.

– Защо, усмихната моя?

– Защото всичко, което е разказал, е известно на Ваше Величество, султане мой. Какъв е смисълът да се преповтарят тези неща пред един владетел като нашия господар, който прекрасно знае, че трябва час по-скоро да стигне и до новите светове.

„Умна жена!“ – си помисли султанът. Разбира се, че знаеше за тези неща. Плюс това, Новият свят не му даваше мира. Обаче още не си беше довършил делата на този континент. Нощем се размисляше: че короната на Източната Римска империя беше в Истанбул – беше, но на Великата Османска империя й трябваше и короната на Цезаровия Рим184. Той беше претендент за наследството на Рим. Щеше да създаде такава империя, че да изтрие всичките лелеяни в съзнанието на Рим мечти за величие. Трябваше му короната на Рим. Короната на Цезар. Оня нечестивец Карл открадна и нея.

„Щом го подгоня, този бяга като жена – помисли с раздразнение той. Погледът му потъмня. – А сега изпраща при папата емисар подир емисар, само и само да го убеди да хвърли срещу мен армиите си от кръстоносци“.

Докато не приключи с Европа чрез Испания, не смееше да предприеме авантюри с непредизвестен край зад океана. Сега, когато размишляваше над тези добре известни нему неща, когато кроеше планове и правеше преценки, ако Хюрем се беше обадила: „Реис го е казал чудесно!“, щеше да кипне, но тя го насочи по изкусен начин към други размисли.

На падишаха му бяха ясни тактиките, които прилага тя, но така и не се разстрои, а направо продължи:

– Казах на Хъзър Реис да го обясни на Ибрахим. А това означаваше: „Заповядай, отдъхни си за малко в Истанбул. Ще си поговориш с Ибрахим, щом се върне от поход!“ Капитанът обаче се метнал на коня и отишъл право в Халеп. Изложил пред Ибрахим въпроса за Новия свят.

Хюрем прекрасно познаваше своя съпруг, за да усети, че не препускането на Хъзър Реис върху коня притеснява падишаха.

– Сигурно и вашият роб, великият везир, е разсъдил като вас и се е съгласил с капитана. Поне логиката го изисква.

Сюлейман гневно тръсна глава. Хюрем усети, че на прицел е Ибрахим паша, и без малко да възкликне от радост.

– Къде ти! Не щеш ли, отрязал стария Хъзър Реис: „Напразно сте дошли чак дотук!“ Днес, когато ми го разказваше, замалко да се разплаче Нашият зет, пашата, се произнесъл ето така: „Не е целесъобразно да излизаме оттатък Бяло море. Опасно е да се отдалечаваме толкова много от сърцето на Великата Османска империя. Полята, планините, реките – с тях трябва да се занимаваме. Вие се дръжте здраво за Бяло Море, това ни стига!“

Хюрем замълча, дума не обели. Изчакваше гневът на падишаха да се разпали докрай.

– Как може такова нещо, Хюрем ханъм!? Това е Хъзър Реис! Дори враговете му козируват с почит, Барбароса го наричат! Остави враговете, ами ние? Тачим го като баща! Яви ли се пред наша милост, на крака му ставаме, посрещаме го! Място му отреждаме да седне! Докато не седне, не сядаме и ние! Виж го ти него, да не удостои с необходимата почит стария герой, човека, надраснал епохата ни със своите прозрения, човека, спечелил толкова много победни завоевания за ислямския свят, за Великата Османска империя!

Хюрем се направи, че сменя темата:

– Споменахте морето, та моментално се сетих!

Сега щеше да нанесе същинския съкрушителен удар:

– Нашата принцеса Михримах е влюбена!

Султан Сюлейман настръхна. За миг от очите му захвърчаха искрите на гнева.

– Какво говориш, Хюрем!? Що за приказка! „Влюбена“!

– Да, Ваше Величество, султане мой! Сериозно влюбена!

Падишахът бе готов да кипне, но Хюрем го изпревари:

– Отчаяно влюбена! Нашата дъщеря е влюбена в морето!

Султанът така и не схвана смисъла, погледна я с недоумение.

– Всеки ден отива в градината и с часове съзерцава корабите. На всекиго задава въпроси, трупа знания. Колко платна има всеки кораб, по колко чифта весла трябват на този или онзи вид. Ако остане на нея, ще скочи на някой и ще отплува.

Колкото повече Хюрем редеше възторжените си излияния, толкова повече потъмнялото лице на падишаха се разведряваше, докато най накрая радостта прогони гнева в очите му.

– Браво на моето красиво момиче! Ето нещо достойно за дъщерята на султан Сюлейман! Виждаш ли, Хюрем! – подхвърли той към жена си сякаш току-що хрумнала му шега. – Моята принцеса е едва тринадесет годишна, а е съвсем наясно колко важни са моретата. А пашата, великият везир, нашият главнокомандващ, на когото поверихме и държавния печат, и армията, си няма и понятие! На всичкото отгоре се е държал невъзпитано и не е удостоил с необходимото уважение стария морски вълк не стига че е на възрастта на баща му, ами му е дошъл и на крака!