Преди да стъпи на стъпалото, тя сякаш дочу гласа на майка си: „Ще придвижиш крака си така бавно, че върхът му въобще да не се подаде под роклята ти!“

Постъпи точно така и в този момент забеляза, че очите на всичките прислужници, изпратени да я посрещнат, са приковани в полите й. Тогава й стана ясно защо – момичетата щяха веднага да изприпкат при господарката си да й докладват: „Дъщерята на Хюрем не си показа дори връхчето на обувката“.

Слезе по стълбичката. Запристъпва плавно, като че ли се плъзгаше, по постлания върху земята копринен килим и отиде при братята си. Макар че въобще не й се нравеше, застана между Селим и Баязид. И вътрешно се помоли: „Дано поне тук да не се карат!“.

***

Всичко протече както си му е редът. Принц Мустафа посрещна на кон брат си Мехмед. За да не стане така, че единият да е по-нависоко от другия, и двамата положиха огромно старание да слязат едновременно от конете. Даже в този момент Мехмед прояви такава съобразителност, каквато Михримах въобще не беше очаквала от него. Той си спомни наставленията на майка им и се престори, че кракът му се е заклещил в стремето. Получи се така, че когато негово превъзходителство престолонаследникът слезе от коня, той остана върху животното и го изгледа от високо. И го направи толкова добре, че не се усетиха нито Мустафа, нито пък хората от Стария дворец. Достатъчно бе, че те си го знаеха.

Мустафа и Мехмед се притеглиха за раменете и се прегърнаха. Никой от тях не поизбърза или не позакъсня. „Ясно, и Мустафа е бил предупреден от майка си“ – помисли си Михримах. Докоснаха си най-напред десните, после левите, накрая пак десните бузи, ужким се целуваха. Придворните и струпалите се зад оградата на външната градина хора приветстваха с възторжени викове прегръдката на първородния и втория принц. Оркестърът на еничарите подхвана победоносна мелодия в чест на този миг. „Гръмките звуци на солистите сигурно са отекнали чак в отсрещните тепета“ – помисли си Михримах.

Единствено възрастните старци свиха устни заради разигралата се пред очите им сцена. Те знаеха, че седне ли Мустафа на престола, щеше да се разпореди останалите му братя да бъдат убити, в това число и момчето, с което се целуваше сега. Такъв си му е редът. Братоубийството в името на трона е повеля още от времето на хан Фатих Мехмед16. Държавата е вечна. И за да не бъде подлагана на раздори и разпри, разрешението да се пролива кръвта на братята бе право, гарантирано със закон.

Може би Мехмед, синът на московската наложница, с грамадния тюрбан, щеше да се разбунтува и за да изпревари церемонията по възкачването на престола, щеше да накара баща си да убие батко му Мустафа. Може би щеше да го постигне, а като седнеше на престола, щеше да дойде редът на двамата му по-малки братя, които сега стоят зад него и непрекъснато подръпват полите на кафтаните си.

И макар че предвиждаха кървавата трагедия, която би могла да се разиграе, старците не оставаха назад в приветствията. Такъв бе обичаят. И да бяха врагове, щом принцовете се появяваха, на народа се падаше честта да ги приветства.

Леко извърнат настрани, принц Мехмед показа на заварения си брат застаналите зад него братчета. Назова ги по име: Селим хан, Баязид хан, Михримах султан. Мустафа ги погледна така, сякаш току-що забелязва присъствието им. Кимна надменно на двете момченца. На Баязид това не му се стори интересно. Той заобиколи престолонаследника Мустафа откъм гърба и започна да човърка камъните по подалата се изпод полите на кафтана му ножница на голямата сабя.

Ядосана на Баязид за непослушанието, Михримах усети как върху нея се приковаха две маслиненочерни очи. Извърна леко глава и срещна хладния, но любопитен поглед на Мустафа. Тя също го погледна с безразличие. Само го поздрави с едва забележимо движение, подсказващо поклон с глава, както я беше научила майка й.

Момъкът й отвърна по същия начин.

С това церемонията по хладното посрещане, представено като изключително сърдечно, приключи. Сега предстоеше срещата, която Михримах очакваше с разтуптяно сърце. Вървяха към входа за харема на Стария дворец, а в главата й пърхаше незададеният на никого дни наред въпрос: Що за жена беше Гюлбахар, наричана Махидевран? Дали беше красива? Колкото пъти този въпрос й се забиеше в главата, толкова пъти си отговаряше сама: „Никоя жена не може да е по-красива от моята майка!“ Внушаваше си: „Сигурно е някаква грозница, черна, съсухрена!“, но си даваше сметка, че и това не е възможно. Нима падишахът би взел до себе си грозна жена, нима би имал син от нея? „Глупости!“ – си рече. Това, нейното, си беше нещо като пожелание. На Михримах чисто и просто й се искаше зад онази гигантска врата да я очаква някаква грозотия, и толкова!

Докато прислугата разтваряше портата на две страни, Михримах си поемаше дълбоко дъх и се опитваше да овладее думкането на сърцето си.

Отвориха я. Първи прекрачиха Мустафа и Мехмед. Заради огромните им тюрбани отначало Михримах не можа да види нищо. Те се отдръпнаха и едва тогава тя се озова пред силуета на изправена жена. Зарадва се. Гюлбахар ги беше посрещнала подобаващо, не беше принудила Михримах и братята й да се озоват в неловко положение. Слънцето я огряваше откъм гърба и заради това лицето й не личеше ясно. Успя да забележи единствено колко е висока. „По-висока е от мама“ – й мина през ум.

Известно време задържа пренебрежителен поглед върху принц Мехмед. Веднага си пролича гордостта й от осанката на собствения й син пред още неоформеното телосложение на втория принц.

Михримах също пристъпи навътре, подбутвайки пред себе си гърбовете на Селим и Баязид. Онази жена обаче кой знае защо въобще не се заинтересува от тях. Гюлбахар беше приковала очи в Михримах.

Придвижи се напред с прословутата плъзгаща походка на майка си и се взря в изплувалото от сянката лице на Гюлбахар.

„По дяволите! – не се сдържа да възкликне наум. – Много е красива! - и веднага си помисли: – Не колкото мама, но все пак много красива, Много красива!“

За разлика от Хюрем, имаше черни като маслини очи. Дръпнатите бадемови, големи черни очи се впиваха в Михримах. Косите й – черни като нощта! Разпуснати по раменете й изпод белия ешарп върху главата. Изпъкналите скули придаваха на кръглото й лице сурово изражение. Носът й беше малък и добре оформен. Под влияние на напрежението и заради стиснатите зъби месестите й устни изглеждаха като две слепени дебели линии. Брадичката й беше предизвикателно вирната нагоре. Личеше, че докато се взира в нея, полагаше безуспешни усилия да смекчи остротата на погледа си. С всяка своя фибра Михримах усещаше какво пренебрежение я гледа, много по-голямо от любопитството! И черните очи имаше нещо повече от пренебрежение. Имаше омраза! Имаше изразена готовност да извади ятагана и да й се нахвърли. Имаше враждебност.

Спомни си предупреждението на майка си и преди още другата да си отвори устата, апатично подхвана:

– Добре дошли! Жалко, че не посрещнахме вас и Негово Височество принца в нашия дом!

Облак на гняв засенчи очите на Гюлбахар, но тя веднага се овладя. Това не беше фраза, която можеше да измисли и изрече едно момиче. „Ясно, московската свиня я е обучила!“ – си рече, но не се издаде. Само каза със смразяващ тон:

– Наш дом е всеки един от дворците на нашия господар!

За миг настъпи мълчание. Гюлбахар продължи, все едно че пред нея няма никой и приказва сама на себе си:

– Изненадах се, като чух, че се наричате Михримах. Мислехме, че Александра ще измисли за дъщеря си руско име. Нея не я ли наричат все още Руслана?

Моментално семената, които бе посадила в сърцето й нейната майка, покълнаха. Михримах възненавидя тази жена. Тя бе безсърдечна, надута, хаплива и груба.

– Това е името, което ми даде нашият господар! – гордо отвърна тя с аристократичен вид. – Знаете ли, пак татко ми нарече мама „Хюрем“ В деня, когато съм се родила, той ме взел в обятията си и казал: „Да бъде името й Михримах!“ Нали знаете какво означава? Моят татко, падишахът, още ме глези с думите: „Мое слънце и моя луна, моя нощ и мой ден, моя дюля и мой нар!“

Сама се изуми от себе си. Майка й не я беше учила да изрича подобно нещо. Погледите на тази жена към нея и братята й от глава до пети, омразата в тях, думите за майка й – всичко това я беше разтърсило до дъното на душата.

Онази жена вече не й изглеждаше толкова красива, както в началото. Първо – беше застаряла. Помисли си: „Непременно трябва да го кажа на мама!“ Липсваха й свежест и цвят на кожата. Като се взря по-внимателно, забеляза тънките бръчици покрай очите. А под тях бяха започнали да се появяват тъмни сенки. Вторачи се в ръцете на тази жена – бяха възголеми, дори бяха започнали да се набръчкват. Изведнъж се досети защо помещението не бе достатъчно осветено, защо Гюлбахар стоеше в най-засенченото място. Тя просто искаше да попречи на Михримах, на дъщерята на Хюрем, да я види такава, каквато е в действителност.

Всичко, което последва оттук нататък, стана така, както предполагаше и искаше майка й. Гюлбахар не я назова „Хюрем“. По-точно – не обели и дума за нея. Не попита как е, що е. А Михримах непрестанно споменаваше „майка ми Хюрем“, както поверително я беше подучила майка й. Така или иначе, успя да й хвърли в лицето предизвикателството, че жената, която й бе отнела мъжа, съществува.

– Храбри мой принце – обърна се Гюлбахар към Мустафа, – вземи гостенчетата и им покажи конете и сабите си!

„Даже не й се обърна езикът да нарече братята ми „принцовете“ – забеляза Михримах. И веднага се намеси:

– Четиримата принцове идват тук за първи път, чудесно е, нали?

И това не го беше внушавала майка й. Зарадва се, че го каза. Приятно й беше да си помисли: „Затворих й устата!“

Когато останаха двете насаме, за миг се уплаши. Но после се отърси от това усещане. Какво беше казала майка й. „Да не би наша милост да се е стряскала някога, та и дъщерята да се страхува?“