Тромбоните замлъкнаха.

– Негово Светейшество папата! – викна този път церемониалмайсторът. – Специалният легат на Светия отец Климент – благородникът от Флоренция, Джулиано Отавиано Медичи!

Посланикът пристъпваше наперено през тунела от наведените над главата му тромбони, като не пропускаше обаче да разглежда изпод око всичко наоколо. На пиките, вдигнати пред високите до тавана прозорци, висяха разноцветни знамена и флагчета. Повечето бяха знамена на самозваната империя на Карлос, с герба, изобразяващ двуглав черен орел върху жълт фон. Знамената на Свещената Римска империя! Във флагчетата преобладаваше тъмнолилавият цвят. Символът на римската мощ.

От трона си, извисен над четири стъпала, точно под висящия от тавана внушителен полилей, с лисичи поглед Карлос измери от глава до пети пристъпващия към него легат. На главата си беше сложил кралската корона, с която преди три години папата трябваше да го коронова, само и само да спаси Рим.

„Щастливо копеле! – помисли със завист Медичи. – Никой друг на този свят няма неговия късмет! Само за една година ред по ред изпомряха неколцина от рода на лудата му майка и на короната му кацнаха Испания, Холандия, Белгия и кой знае още колко територии. С германските си пълчища покори Рим, затвори папа Климент и накара да ограбят града до шушка. И Климент беше принуден да го обяви за император“.

Ако попитаха Медичи, щеше да отвърне така:

– В християнския свят всеки един би могъл да е достоен за свещения трон и да носи короната като великия Карл, само не и Карлос, той – никога!

Толкова много се отвращаваше от мъжа, който го измерваше с гадния си поглед.

Очите му се приковаха в двамата мъже с черни шапки, черни бради и черни мантии, застанали до високата облегалка на внушителния трон.

С острите си като гарванови човки носове те приличаха на близнаци, а погледите им бяха толкова свирепи, че в сравнение с тях този на краля му изглеждаше направо благ. Тронът на кралица Изабела беше по-малък, от лявата страна на съпруга й, но на едно стъпало по-ниско. В погледа й се четеше нещо повече от любопитство – тя го харесваше. За момент Медичи се почуди как ли поддържа прекалено едрия си бюст. Постара се да отхвърли разигралите се във въображението му сценки с гърдите на Изабела. Свали с шикозен жест перушинестата си шапка и леко се поклони.

Карлос се пресегна, взе от близката масичка салкъм грозде и го поднесе към устата си. Преди да си хапне, попита:

– Пратенико, какво ми носиш от Светия отец?

При неприятния и горделив тон на Карлос, Медичи бавно се изправи. Кралят си хрупаше гроздето, ръсейки зърна и по пода. Погледна го право в очите и тихичко му отвърна:

– Нищо! Дойдох не за да донеса, а да отнеса!

На мига от залата долетяха възклицания на изненада. Онези, които бяха зад гърба на легата и не можаха да чуят думите му, се опитваха да научат нещичко от благородниците пред тях.

Явно се изуми и самият Карлос. Вдигна гневно ръка заедно със салкъма и гласовете моментално секнаха. При раздрусването няколко зърна паднаха върху него и той захвърли останалата чепка към масичката. Наистина, не очакваше такъв ответ, нито пък такава предизвикателно вирната глава. А и погледът на този легат беше някак особен. „Какво? – разкрещя се наум. – Какво ме гледаш? Какво означава това? Какви ли номера крои пак оня проклет дядка в Рим?“

Подпитващите му вероломни очи още известно време лазиха по легата. Внезапно прозря погледите на този мъж: „Това, което ще ми казва, е поверително – промърмори си. – Трябваше по-рано да се досетя. Навсякъде гъмжи от османски шпиони“.

Стана.

– Ела! – каза на Медичи.

Към всички, които се надигнаха да го последват, Карлос направи жест с ръка, с който им нареди да не мърдат от местата си. Слезе по четирите стъпала, явно ядосан.

– Да си поговорим в градината! – процеди към легата. – Подозирам, че има основателен повод да ми развалите настроението.

***

Повървяха мълчаливо известно време из градината, потънала в невероятния за жаркото севилско слънце аромат на рози.

– Какви са последните новини от вашите шпиони? – пръв наруши мълчанието Карлос.

– Кои шпиони? – попита Медичи, за да го настъпи по мазола, и си каза: „Е, сега сън няма да го хване!“ – Светият отец има очи и уши навсякъде. Вие кои точно имате предвид?

Карлос предпочете да се престори, че не е разбрал какво му казва легатът. Прав беше човекът. Шпионите на папата бяха навсякъде. Нямаше да се учуди, ако изпълзяха и изпод леглото му. Някои от тях бяха с черни пелерини, други – в продадени на Църквата тоалети на благородници. А имаше и уличници. Проститутки, получили благословията! Опиваха с вино разни командири, хвърляха се в обятията им и изтръгваха от устата им каквото им беше нужно. Разбира се, вършеха тази работа не за да отидат в рая. Стараеха се чрез златото на Рим да си поживеят райски на земята.

– Естествено, константинополските, синьор. Само не ми казвайте, че Светият отец не дебне Сюлейман ден и нощ.

– И да го кажа, никой няма да ми повярва. Плюс това лъжата е грях, нали? Аз се страхувам от греха.

– Добре, казвай тогава, какво прави Сюлейман?

– Прекарва дните си с двете превзели сърцето му красавици, Ваше Величество.

– Ето че сторихте грях. Очаквате да повярвам на тази лъжа, така ли?

– Не е лъжа. Сега султанът е зает с двете си красавици.

– Чухме, че някакво руско момиче му е взело ума. Но отдавна. Сега още една ли се появи?

– Това, че рускинчето му е взело ума, е истина. Знаете, венецианците я наричат Руслана. Сюлейман я кръстил Хюрем. Още боготвори тази жена.

– Какво ти боготворене!? – измърмори подигравателно Карлос. -Току-виж заварил някой друг върху жената, която боготвори. И другата ли боготвори? Сега две богини ли си има?

Медичи го изгледа пренебрежително.

– Лъжете се. Другата красавица е дъщерята на султана. Момичето, което роди Руслана. Всички, които са я видели, казват, че е красива като майка си. Името й... такова... Малко трудно се произнася. – Замисли се. -Ммм... Мих... Хах... Да... Мих... ри... мах... Означавало „слънце и луна“. Това, което казахте, е истина. Защото султанът боготвори и дъщеря си.

Посланикът на Венеция, Грити, видял със собствените си очи как султанът излязъл в градината да си играе с нея. Просто не е за вярване. Този мъж, наречен Грити, успя да се сближи с Ибрахим, великия везир на султана. Та той казал на посланика: „Нашият господар има две души. Едната е в ръцете на московчанката, другата – при дъщеря му!“

– И вие повярвахте на това, така ли? – разсмя се подигравателно Карлос. – Османлията не си играе на игрички. Не си пилее времето по жени. Особено ако харемът му е претъпкан с най-големите красавици от цял свят. Сюлейман ви залъгва.

– Светият отец не може да бъде залъгван.

– Сюлейман тайно си подготвя ордите. Докато ние си въобразяваме, че той се забавлява в харема, току-виж някоя нощ опрял ятагана в гърлата ни.

– Светият отец се интересува много повече от това какво е направил той, отколкото какво трябва да направим ние.

– Празни приказки! – погледна го накриво Карлос. – Какво правим ние... Нищо!

Медичи се спря. Огледа се дали наблизо няма някой, който да ги чуе какво си говорят. Приближи се още повече и му прошепна:

– И аз дойдох да обсъдим с вас именно това! Светият отец е намислил нещо много по-унищожително от онова, което биха извършили многобройните армии.

– И какво по-точно?

Кръстосаха погледи. Карлос не успя да издържи на зловещата сянка, заиграла в очите на папския пратеник.

– Да му вземе и двете души, едновременно!

Карлос се втрещи.

– Ето, това е всичко! – продължи другият с огромно удоволствие от смайването на Карлос. – Но за да постигнем успех, Светият отец има нужда от вашата помощ.

Радостна искрица просветна в гърдите на Карлос. Каза си: „Ето че опря до мен! Мечът на Рим е в ръцете ми!“

– Каква помощ?

– Светият отец иска нещо, което се намира при вас.

– Какво е то?

Медичи дръпна краля в сянката на едно дърво с дебел ствол.

– Човекът, който ще угаси слънцето и ще изтръгне сърцето на Сюлейман!

***

През нощта Медичи не спа спокойно. Прехвърляше през ум целия разговор с Карлос. Не му разкри плана си. И без това сам не беше сигурен дали папата го посвети изцяло в крайната си цел. Трябваше да се създаде нов човек. Нереален човек, който да стане тяхното безмилостно оръдие на смъртта, а накрая да изчезне отново в нищото, откъдето щеше да се появи. Само толкова му беше известно.

Папата беше подхванал тази тема една вечер след литургията, докато се взираше в потрепващите сред полумрака на нощта светлинки на една плуваща по водите на Тибър гемия.

– Какво ще кажеш? – беше попитал в заключение Климент.

– Изумително! Дръзко!

– Да! – потвърди и папата. – Няма как да очакват подобно нещо, няма как!

Джулиано де Медичи известно време остана загледан в лицето на папата. Дори мумиите на папите, подредени в подвала на светата църква, имаха много по-красноречиво изражение от неговото – страхът, болката, мъката в мига на раздялата с този свят; тревогата, изпитвана пред прага на водещия към непознатото друм; паниката, породена от усещането, че може би настъпва денят, когато трябва да отговарят за потайните си грехове. По лицето на Климент обаче нямаше ни най-малък признак на трепет или емоция. Главата на християнския свят стоеше пред него като застинала статуя на възрастен римски сенатор, със затворени очи, сякаш обзет от божествено вдъхновение.

– Ами шансът за успех? Какъв е шансът за успех според вас, повелителю?

Другият не намери за необходимо дори да го погледне.

– Зависи от вас, братовчеде!

– Но как така? Един-единствен човек!

– Драги ми Джулиано, понякога един-единствен човек може да направи онова, което не биха могли да сторят цели професионални армии. - В потвърждение на думите си папата, също и Медичи в отговор, кимна с глава. – Ала човекът трябва да е внимателно избран и надежден! -каза Климент. – Ако изборът ни е погрешен, няма да сполучим!