Въпреки че тюрбанът непрекъснато се килваше ту насам, ту натам по главата му, щом се зададеше пред очите на хората, гъмжилото, струпано от двете страни на пътя, го аплодираше с непрестанни скандирания:

– Да живее хиляда години нашият падишах! Да живеят принцовете!

„Моето име дори не се споменава! – въздъхна Михримах. – Принцесите ги няма и в молитвите!“ Обаче не се обиждаше.

Две колони конници следваха шествието, те вадеха от увисените на гърдите им торби различни сладкиши, дребни и по-едри медни монети и ги разпръскваха наоколо. Затова щом Михримах и принцовете отминеха, подире им наставаше истинска суматоха, хората се втурваха един през друг да докопат някоя пара или някакъв сладкиш.

Михримах дори не изпита нуждата да се попита: „Ами аз как изглеждам?“ Знаеше, че е ослепителна. Майка им ги подготвяше, откакто пристигна новината, че Гюлбахар пристига заедно с престолонаследника принц Мустафа. И по-специално – Мехмед и нея. С усърдие се беше постарала и за Селим, и за Баязид, но искаше и чрез двете си вече поотраснали деца да демонстрира пред Гюлбахар и заварения син великолепието и щастието, с които беше обградена.

Подготвяше Михримах не толкова за празненството по случай сюнета, а за деня, когато щеше да се изправи пред Гюлбахар. Шивачките се редуваха да идват и да си отиват. Ушиха се рокли, кафтани, шалвари. Изработиха се най-различни шапчици, ешарпове, наметки за слънчевите дни. Караше Михримах да облича всичко едно по едно, заставаше срещу нея и дълго я оглеждаше. Всеки път от устата изсвистяваше едно „нъссст“, което означаваше, че не й харесва.

– Съблечи го и облечи това, да видим!

Най-накрая реши да бъде пак в морскосиньо. Наистина, искаше й се да облече и дъщерята като себе си в лилави коприни и тюлове, но установи, че на Михримах най-много й отива синият цвят. И дъщеря й си харесваше синьото. Облечеше ли се в синьо, в очите й сякаш започваха да блестят тюркоазени искри. Ушиха й кафтан от бледомораво индийско кадифе с избродирани клонки. Платът изглеждаше ослепителен на слънце още преди да го украсят със стотици скъпоценни камъни. Беше изработен толкова изкусно, че там, където светлината падаше директно върху него, се стелеше в небесносин цвят, а в засенчените от клонките места сякаш се надигаха в лилави нюанси вълните на някакво разгневено море.

Под него обличаше блуза от небесносиня тафта с рюшчета по врата и края на ръкавите. А над нея – съвсем гладко елече в цвета на безбрежно, спокойно море.

Предлагаха да сложи широки шалвари, но майка й завъртя глава на две страни и не се съгласи. След поредица от проби реши да бъде с разкошна пола с набор в цвета на елека и с шлейф. Върху косата й преметна син тюл от Персия. Михримах забеляза как всички, които я видяха в този тоалет, затаиха дъх. Така и не можаха да отсъдят кое е по-красивото – морето или дъщерята на нашия господар?

Наложниците и прислужниците възкликнаха в един глас: „Браво!“.

– Пу-пу-пу! Браво! Господ да я пази от зли очи! Я всеки да откъсне по един конец от полата и шалварите й и да го изгори. Да не вземат да урочасат красивата ни принцеса! – заплю я Шетарет Баджъ. Но майка и пак се противопостави:

– Какво ще кажеш? – попита тя Мерзука.

Дръпнатите очи на татарката за миг се просълзиха.

– Не я ли хареса? Казвай! Да не би когато застане пред Гюлбахар, нещо по нашата принцеса да не е в ред?

– Неее! – начаса отсече Мерзука, без да сваля разплаканите си очи от Михримах. – Много ми харесва! Като ангел е!

– Тогава защо рониш сълзи?

– Ами... – измънка с наведена глава жената. – Спомних си за деня, когато ти дойде в Кримския дворец и те облякох.

Колата се друсна в някакъв камък и това откъсна Михримах от напипалите я мисли. „Да, аз съм като ангелите. Гюлбахар ханъм ще ме хареса. Сигурно ще ме хареса и батко Мустафа. Няма накъде да вървят!“

Всъщност смяташе, че няма защо майка й да се престарава толкова много за въпросното посещение. Сети се какво й разказа в деня, когато навърши девет години, за онова, което е преживяла с Гюлбахар. Добре де, но това е било много отдавна. Размисли се: „По-уместно ще е да се сложи край на тази вражда“. Дойдат ли другия път батко Мустафа и майка му в Истанбул, трябва да отседнат у тях, а не в Стария дворец.

Майка й беше отправила покана с думите: „Е, ами да заповядат, да ги настанят у нас“, но до слуха й стигна, че Гюлбахар е отговорила: „Никога!“ Самата Михримах беше разбрала, че това „Е, ами...“ е израз на неискрена покана, та Гюлбахар ли нямаше да я схване!?

Майка й дори не разрешаваше да се обръща към Мустафа с „батко“.

Един ден й се скара:

– Той не ти е никакъв батко! Това е синът на Гюлбахар, разбра ли! Принцът престолонаследник!

Беше замълчала за миг, гледайки я право в очите.

– Разбира се, засега... Ясно ли е, красавице моя? Твоят батко е принц Мехмед!

Хюрем не се задоволи единствено с грижите за тоалетите им. Обучава ги дни наред как да сядат и стават.

– Ако Гюлбахар не ви посрещне на крака, не изчаквайте да ви каже: „Седнете!“ Веднага сядайте някъде.

– Защо? Не е ли невъзпитано?

– Вие сте деца на нашия господар. Редно е да ви посрещне на крака. Такъв е етикетът. Ако ви посрещне на крака, ще изчакате да седне, защото е по-възрастна от вас, и да ви покани. Ако ли не, ако не е така, направете това, което ви казах. Веднага сядайте! Няма да чакате никаква покана!

Самата нея никога не трябваше да я наричат по име. Забранено им беше да казват „батко“ и на Мустафа. Мехмед щеше да каже, че баща им не тръгва вече на лов, без да вземе и него. Михримах пък щеше да каже: „Да можехме да посрещнем у дома вас и негово превъзходителство престолонаследника принц Мустафа“.

– Принцесо моя, трябва да произнесеш думата „у дома“ много ясно и отчетливо. Не я предъвквай в устата си. Казвай, да видим: „У до-ма“...

Накара я да я повтори стотици пъти.

В разговорите им трябваше да издебне кога да вметне, че се е научила да свири на балалайка, канун и уд, че взема уроци по френски, арабски и руски, че баща й всяка вечер я вика и иска да му пее песни. Михримах имаше и още една задача – да запомни дума по дума какво е казала онази жена. Как щеше да я изпълни, нямаше представа. Но я разбра. Когато майка й изрече: „Ясно ли е? Дума по дума!“, така свъси вежди, че си пролича колко важна за нея беше тази задача.

Мехмед също имаше за какво да внимава. Първо – принц Мустафа трябваше да го чака отвън, възседнал коня си. Ако постъпеше така, щяха да минат заедно да поздравят тълпите от хора. В противен случай щеше да пришпори коня си и щеше самостоятелно да ги поздрави, без да изчаква Мустафа.

– Като вървите, никога не оставай зад Мустафа! – настоя майка му. -Ако той е принцът престолонаследник, ти пък си вторият принц. След него, на теб се пада правото да наследиш престола! По име няма да го назоваваш. Ще му говориш само на „вие“. Да не си продумал „господарю“ или „ваше превъзходителство престолонаследнико“!

Сутринта Михримах се качи в колата заедно с по-малките принцове и когато Мехмед дойде с коня си при тях, им рече:

– Сложна работа!

„Наистина е сложна!“ – помисли Михримах.

За пръв път бяха сами. Не им оставаше нищо друго, освен да не забранят честите предупреждения на Хюрем: „Да ви е като обица на ухото!“

СТАРИЯТ ДВОРЕЦ, ИСТАНБУЛ

Същият ден

По думкането на тимпаните от еничарския оркестър разбра, че приближават. После в чаткането на подковите се примесиха звуците на тръбите, зурните и малките барабани. Игривата мелодия би трябвало да развесели всекиго, но Михримах усети как й секва дъхът.

„Настъпи мигът! – си рече тя. – Време е за задачата. Дръж се, Михримах. Покажи на какво си способна. Да не посрамиш майка си!“

Това бяха последните думи на Хюрем, когато я изпращаше навън от харема:

– Хайде да те видя сега, принцесо моя! Да не посрамиш майка си. Покажи им хубавичко, че си дъщерята на Хюрем!

Кортежът от конници забави ход, но колата, напротив, се забърза. Конете напираха да се втурнат напред, но юздите им бяха опънати здраво и те започнаха да набиват камъните на място. Четирима коняри дърпаха на четири страни прекараните през гема юзди, за да удържат дорестия кон на принц Мехмед. Еничарският оркестър свиреше толкова силно, че чак земята се тресеше, конят се дразнеше от това и на Михримах й се стори, че лицето на Мехмед беше съвсем прибеляло. Колата навлезе в градината ми Стария дворец през двукрилия железен портал.

Михримах го видя възседнал катраненочерен кон. Зад него двама водачи носеха два големи пискюла от конски опашки – отличителните значи, че след Сюлейман на трона ще се качи той. А батко й Мехмед имаше само една конска опашка.

„Този трябва да е Мустафа!“ – реши тя. И той като коня си беше целият в черно. Само на кръста си носеше ален пояс, а на тюрбана – червеникаво-жълтеникаво-синкаво перо, изникнало сякаш от огромния колкото юмрук диамант. Беше с черни очи и черни вежди. Два пъти по-плещест от батко й Мехмед. По всичко личеше, че е снажен и силен. Дясната му ръка лежеше, също както при батко й Мехмед, върху ножницата на сабята. С една разлика – сабята на Мустафа беше извита точно както на татко й. Седеше на коня си, без да помръдне, гордо изправен. А и конят стоеше неподвижно, като вкаменен.

Кръстосаха набързо погледи точно когато минаха пред него. Мустафа обаче извърна глава, все едно не я е погледнал. Михримах усети, че я следи с крайчеца на окото си. И тя направи същото. Не се обърна към него. Не промени нито начина, по който седеше, нито изражението на лицето си. С поглед напред, сякаш освен Селим и Баязид отсреща в колата имаше и нещо друго за гледане, тя мина пред принца престолонаследник, когото майка й беше забранила да нарича батко.

Колелетата забавиха ход, забавиха и спряха. Притичаха двама придворни и отвориха вратичката на колата. Трети донесе и намести ниска малка стълбичка с две стъпала. Придружаващите Михримах наложници и гувернантки слязоха и се смесиха с прислужниците, които ги посрещаха. Последни се появиха Есма и дойките на Селим и Баязид. Михримах изчака, както я бе посъветвала майка й. Първо слязоха момчетата. Изчака още малко. Пое си дълбоко дъх, стана, хвана подадената й от Есма ръка и се показа от колата.