– Подаръкът за навършените ти девет години!

Михримах едва си пое дъх. Това ли беше?

– Подаръкът ми? – едва успя да отрони тихо-тихо. – Тази мръсна, скъсана торба?

– Да!

Михримах дори не посегна към торбата, затова Хюрем я побутна още малко към нея.

– Какво има вътре?

– Чеизът на Александра. Моят чеиз. Чеизът, който си обещах да подаря един ден на теб.

Долови как гласът на майка й взе да потрепва и въпреки шока, вдигна глава. Мрачните облаци вече се бяха отприщили. Никога не беше виждала майка си да плаче. Според нея Хюрем беше жена от желязо. А може би от камък. Твърда като канара. А ето на, сега плачеше. Мъчеше се да спре сълзите, хапеше устни, притискаше с длан устата си, за да преглътне навътре риданията.

Михримах усети как някой сякаш я стисна за гърлото. Чудеше се какво ли означават тези сълзи. Лицето на майка й издаваше не само горест, не само копнеж, а нещо много повече от това. По него Михримах разбра – плачеше и от радост, и от гордост, и от щастие дори!

„Нима наистина е възможно? – си рече. – Да плаче човек от щастие?“

Но беше убедена в това. В сълзите на майка й се таяха толкова гордост и щастие, колкото и горест, и копнеж, а може би и много повече от тях. Михримах запреглъща, за да развърже възела в гърлото си, но не успя. Само че се почувства по-пораснала. Наистина пораснала.

Две сълзи, търкулнали се по лицето на Хюрем, капнаха върху торбата. Появиха се две мънички мокри петънца. Михримах чу още едно ридание в момента, когато майка й се опитваше да ги изтрие с върха на пръстите с такава нежност, сякаш ги галеше. Седнала на пода, Мерзука плачеше, заровила глава в копринената персийска покривка на дивана.

– Няма ли да отвориш подаръка си?

Плахо взе торбата, развърза въжето и пак вдигна глава към майка си.

– Хайде! – насърчи я Хюрем, като се опитваше да се усмихне. – Те са вече твои.

Михримах обърна торбата. В ръцете й падна счупено парче порцелан. Взе го в дланта си и започна да го разглежда с удивление. Смътно се очертаваше клонче с розови цветчета на върха. Тъй като беше парче, отчупено от нещо по-голямо, рисунката не се виждаше добре. Плюс това беше покрито с някакъв черен слой, като тюл, сякаш някой е искал да прикрие красотата му.

– От чинията на моята майка! – рече Хюрем. – Внимавай, опушено е. Да не си изцапаш ръката.

После се изсипа някаква боядисана дървена дъсчица. Никога не беше виждала нещо подобно. Върху дъската имаше залепена картина, одрана наполовина. Пъстроцветна.

– Иконата! – промълви майка й. – С образа на Дева Мария. Непорочната майка на Месията Исус. Моята закрилница!

Момичето се загледа в жената от картината. Половината от лицето й го нямаше, но личеше, че е красива. От дъската я гледаше с тъга едно черно като зърно от грозде око. На главата й – нещо като корона. Златна, ореол от светлина. Най-отзад личеше още нещо. Заприлича й на човешки крака. Краката на гол човек. Какво беше това в крака му? Гвоздей?

– Великият Исус! – продума Хюрем. Изтри с опакото на дланта сълзите по лицето си и пак се помъчи да се усмихне. – Синът на Отеца, на нашия Отец.

Михримах не знаеше какво да каже. Канеше се да пусне торбата, когато майка й настоя:

– Бръкни вътре!

Направи каквото й се каза и извади парче плат, обгоряло до средата.

– Завесата от моя дом.

Какво? Завеса ли? Почерняла, изгоряла. Изведнъж Михримах проумя всичко. Това бяха останките от някаква дълбока мъка, от някаква голяма тайна. Остатъци от предишния живот на майка й, от който живо се интересуваше, но тя все не й го разказваше.

Нещо в нея трепна. Усети го и със сърцето си. От торбата, която бе пренебрегнала и към която дори не бе посегнала заради обидата: „Това ли заслужих според теб?“, излизаше на бял свят цял един огромен живот. Животът, който бе дарил с живот и самата нея. Помисли си: „Колко съм лоша!“ Така, беше дъщеря на владетеля на света, на един могъщ човек. Но беше дъщеря и на тази жена отсреща, на жената, чиито красиви очи само за миг се наляха с едри като зърна от грозде сълзи.

Беше принцеса Михримах, Михримах султан, дъщерята на Хюрем. Разбра, че трябваше да се гордее и с майка си така, както се гордееше с баща си, падишаха.

Обви с ръце врата на майка си. Известно време из стаята се разнасяха хълцания и възклицания на обич. Мерзука забрави всякакви дворцови порядки и разплакана се притисна до прегърнатите майка и дъщеря.

След известно време Хюрем каза:

– Те са вече твои! Най-ценните неща, които притежавам в този живот. Нещата, които няма да заменя за всичките съкровища на света. Само те ми останаха от бащиното огнище, моя Дуняшке. А сега са твои. Пази ги, докато умра.

Михримах посегна да затвори устата на майка си с длан.

– Що за приказки!

Майка й целуна нежните й пръсти.

– Това е моят завет! – продължи бавно тя. – Кажи: „Тези неща са чеизът на мама. Трябва да се върнат там, откъдето са дошли!“ Сюлейман теб те слуша. Да изпрати конници в моя роден край. Да пришпорят коне с развети гриви из моите ливади. Да разпръснат моя чеиз над снежните планини с бълбукащите ледени реки, над полята с цъфналите жълтурчета, над ливадите с танцуващите пеперуди. И да викат на вси страни: ,,Хееей, да няма чул-недочул! Хюрем – жената на султан Сюлейман хан, владетеля на седем страни върху три континента, дъщерята на отец Нимша от Рутения, Александра Анастасия Лисовска, се завърна в своите поля!“

От онази нощ им останаха сълзите – на майката и дъщерята.

И разказът на майката.

Разказа й всичко. За това как е била отвлечена на нейната възраст от варварина Тачам Ноян. За изпълнените със страх години от живота й в планините, на границата със смъртта. За освобождаването й от търговците на роби. За преживяното в Кримския дворец. За промяната в съдбините й, за Гюлдане султан, която я приела като свое дете, за Айбала хатун, която мислела за своя по-голяма сестра и я изпратила в Истанбул. За мъките в харема. За глада, боя, пак глада, за шипковата тояга на Сюмбюл ага. За деянията на Гюлбахар. За риска почти да намери смъртта си, но да бъде забелязана от баща й. За подхвърлената в банята змия, която е трябвало да я убие. За страховете си, за радостите, за песните, за красивите думи, които й говорел баща й. За това как Александра Анастасия Лисовска се превърнала в Хюрем... За всичко.

Денят вече беше настъпил, когато майка й каза:

– Това е историята ми, красива принцесо. Страхувах се, но не го показвах. Душата ми плачеше – лицето ми се смееше. Вървях по ръба на пропастта – не гледах надолу. Опасностите станаха мои спътници. Когато станах съпруга на Сюлейман хан, когато го дарих с принцове и принцеса, помислих, че всичко вече ще приключи и няма да има повече заплахи. А то – колкото повече се издигал човек, толкова повече растели и те. Сега се страхувам още повече. По онова време можех да загубя само собствения си живот. А сега, дъще – четири!

– Никога ли не си се връщала у дома?

– Върнах се. Да потанцувам с пеперудите. На всичкото отгоре, заведе ме Тачам Ноян.

– Варваринът, който те похити ли?

– Съдбата пожела да превърне варварина в мой баща, Михримах. А жертвата му – в негова дъщеря.

– Как може да смяташ за свой баща някой, който те е отвлякъл?

Засмя се от сърце на яда в гласа на дъщеря си.

– Не го смятам. Имам го за баща. Когато ме отвлече, преобърна живота ми надолу с главата, но откакто се превърна в мой баща, виж къде ме доведе. Ако не беше татко Тачам, нямаше да има нито Хюрем, нито Михримах.

– Този варварин ти е сторил добро с това, че те е отвлякъл? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Тонът на Михримах не издаваше изненада.

Майка й замълча. После промълви:

– Не знам... Изглежда, си е платил греха с това, че от Александра създаде Хюрем. Когато се роди Хюрем, той приключи с Александра.

– Какво стана после? Искам да кажа, като се върна на село.

– Нищо! Не беше останало нито селото, нито къщата ни. Всичко беше пометено. Дори вятърът в ливадите беше притихнал. И пеперудите се бяха разбягали. От нашата къща бяха останали само тези неща. Сложих ги в една торба и ги нарекох „чеизът на Александра“. Ето, тази торба донесох от степите на баща ти Сюлейман хан като чеиз.

– Какво стана с онзи човек?

– Кой? С татко Тачам ли?

Момичето потвърди с глава.

– Не знам. Сигурно се е върнал в планините, в степите.

– Не те ли изпрати, когато ти тръгна насам?

Майка й поклати отрицателно глава.

– Нямаше да можем да се разделим.

Когато слънцето се канеше да изгрее над Истанбул, Михримах вече знаеше всичко. И за приятелите, и за враговете. Приятели почти нямаше. Почуди се колко много са враговете и колко повече много могат да станат. Посоката на живота й вече беше променена. Приятелите на майка й бяха и нейни приятели, враговете й – нейни врагове. Така че това щеше да бъде борба на живот и смърт.

Прибра се в стаята и се загледа през решетката на прозореца в розовото сияние, което пронизващото мрака слънце разливаше навред.

– Татко си ще боготворя, дойке – промълви тихо. – Но ще обичам мама. Докато е жива, няма да я изоставя сама!

ЙОНИЙСКО МОРЕ

Крепостта в Корфу

Медичи се чудеше да се смее ли, да се ядосва ли на това, което виждаше.

Следваше дебелия свещеник. Оня току се обръщаше, слагаше пръст на устата и пошепваше: „Шшшт!“

– Кобрата не трябва да чува нормална човешка реч! – го беше предупредил Лисицата. – Не трябва да усеща и вижда нищо, свързано с реалния живот.

И той се движеше възможно най-безшумно. С изключение на подтикването, което издаваше при всяка стъпка висящата на кръста му шпага. Но това не пречеше. Непрестанният вой на нестихващия вятър, свистенето му през бойниците, портите и прозорците поглъщаше всеки друг звук.