Медичи внезапно кипна. „Този глупак не разбра ли кой съм аз?“ – си рече.

– Я почакай! – изсъска право в лицето му. – Дай по-кротко! Не чу ли, аз съм Камата! Човекът, който оглавява това дело!

Дебелакът вдигна още малко факлата, впери очи и започна да разглежда най-подробно лицето му.

Бяха го предизвестили, че ще пристигне някой. Но тук, в този ад, той отговаряше за всичко. Една грешка, един различен глас, една думичка само можеше да разкрие нещо на Кобрата. Това щеше да провали всичко. Щеше да унищожи целия двегодишен труд и щеше да подскаже на човека там долу, че му се разиграва някакъв театър.

– Чух! – приближи се той до Медичи. – Аз пък съм Лисицата! Човекът, който осъществява това дело!

Истинското му име беше Гаетано Орсино. Проповядваше учението на Исус пред пет-шест пияни селяни и охранените им жени в малката църквичка на едно затънтено сред безкрайните лозя на Флоренция селце. Внезапно го извикаха в Рим и без малко щеше да му се пукне жлъчката от страх. Дали Светият отец не беше дочул, че се занимава с хиляди лекарства, че прави мазила от какви ли не смески и химикали с невероятни свойства? Ако е така, значи – край! „Глупаци! – рече си той.

Ще ми лепнат табелата „магьосник“.

Вярно, при опитите си с магическите формули беше умъртвил една жена и още трима души. Вече трябваше да е получил резултатите, но още ги нямаше. Това, с което се занимаваше, беше наука. Изобретените от него смески може би щяха да отворят вратите към безсмъртието. Това, над което работеше, бяха формулите за смърт, без каквато и да е следа, за разлагащи мозъка лекарства, за унищожителна победа над огромна непобедима с меч армия само чрез шишенце отрова... Колко струваха пред всичко това трите човешки живота?

Но да го викат в Рим – загуби ума и дума. Не викат свещеник там току-така. „Да не би някой да ме е издал? Защо трябва да ме влачат чак до Рим, ако съм потъпкал каноните на Светата църква? И кардиналът на Флоренция можеше прекрасно да ми види сметката“ – говореше той сам на себе си. Трима свидетели щяха да са предостатъчни, за да го обвинят в магьосничество. После щяха да подпалят кладата под краката му – и край!

Не стана това, от което се страхуваше. Три дни след пристигането му в Рим като Гаетано Орсино той си тръгна оттам като Лисицата. Говориха си със Светия отец глава до глава, на четири очи.

– Орсино! – каза му със затворени очи Светият отец. – Съдбата и ролята на християнската ти праведност зависи от това дали ще приложиш вълшебствата си и дали ще изиграеш ролята си с успех! Исус те наблюдава отгоре!

Ето че от две години той бе затворен на този толкова неспокоен остров и дебнеше и обработваше човека долу в зандана, докато му промие мозъка.

Цели две години Кобрата не се поддаваше.

Всеки ден, всяка нощ стотици пъти задаваше един и същи въпрос през дупките, които отваряше над главата му:

– Ти кой си?

– Исмаил от Алаийе. Син на Мурад Реис, синът на Иляз Реис. Юнакът на Тургут Реис – Исмаил от Алаийе.

– Не! – изкрещяваше всеки път. – Не! Не! Ти си героят на Севиля Алехандро Хосе Алтамирано дел Кастильо!

Крещеше с гръмовен глас, от който настръхваше дори собствената му коса.

– Стани и благодари на Господ Бог! За това, че те е избрал за Светата цел.

Две години вече изпълняваше ролята на пазач пред Чистилището и ето, че някакъв си самохвалко и егоист се е наежил да му се изпречва отпред и да му заявява: „Аз съм Камата!“

– А ти бъди който си щеш! – изсумтя той в лицето на пришълеца. – Тук без мое разрешение никой нищо не прави. И не може да прави. И няма да прави!

Медичи не можа да се сдържи. Хвана дебелия за яката на джубето му.

– Виж какво, отче! Внимавай Камата да не те прониже право в сърцето. Тук ще се прави само онова, което аз кажа. Ще трябва да се прави. – И ще се прави! – Впи поглед в очите на човека. – А сега... искам да видя Кобрата в неговата дупка!

– Не става! – изхленчи отчето. – Току-що му дадох лекарства. Трябва да се изчака, докато го упоят.

– Да го упоят ли?

– Да. Да потъне в кошмарите си.

Възползва се от това, че Камата разхлаби хватката си за миг, и си изкопчи яката.

– Сега не издавайте звук и ме последвайте. Кобрата ще се срещне с Месията Исус!

Обърна гръб и като вдигна високо ръката с факлата, отецът тръгна право към мрака.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Истанбул

Достигна възрастта, за която майка й казваше: „Веднъж да станеш на девет“.

Днес тя закачи върху вталената рокля от копринено кадифе подаръка на баща си по случай рождения ден.

Султан Сюлейман я беше затрупал с подаръци. Поднесе й цели топове копринени платове, кадифета, памучни тъкани, донесени от четирите краища на света; връчи й бисери, злато и какви ли не малки и големи бижута от разноцветни скъпоценни камъни.

Сред всички тях се открояваше една брошка с голям колкото юмрук рубин, заобиколен с девет брилянта – по един за всяка нейна година. Когато я видя за пръв път, Михримах не успя да сдържи изпълнения с възхищение и радост вик.

Целуна му ръка с благодарност. „Само че една суха целувка за толкова скъп подарък...“ – си рече наум. Бяха я предупредили: „Вече не сте дете. Не можете да се хвърляте когато ви хрумне на врата на нашия господар!“. Пренебрегна наставленията, викна „Та-тее!“ и се хвърли в прегръдките на падишаха, точно както правеше като дете. Засипа го с целувки по бузата. Погъделичка вече леко прошарената му брада и се заля в смях.

– Хюрем ханъм, какъв е твоят подарък за красивата ни дъщеря?

– Нима може да се сравни подаръкът на робинята с подаръците на нашия господар? Ако моят велик султан разреши, робинята Хюрем няма да ви се подчини, нека да си дам моя подарък, когато останем на четири очи, само двете, майка и дъщеря.

И Михримах се изненада колкото баща си от тези думи.

Сюлейман се загледа продължително в очите на жена си. Познаваше я много добре. Нямаше смисъл да настоява. Хюрем вече го беше решима. Главата да й откъснеше, нямаше да се откаже. Нямаше да покаже подаръка.

В това време Михримах закопчаваш брошката си, това истинско съкровище. Видя как баща й се наведе към Хюрем.

– Защо се въздържаш, усмивчице моя? Съкровищата на Сюлейман не са ли и твои? Избери си каквото ти хареса и го подари на нашето момиче.

Падишахът говореше тихо, но Михримах чу какво казва. Изпита странно усещане. Мисълта, че майка й не подари нищо в присъствието на баща й, я разтревожи.

Хюрем обаче въобще не намери за нужно да прикрива в шепот онова, което щеше да каже:

– Нима има на този свят някой, който да не познава щедростта на моя велик султан, та и Хюрем да не знае? Пред подаръците на нашия господар бледнеят съкровищата на всичките дворци. Подаръкът на вашата робиня за Михримах не е рубин, нито изумруд. Но е най-скъпото нещо, което притежавам. Нещо, което пазя от дете с мисълта, ако имам някой ден дъщеря, да го подаря на нея.

Михримах забеляза, че очите на баща й се просълзиха. Разбра – значи падишахът знаеше кое е най-скъпото нещо за майка й.

Любопитството й се разпали: „Какво ли ще е?“.

След вечерния намаз Есма отвори вратата и рече:

– Красива моя султанке, вашата майка ви очаква.

Михримах стана с разтуптяно от вълнение сърце.

Тази вечер, значи, тайната щеше да бъде разгадана.

***

Противно на очакванията, майка й не беше сама. Мерзука седеше на обичайното си място – в краката на Хюрем.

– Ела, моя Дуняшка!

Щом останеха насаме, обръщаше се към нея все с това име.

Пристъпи гордо изправена. Майка й тупна по широкия диван и тя седна на посоченото място. Деветте скъпоценни камъка и рубинът искряха под светлината на запалените в стаята свещи и кандила.

– Ще ти дам подаръците.

Подаръците ли? Значи бяха много.

Михримах неволно погледна към Мерзука. Майка й скри от баща й своя подарък, а сега щеше да й го връчи в присъствието на придворната ли? Така ли щеше да постъпи?

Хюрем улови погледа на дъщеря си.

– Леля ти Мерзука е наша довереница. Трябва да знаеш това. Днес съм тук, имам теб, имам братята ти, имаме и бъдеще благодарение на няколко души. Мерзука е една от тях. Трябва да знаеш, Дуняшка, че Мерзука ти е като полумайка.

Момичето погледна смутено към татарката. В очите на Мерзука нямаше и следа от обида. В тях прочете само обич.

– Плюс това – продължи Хюрем, – Мерзука бездруго познава подаръците, които ще ти дам. Както и клетвата, която си дадох преди години.

– Клетва ли?

– Клетва!

Мерзука стана, тръгна и се изгуби от погледа в съседната стая.

Михримах чу да се отваря със скърцане някакъв капак. Сетне – да се затваря.

Не след дълго Мерзука се върна с един лилав вързоп, обшит със сърма. Остави го в краката на Хюрем, а тя самата седна на коленете си между тях. Взе гергефа, който остави настрана при ставането, и продължи да бродира така, като че ли изобщо не я интересува какво се случва.

Михримах щеше да се пръсне от любопитство. Какъв ли беше тайният подарък на майка й? Какво ли имаше в оня чуден вързоп?

Хюрем го разгъна съвсем бавно. В това време въобще не погледна към дъщеря си. Михримах беше втренчила очи да види какво щеше да изскочи оттам. Затова не забеляза мрачните облаци, които засенчиха погледа на майка й.

Когато всички пластове на вързопа бяха разгънати, оттам се показа нещо, което съвсем я слиса. Една скъсана, стара и раздърпана мръсна торба. Отворът й – завързан стегнато с въже.

Хюрем я вдигна с две ръце и я постави пред Михримах.

Михримах онемя. Това шега ли беше?

Възцари се пълна тишина. Такава, че се чуваше как Мерзука забива иглата в обтегнатия от гергефа плат. Като думкане на тъпан. Или чуваше громола на връхлетелите я разочарования?

– Какво е това, мамо?!