– Моя прекрасна принцесо, а не знаеш ли кой е езикът на майка ти?

Михримах отново отговори съвсем отчетливо:

– Езикът на снежните планини, на безкрайните поляни, на пенливите громолящи реки.

Всички се засмяха, после сякаш вътре полъхна студенина.

– Я да видим дали нашата сладкогласна принцеса знае някоя песен на бащиния си език?

„Не знам! Не знам! – закрещя в себе си Михримах. – Не знам! Ще потъна вдън земя!“

Усети как цялото й лице пламна. Бузите й почервеняха, точно като на майка й. Пак поклати глава. Сетне изведнъж се изправи:

– Разучавам ги! Свирим ги. Ще изпея песен и на бащиния си език. Имате думата на Михримах!

Падишахът отново я целуна по челото.

– Наистина твоят подарък е много скъпоценен, моя Михримах. Като слънцето и луната скъпоценен, както каза майка ти. Грабна ни и ни отнесе години назад, когато пламна нашата любов. Ти ни дари с щастие, принцесо моя. Нека Аллах възнагради с щастие и теб!

– Амин! – отзоваха се всички в един глас.

Падишахът се извърна и погледна към Хюрем, чието лице грееше от щастие.

– А не знаеш ли и друга песен на майчиния ти език?

– Зная! – зарадва се Михримах. – Зная още една.

От балалайката този път се зарониха закачливи, весели, игриви ритми. След тях се разнесе и чуруликащият красив глас на Михримах:

Ха теглете, ха теглете, ха теглете,

подайте си ръце и рамене, теглете,

Волга ще ни заведе в дома, теглете.

Ха теглете, ха теглете, ха теглете...

Започна да тактува с крак ритъма на песента. А като произнасяше „Ха теглете“, долови, че майка й също пригласяше. Обърна се въодушевена, с обич. Изпълнените с щастие весели гласове на майката и дъщерята преляха извън харема и се понесоха над градината. Михримах видя, че едва забележимо потропваха и обсипаните със сърма и брилянти островърхи пантофи на баща й. Тактуваше в ритъм, устните му мърдаха. Значи и той си тананикаше песента. Че кой ли не я пееше? Бурният й ритъм накара сърцата на хората да заиграят. Но все пак се намираха пред падишаха и затова се въздържаха. Само полюшваха глави и пляскаха с ръце. А султан Сюлейман само с един жест ги подкани да запеят. Отначало се дочуха плахи тананикания. Постепенно гласовете се засилиха. Сега вече всички пееха заедно с майката и дъщерята припева на песента: Ха теглете, ха теглете, ха теглете!

ЙОНИЙСКО МОРЕ

Бастионът на Корфу

– Няма ли най-сетне да спре този проклет дъжд?

Джулиано Отавиано де Медичи бързаше с гневни стъпки. Бурята и дъждът връхлитаха безспир върху каменните стени на крепостта в Корфу.

За да надвие ужасното свистене на вятъра по коридорите, комендантът на крепостта – капитан Емилиано Патрицио – викна колкото му глас държи:

– Докато не се разпръснат облаците над материка, няма да спре!

– Проклет остров! – измърмори Медичи.

Знаеше, че да се излезе в такова време с малка лодка в открито море си е почти сигурна смърт, на всичкото отгоре насред разбушуваната вода трябваше да изтърпи и брътвежите на някакъв глупав моряк: „Богът на морето Посейдон го е страх – най-напред от един „Турко“, после и от мен“. Още като стъпиха на острова, заби камата си чак до дръжката в сърцето на Марчело. Нямаше избор. Никой не трябваше да знае за неговото пристигане на този печален остров.

– Лисицата не знаеше ли, че идвам? – заядливо попита той.

Лисицата бе законспирираният човек в операцията. Светият отец нарече така онзи абат. Всичко зависеше от успешното й провеждане.

– Къде е той?

– Там, където е винаги! – отговори капитанът. – Долу. В бърлогата си.

Слязоха по стотици стъпала, които се виеха в кръг, като спирала, така поне му се стори. Капитанът слизаше преди него, стремеше се да му свети с факлата, която държеше в ръка. В светлината на пламъка й се люшкаха страховити сенки. Колкото повече слизаха, толкова по-разреден ставаше въздухът. Преди малко замръзваше, сега пък се потеше от горещина. Медичи забеляза, че диша все по-трудно. Раздразнени от нарушеното спокойствие, в краката му се разтичаха мишки. Усещаше как от време на време настъпва по някоя дълга опашка. Очите на животинчетата бяха големи и съвсем бели. „Дали не е от това, че дълго време са живели на тъмно?“ – му мина през ума, отврати се. На фона на червените отблясъци от факела мишките му изглеждаха като избягали от ада.

Слязоха още два-три етажа по-надолу. В мозъка му се натрапи някакво проклятие, което започваше с думите „Вдън земя...“ Очите му засмъдяха.

Патрицио не пропусна да забележи, че мъжът току бърше сълзите си.

– Това е от газа! – уточни той.

– Газ ли?

– Да, синьор! Колкото повече се слиза, толкова повече въздухът се разрежда и се появява газ. Тук всичко гние, затова.

Изразът „...всичко гние“ му се заби в мозъка. Бяха минали две години. Две цели години. Изпълзелият от дупката си Кобра беше в този бездънен кладенец от две години. Ако Лисицата не успееше с плана си, щеше също да изгние тук.

Това въобще не ме интересува. Змията трябва да излезе оттук, преди да е изгнила! – измърмори под носа си той.

– Моля, синьор?

Патрицио се беше спрял на едно стъпало и го гледаше.

– Нищо, нищо! – реагира раздразнено. – По дяволите! Този газ, дето ми нари на очите, направо ме подлудява.

– Опитайте се да вдишвате колкото може по-малко въздух, синьор!

Продължаваха да се спускат. Още пет стъпала. След тях – още пет. Десет... Двадесет... Тридесет...

– Ето на, стигнахме.

– Стигнахме ли?

– Да! Тук е!

– Къде тук!? – слиса се Медичи.

Факлата осветяваше само пространството около тях и ако трябваше да се съди по това, което виждаха, те стояха сред една огромна пустош. Тъмна, отблъскваща, прокълната, влажна пустош, която вонеше отвратително.

Шокът на мъжа се хареса на капитан Патрицио.

– Тук, синьор, е нещо като... как да го кажа... нещо като зад кулисите. Знаете, ние сме в кулата на крепостта. Точно като в някакво дайре. В един тунел като дайре. Главната сцена е точно под нас. – Без да даде възможност на пришълеца да каже каквото и да е, той продължи: – Сега сме десет етажа под земята. Двадесет кулача12. Не съм го мерил, разбира се. Така казват. Зад стените е морето. Вижте, чуйте го!... Чувате ли? Това е плисъкът на вълните.

Чуваше го. За миг Медичи се почувства погребан в морето.

– Защо е тук? Толкова ли нямаше къде другаде в тая грамадна крепост да напъхате Кобрата?

– Лисицата избра да е тук, синьор. Каза: „Съвсем подходящо място за това, което ще свърша!“. Може би заради бурята, дъжда и тъмнината не сте забелязали, че на изток и на запад по брега се извисяват две скални кули. В момента ние се намираме в Източната кула. Внушавала у човек чувството за безкраен кръговрат. Губела се ориентацията. Така казва Лисицата. И на мен ми се стори разумно. На човек, който не знае къде се намира, няма как този непрогледен мрак в кръглото помещение да не създава усещане за безкрай. Накъдето и да тръгнеш – няма край. Вървиш, вървиш, край няма. Сега Кобрата е в този безкрай. Но така или иначе, въобще не мърда от място. За да не изгуби къде са водата и хляба. Нали разбирате?

Нищичко не разбираше. Що за проклети номера бяха това? Вземаш и напъхваш някого някъде. Одираш му кожата, караш го да се проклина, че е дошъл на този свят. Заявяваш му: „Или ще свършиш тази работа, или ще пукнеш!“ – и готово! Ако я върши, върши я, ако не я свърши, ще си плати за това, те ще си намерят друг Кобра. Ето на, толкова просто било!

Кимна с глава, все едно е разбрал.

– Искате ли да го видите?

Капитан Патрицио побутна лекичко Медичи.

– Ще се дръпнете ли малко встрани?

– Моля?

– Стъпили сте върху едната от дупките.

– Дупка ли?

– Отвор за шпиониране – уточни капитанът.

– И дупка за шпиониране, така ли? Медичи се опита да не издаде учудването си и леко се отмести встрани.

Капитанът му подаде факлата и прошепна:

– Щом отворя дупката, не издавайте звук.

Патрицио коленичи с единия крак на пода, протегна ръка към една невидима за Медичи халка, но се разнесе ужасяващ глас:

– Спрете! Чакайте!

Медичи се смрази до мозъка на костите си. Ужасният тътен още се блъскаше и ехтеше по стените на тунела.

– Какво си въобразявате, че правите? – просъска този път.

В мрака отсреща се появи светлината на друга факла.

Отново отекна гръмотевичният глас:

– Ей ти! Спри! Кой си?

Медичи видя тичешком да се приближава топчеста фигура на мъж, чиито джубе го беше пристегнало на кръста точно като завързан през половината чувал. При тичането въжето на кръста му се мяткаше наляво-надясно, дървеният кръст подскачаше в края на кожения ремък, който беше завързан на врата му. На всяка крачка под краката му се разбягваха плъхове.

– Аз съм! – обади се Медичи. – Камата!

Сам си беше избрал закодираното име.

– А ти кой си?

Забеляза, че и собственият му глас се разнесе като тътен от небесата. Явно плесенясалите каменни зидове отвред усилваха звуковете хиляди пъти. Най-вероятно заради това се чуваше и топуркането на мишките.

– Лисицата! – дойде при тях закръгленият мъж.

Беше запъхтян от тичането.

– Какви ги вършиш!? – скара се той на капитана.

Патрицио не знаеше какво да му отговори.

– На синьора, Кобрата...

– Да не си посмял още веднъж... – запуши му устата Лисицата.

Гласът на този мъж удиви Медичи. „От този ли човек излезе громолящият като светкавица вик преди малко?“ – запита се той. Беше някакъв женствен глас. Дори не и женствен! „Като на лисица“ – си промърмори наум Медичи. Вече му беше ясно защо папата го е нарекъл Лисицата. Дебелият абат цвърчеше като лисица.

– Без мен няма да се докосваш до шпионските дупки! – изджафка онзи още веднъж. – Никога не го прави!