На съседния диван седеше в цялото си величие баба Хафза султан. Беше малко побледняла. Шепнеше нещо на майка й, приседнала до нея в края на дивана, толкова накрая, че всеки миг можеше да падне оттам. Скрита зад решетката, Михримах не можеше да чуе какво си говорят. Хюрем слушаше и кимаше с глава, от време на време отговаряше с по една дума.

Там беше и леля й Хатидже султан. Двете много се обичаха. Михримах току се молеше да отиде до двореца на Хатидже султан, но Хюрем не й разрешаваше току-така. Убедена бе, че и майка й обича Хатидже султан, защото двете се разбираха. „Тогава – казваше си Михримах – не е заради леля Хатидже, а защото мама не обича свако ми, пашата“. Както не знаеше много други неща, така и не знаеше защо майка й и Ибрахим паша не се понасят, но беше твърдо убедена, че изпитват един към друг омраза.

Мерзука седеше по турски върху овча кожа на пода в краката на майка й.

Шетарет калфа беше до нея. Джафер ага с няколко стражи стоеше прав до вратата.

Мехмед седеше до баща им, важно изпъчил гърди, с ръце на коленете. Оня грамаден тюрбан пак беше на главата му. Дори и леко да си я мръднеше, тюрбанът се килваше нанякъде и за да не падне, момчето трябваше да го оправя с ръка. Селим и Баязид се търкаляха по килима.

С две думи, доколкото можа да види, всички бяха в очакване. С изключение на Есма. Както винаги, бавачката й беше при нея, на път да припадне от вълнение. И майка й по нищо не отстъпваше на Есма. Развълнуваше ли се, бузите на бавачката пламваха като жар. Сега и лицето на майка й беше точно такова.

„Ами аз? – размисли се Михримах. – Аз дали се вълнувам?“

Ако това думкане на сърцето като еничарски духов оркестър се наричаше вълнение, да, тя също се вълнуваше. И то много. Дойде време да покаже какво подготвяха от месеци насам двете с майка й, скрити от всички.

– Велики мой султане?

Гласът на майка й откъсна Михримах от мислите. Приближи се още по-близо до решетката на помещението, където се притулваше. Майка й се изправи и едва забележимо се поклони пред баща й.

„Колко е красива! – възкликна наум. – Най-красивата жена в целия харем – това е моята майка. Като прелестно цвете!“

– Ако господарят позволи, принцеса Михримах е приготвила подарък за своя единствен баща.

В стаята настъпи оживено шушукане.

– Така ли, Хюрем ханъм? Я да видим какъв е подаръкът на моята хубава дъщеря?

И като преправи гласа си след този въпрос на толкова смешно строг, че Михримах щеше да прихне от смях в своето укритие, добави:

– Дали е нещо ценно? Ние, ханът на хановете, Сюлейман хан, не приемаме подаръци, които не са скъпоценни. Казвай, скъпоценен ли е подаръкът на дъщеря ми?

Майка й още веднъж направи лек поклон пред баща й.

– Изключително скъпоценен е, велики мой султане.

– Наистина ли? Че колко скъпоценен може да бъде? Тя е още дете.

„Ето на!“ – измърмори на себе си Михримах. На нищо друго не се ядосваше така, както на тази думичка „дете“. Лицето й отново пламна от яд. Когато произнасяше тези думи, баща й гледаше насмешливо към нейното укритие. Дали не беше видял, че се е скрила там?

Хюрем погледна съпруга си с ослепителна усмивка. И как само озари всичко наоколо!

– Скъпоценен е като името й, господарю мой!

– Като слънцето ли, като луната ли, като деня и нощта ли е скъпоценен подаръкът на нашата принцеса? Това ли искаш да ми кажеш?

– Според мен, като тях, господарю!

– Но няма да е скъпоценен като диамантите, изумрудите, рубините, нали?

– Диамантите, изумрудите, рубините – всичко това бледнее пред него, велики мой султане!

– Виж, това вече ме заинтригува. Кога нашата дъщеря ще поднесе подаръка на татко си?

– Принцеса Михримах очаква благоволението ви да я приемете.

Султан Сюлейман се изправи престорено разтревожен.

– Но защо, моя красива Хюрем, не ми каза, че дъщеря ни иска да я приема? Не бива да караме нашата принцеса да ни очаква!

Михримах знаеше, че това раздразнение е привидно. Изправена до нея, Есма се засмя.

Дочу как баща й казва:

– Хайде, станете! Пристига дъщерята на Сюлейман хан, най-красивата в света, принцеса Михримах!

Само че първа в стаята влетя Есма – олюляваше се със стол в ръка, загубила ума и дума. Когато Михримах я бутна отзад, тя не разбра какво се случва и се стъписа. Очакваха Михримах, а връхлетя бавачката и това ги разсмя до един. Изтръпнала от страх, че се появи пред техни величества без поздрав и че това може да разгневи падишаха и валиде султан, тя остави стола точно пред Сюлейман и веднага коленичи в краката му. Наведе се до земята и приветства бащата на малката си господарка.

Михримах беше решила да изчака, докато чуе анонса на майка си. Така и направи.

– Господарю наш, ето я нашата принцеса Михримах!

***

С разтуптяно до пръсване сърце Михримах влезе заедно с балалайката, която някога баща й беше подарил на майка й. Дочу неясен трескав шепот. Можа да долови единствено възклицанията на баща си, майка си и Шетарет калфа: „Браво!“. Естествено, както винаги, Шетарет облещи очи, раздели думата „Бра-во!“ на две срички и не пропусна накрая да прибави „брей!“

Баща й каза ли нещо? Нямаше представа. Може би е казал, но от вълнение не го е чула.

Тръгна право към стола, седна. Докато нагласяше саза до корема си, всички до един забелязаха как й треперят ръцете. Тя видя как в един момент баща й се усмихна и косо погледна към майка й. Хюрем наведе глава и също се усмихна. Лицето й пак беше почервеняло. Това ли беше любовта, за която се разказваше в приказките? Така да се споглеждат един друг?

Ядосана, тя отхвърли тази си мисъл. Сега ли му беше времето? Как щеше да свири и да пее с това сърцебиене? Вдигна глава. Отправи поглед към султан Сюлейман, когото другите не смееха да погледнат в очите. Какво им беше страшното? Баща й гледаше толкова мило, толкова сърдечно, толкова окуражаващо, с такова щастие, с такава гордост, че думкането на сърцето й полека-лека стихна.

– Чухме, че имате подарък за нас? – проговори баща й.

– Да, татенце!

– Хюрем ханъм каза, че подаръкът ти бил много скъпоценен. Вярно ли е?

– Мама никога не лъже.

Сюлейман се разсмя и погледна към майка й.

– Че ние ли не знаем? И дъщерята ли е така искрена като нея?

Михримах енергично закима с глава в знак на потвърждение.

– Хайде да видим тогава... Можеш да си поднесеш подаръка, очакваме го!

Михримах притисна триъгълния саз до корема си. Пръстите й заиграха по дългия изящен гриф на балалайката, перцето подхвана струните. Отначало се разля нежно „си“, след него – „сол“, задавено „до“ и „фа диез“.

Баща й знаеше тази мелодия. Беше я чул за пръв път преди години. Завладяващия глас на Хюрем, после беше продължил да я слуша с глава в скута й, чезнещ в глъбините на нейните очи. Може би стотици, хиляди пъти. А сега дъщеря му изплакваше мъките и копнежите на Хюрем, напластени в родната песен.

Сюлейман я слушаше как свири и пее, разлюлявайки русите си, почти червеникави коси с леки движения на главата, и усещаше трепет в сърцето. Колко красив бе гласът й! Съвсем като на майка й. Глас гръден, пламенен, затрогващ, глас, който можеше да ти грабне душата. Погледна косо към жена си и си рече: „Еее, дъщерята на Хюрем!“.

Унесе се, запленен от сините очи на Михримах. Розовите й устни се движеха в унисон с руските думи на песента, без да иска, и неговите устни подражаваха с обич на всяко нейно движение.

Колко хубаво, колко задушевно пееше:

На мама Катя казаха ловците:

„Дъщеря ти нигде не открихме“.

Сиротна ще се влачи вече Волга...

Кажете ми, високи снежни планини,

без Дуня как ще разцъфтят цветята?

Михримах изпя песента, без да отделя очи от баща си. Един-единствен път хвърли поглед към майка си, и то да я попита „Как е?“. Баща й улови този поглед, проследи го. Очите на жена му, на които не можеше да се насити, плуваха в сълзи. Една сълза се търкулна по бузата й и падна върху ръката на Хафза султан. Като видя любимата жена на сина си разплакана, Хафза стисна с обич легналата в дланта й ръка на Хюрем. Начаса се овлажниха и нейните побелели ресници.

Мерзука си припомни Кримския дворец, изпълнените със страдания мигове на Хюрем и ужасните дни, които преживяха заедно там, и извърна глава настрана, за да не видят и нейните сълзи.

Същото направи и Шетарет калфа – макар че беше на непознат език, тази песен й късаше душата. Тя долавяше копнежа в нея. Това беше копнежът, който я връхлиташе, откакто се помни. Копнежът по родината, на която не успя да се нарадва. Копнежът по майка й, чието лице вече не помнеше, копнежът по баща й.

След последната нота султан Сюлейман започна да ръкопляска на дъщеря си. Последваха го и останалите. Падишахът стана и я целуна по челото. Както доста често я беше наставлявала майка й, Михримах също целуна ръката на баща си и я поднесе до челото си.

– Разбираш ли думите на песента?

Естествено, не ги разбираше. Хюрем я беше накарала да ги запомни наизуст. Знаеше само „Дуня“. „Любимата ми приятелка, която загубих още като дете! – й беше казала майка й. – Казваше се Дуняшка, но й викахме Дуня. А аз те кръстих на нея. Ти си и Михримах, и Дуняшка. Батко ти е и Мехмед, и Митя. Селим е Сергей. И малкото ти братче Баязид за мен е Боренка.

– Не ги знам – стеснително рече Михримах. – Научих ги наизуст.

– Нищо, че не ги знаеш, пя много хубаво. Като майка ти.

Това беше огромна похвала. Сърцето й пак се раздумка, но този път от радост, че са я харесали.

– А знаеш ли какъв език е това?

Момиченцето рязко вдигна глава, погледна към баща си, после към майка си.

– Езикът на моята майка.

Султан Сюлейман не беше очаквал толкова решителен отговор. За миг занемя от изненада. Притихнаха и останалите.