Още го правеше. Че на кого да се метне дъщерята на жената, която още по времето на патилата си в общото помещение на наложниците проби крака на главния евнух Чухадар Сюмбюл с острото токче на чехлите си заради това, че не я представи на Сюлейман. „Крушата не пада по-далече от корена си!“ – негласно се разхихика тя.

На пресекулки Михримах извика:

– Ами че аз не мога да броя дотолкова! – Пое си дъх и добави: – А има толкова много дни!

И докато момиченцето свиваше пръстите си, все едно че брои, пак започнаха да се подсмихват. Мерзука притегли малката султанка до себе си и я прегърна. Но гневът на детето не стихна.

– И аз се отказах да броя! – оплака се малката принцеса.

– Добре си направила!

– Но като не прибавям по един ден към всеки друг, аз няма да порасна!

Сдържаните усмивки този път се превърнаха в звучен смях. Една от прислужниците се обади:

– Как така, султан ханъм! Ти вече си пораснала. Станала си голямо момиче, браво!

С радост се включи и Шетарет калфа:

– Момичета... момичета... Единствената дъщеря на Хюрем султан, слънчицето и луната на нашия господар султан Сюлейман хан, владетелката на нашите сърца, Михримах султан, пораснаааа! Да няма чул-недочууул!

Чернокожата се правеше на глашатай. Думите й разсмяха всички, а и тя самата се заливаше от смях заедно с останалите. Михримах се изтръгна от прегръдката на Мерзука и се хвърли към Шетарет калфа.

Дойката се престори, че иска да я прегърне, но е сбъркала, и се завайка:

-Олеле-мале! Абе, момичета, на кого му е притрябвало да се прибавя по един ден към всеки друг! Я вижте моята султанка колко е пораснала! Нямам сили да я повдигна!

Нямаше кой да прибавя ден след ден и да ги брои един по един, но времето си течеше като по вода. И Михримах наистина растеше бързо. Веднъж, на здрачаване, тя не спря да подръпва полата на майка си:

– Хайде, направи ми онази игра със сенките!

Помнеше как подскачаше от радост, когато за пръв път видя направената от ръцете на майка й пеперуда. Тя пърхаше с крила, летеше. После на стената се появи някакъв звяр. Имаше огромни очи, голяма колкото фурната на двореца уста, нали я беше виждала! А как само се удиви, когато майка й разигра пръстите си и звярът на стената започна да си отваря и затваря устата. Не можеше да забрави оня миг. Направо беше като омагьосана. Гледаше стената, без да мигне. Играта на сенки бе толкова забавна!

Добре де, но защо майка й, която вдъхваше живот на сенките от стената, плачеше?

– Защо плачеш?

– Не плача, султанке моя.

– Ама ето на, плачеш.

– Мигла ми е влязла в окото, искричке моя.

– Ето че плачеш, плачеш!

Мерзука остави гергефа си на дивана и дойде при нея.

-Хюрем хасеки не плаче – рече й тихо. – И ти като пораснеш, няма да плачеш. Не ме карай да казвам на всеки, че дъщерята на Хюрем плаче.

И като я придърпа, я взе до себе си. Наведе се над ухото й.

-Играта на сенки напомни на майка ти нейното детство, селото, родителите й. Имала си твоята майчица един чичо – Василий. Той я наумил на тази игра.

– Откъде го знаеш?

Мерзука се стъписа. Такава си беше тази малка принцеса. Само с един въпрос можеше да обърка човека, да се чуди и мае какво да й отговори.

– Знам. Разказа ми го, затова. Припомни ли си онова време, очите на твоята майчица се пълнят със сълзи.

Разтревожено, детето се върна при майка си, която седеше на дивана в цялото си величие. Коленичи пред нея и я хвана за ръцете. Топли бяха. Прекара дланите й по бузите си. И пак изрече нещо, което и майка й, и Мерзука въобще не очакваха:

– Много ли те тормозеха като малка?

Двете жени се спогледаха. Хюрем погали златистата коса на дъщеря си. Очите на майката и дъщерята се впиха едни в други с огромна любов. Майката отправи погледа към единствената си дъщеря изпод пелената на трепкащите по миглите й сълзи. И промълви:

– Ех, душице, не ме тормозеха.

Михримах се покатери на дивана и се сгуши в обятията на майка си. Погали я по мокрите от сълзи бузи.

– Разкажи ми. Хайде, моля те, разкажи ми...

Хюрем и Мерзука се спогледаха отново. Погледът на Хюрем като че ли говореше: „Е, доволна ли си сега от това, което направи?“. Тихо върна уклончив отговор:

– Сега не може.

Михримах не чуваше, че й се казва „не може“. Тя отлично знаеше как да превърне невъзможното във възможно. Света обръщаше наопаки, вдигаше всичко на крак, докато постигне своето. Сега обаче гласът на майка й, когато изрече това „Сега не може“, беше толкова топъл, толкова красив, дълбок и изпълнен с обич, че не успя да се ядоса.

– Защо не може?

– Така, не може. Кажат ли майките, че не може, не моооже. Но вероятно някой друг път...

– Друг път ли?

– Да... Като пораснеш.

Този отговор я притесни. Нали вече порасна? Каквото и да стореше, ето че не беше пораснала. Все едно и също чуваше от всички. „Като пораснеш, ще го направиш“, „Като пораснеш, ще я облечеш...“ Мразеше тази дума. Всичко зависеше от порастването. Кога най-сетне щеше да стане голяма? Мислеше си, че вече е голяма, но знаеше, че не е.

Първо, гърдите й не приличаха на гърдите на големите момичета. Нейните бяха съвсем плоски. А на големите момичета не бяха.

Един ден попита дойката си:

– А моите кога ще станат такива?

Есма почервеня като рак.

– Като пораснеш.

И Михримах пожела наистина да порасне. Наистина.

Гушна се в обятията на майка си.

– Аз кога ще порасна?

Ръката, с която майка й я галеше по косата, за миг увисна във въздуха. После пак продължи да я гали.

– На девет години, моя Дуняшке!

За миг настъпи тишина.

– Аз пораснах на девет години – каза майка й, като че ли й го нашепваше. – И ти, като навършиш деветата си година, ще пораснеш.

Защо когато бяха насаме, майка й я прегръщаше с думите „моя Дуняшке“? Михримах не беше разгадала досега и това.

– Такова ти е името на моя език – й беше пошепнала веднъж на ухо. – Ти си моята малка Дуняшка.

Но защо? Не се ли наричаше Михримах?

Не знаеше. Нищо не знаеше. И всичко й се струваше толкова объркано. Имаше толкова много неща, които искаше да научи...

И Михримах пожела да узнае всичко.

Бързо заучаваше всичко. Започна да схваща арабския. Но латинският и френският й бяха трудни.

– Трябва ли да ги уча?

Султан Сюлейман й отвърна:

– Трябва. Защото си султанка! – И като се засмя, добави: – Плюс това си дъщеря на султан Сюлейман.

– Това още по-трудно ли е?

– Трудно е.

Така или иначе Михримах вече бе разбрала какво бреме е да бъдеш дъщеря на султан Сюлейман и на красавицата Хюрем.

Учител по някакъв предмет си тръгваше, друг пристигаше. Отначало слушаше с наострени уши и широко отворени очи. Но след време вниманието й се разсейваше. В такива моменти разбираше и добрата страна да е дъщеря на султана. Щом кажеше: „Пак не го разбрах!“, учителите й не се издаваха, колкото и да се косяха отвътре. Че кой имаше право да се сърди на султанка? Търпеливо обясняваха пак от начало до край.

Обаче опреше ли работата до Хюрем, нещата се променяха. Майка й не беше толкова търпелива като останалите учители. Ако прекаляваше, веднага започваше да крещи. Въпреки настойчивото й желание да се наеме добър музикант, тя моментално заявяваше:

– Аз ще науча дъщеря си да свири на канун и на уд.

И на султан Сюлейман, и на Хафза султан им харесваше да гледат как майката и дъщерята пеят песни с инструменти в ръце. Михримах не пропускаше да забележи колко щастлив изглеждаше баща й, когато прегърнеше уда и дръпнеше струните. Той се настаняваше до дивана, облягаше гръб в копринените възглавници, с най-голямо удоволствие гледаше как пръстите й шарят по струните. Това бяха неопитни докосвания, но ето на – правеха го щастлив. И Михримах се радваше, че е направила татко си щастлив.

Всъщност падишахът знаеше, че Хюрем тайно полага усилия да научи дъщеря си и на руски език. Какво ли оставаше скрито в този дворец, та той да не чуе, че неговата любимка ежедневно караше дъщеря си да седне до нея, за да й преподава своя език и да я учи как се свири на балалайка.

Уроците по руски се провеждаха всеки ден, без изключение. Отначало Михримах мрънкаше, но в края на краищата се отказа от съпротивата след разяснението: „Моята майка говореше езика на нейната майка. Аз също говоря езика на моята майка. И ти ще говориш езика на майка си!“ Прилежно запаметяваше думите, на които я учеше майка й. Хюрем ги произнасяше на турски, а тя ги повтаряше на руски.

– Много благодаря?

– Большое спасибо.

– Извинете.

– Извините.

– Моля?

– Пажалуйста.

– Как се казваш?

– Как вас завут?

Тук Хюрем се засмиваше и отново питаше:

– Как вас завут?

Наистина знаеше, че майка й искаше да каже „Дуняшка“, но й връщаше на един прекрасен руски език отговора, който й идваше отвътре: Меня завут Михримах.

– Поздравявам те от все сърце?

– Ат всей души...

– Поздравявам те от все сърце?

– Пo-нататък не можеше – езикът й не се преобръщаше. Допълваше и Хюрем:

– ...паздравляю... Хайде сега го кажи ти.

– Ат всей души пазд...

– ...паздрав...?

– ...ляю... с... Ат всей души паздрав... ляю... с...

– Браво на моето момиче!

Михримах пляскаше с ръце от радост, че е успяла.

Но най-голямата радост изпита вечерта, когато изнесе с балалайката си цял концерт.

Просто не можа да повярва. Бяха дошли всички. Естествено, начело с баща й и баба й.

Султан Сюлейман се беше разположил, както винаги, на дивана. Беше подгънал единия си крак, а на другия, свит до гърдите, подпираше ръката си като на възглавница. Държеше броеница с големи бисерни зърна. Михримах умираше за онзи звук – едва доловимото почукване на зърната едно в друго, след като се приплъзнеха между пръстите на татко й.