Болките станаха вече непоносими. Ще се бунтуваш, а? Ето, Аллах те наказва. Умираш.

Ужасен гърч! Сграбчи с все сила ръката на главната акушерка.

– Напъвайте, принцесо, напъвайте, по-силно! – непрекъснато я окуражаваше тя.

– Спасявайте него! Нека аз да умра! Спасете него!

Отдясно до главата й стоеше Хюрем. Отляво – Есма. Изглежда, и двете четяха молитви. Михримах обърна поглед не към майка си, а към Есма.

По сгърченото от болките лице и по отчаянието в замъглените от потта очи на своята господарка гувернантката разбра, че иска да й каже нещо.

– Есма, ако се случи нещо с мен, оставям го на теб!

И припадна.

Нямаше представа след колко време чу някакъв вик. Вик, който проглуши всичко наоколо. Възклицания: „Слава богу!“. Гласът на майка й: „Тичайте да кажете на господаря!“ Друг глас: „Везир паша пристига!“

И отново гласът на майка й:

– Имаш момиченце, дъще!

И наградата й – една целувка по челото.

Подадоха й бебето да го прегърне и Михримах не повярва на очите си:

Велики Боже! Що за чудо беше това?

Толкова красиво!

Толкова мъничко!

Толкова беззащитно!

Тази нощ за пръв път в конака се чу нежен немощен глас. Будните наостриха уши и се заслушаха. Майчицата Михримах пееше на дъщеря си съвсем тихичко приспивната песен на своята майка.

Докато очичките на дъщеря й се затваряха за сън, Михримах си даде сметка, че изчезнаха всичките врящи в главата й съмнения, емоции, глупости. Вече разбираше много по-ясно. Всичко можеше да види. Майка й, срещу която сипеше тайни проклятия в продължение на толкова много години, беше безкрайно права.

Как би могла да понесе някой да дойде и да погуби тази малка душичка?

И си каза: „Вместо да умира моето бебе, нека умрат другите!“ Заповтаря този израз още веднъж, десет, може би стотици пъти.

Изтощена, но щастлива, тя се обърна. Майка й още стоеше до нея Отпуснала глава на рамо, Хюрем спеше дълбоко.

Михримах лекичко хвана ръката й, целуна я и промълви:

– Аз също станах майка! Разбрах какво значи да ти вадят душата. Имаше право! Нека да става така, както ти кажеш!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Ноември 1543 г.

Михримах играеше вече с дъщеря си на една игра: „Моята Xюма станала султанка“. Сама си я беше измислила. Припомняше си нейната топлота и крехкост, радостта, която й донесе преди година. Как би могла да я забрави?! На всекиго разправяше, че не е имала по-щастлив ден от деня, когато за пръв път притисна до гърдите си своята дъщеря

Още като му съобщиха новината, султан Сюлейман дотича в конака, взе на ръце своята внучка и се обърна на юг.

– Благодаря ти, Всевишни! – Сетне вдигна над главата си малкото момиченце. – Благодаря, че дари своя раб с това щастие! Нека името й е Айше Хюма – като символа на щастието, с което ти ни възнагради и шах – като отличителен знак, че е член на султанската фамилия!

После прошепна в ухото й три пъти цялото име:

– Добре дошла, Айше Хюма хан! Добре дошла, Айше Хюма хан! Добре дошла, Айше Хюма хан!

С дръпнатите си очички момиченцето също се взираше в дядо си. Мърдаше пръстчетата на малката си ръчичка така, сякаш искаше да хване брадата.

Михримах си спомни какъв ужас я обзе и в каква паника изпадна в мига, когато видя внезапно зачервеното лице на бебето.

– Божичко, какво стана с детенцето ми! – беше скочила веднага, плачът на Айше Хюма шах беше толкова силен, че заглуши всеки друг глас.

Господи, откъде го вадеше тоя глас това толкова малко същество!

– Спомняш ли си, Есма? – подхвърли на своята дадъ, която в това време сменяше пелените на бебенцето. – Когато беше в ръцете на господаря, Хюма вдигна всичко наоколо на крак и татко я подаде на мама, а нашата валиде на бърза ръка отсече: „Метнала се е на вас, Ваше Величество, султане мой!“.

Можеше ли да се забрави такъв момент? Есма се подсмихна.

– Умряхме от страх господарят да не побеснее от яд.

Михримах кимна с глава.

– Право да ти кажа, и аз страшно се уплаших, когато татко й отвърна: „Какво говориш, Хюрем ханъм, и ние ли сме такива ревльовци!“

Но нито падишахът, нито Хюрем имаха намерение да се упрекват взаимно. Тя знаеше кога е в настроение и как да го закачи.

– Моля ти се, султане мой – накипри се Хюрем. – Погледнете тези вежди, тези очи. Същите като вашите!

– Въобще не са! Половината на майка си, половината на баща си! Така или иначе, нали ние отправяхме молби така да бъде. Аллах не ни е отхвърлил молбите. Дари ни с това – в нашата внучка да се слее неповторимата красота на две невероятни жени!

Баща й се обърна към останалите в стаята, които го слушаха чинно и кимаха с глави. Вероятно се чудеха къде ли виждаше красота в това мъничко като длан кресливо нещо с дръпнати очи и зачервено лице, което държеше в прегръдките си и съзерцаваше с умиление.

– Като порасне, ще видите! – сякаш им прочете мислите султан Сюлейман. – За красотата на Айше Хюма хан ще се говори по цял свят!

Според Михримах и сега си беше така. Светът не може да е виждал по-красиво момиченце. Повече от това не можеше и да се желае!

Това детенце осмисляше вече целия живот на Михримах!

С него изпитваше щастие, с него страдаше, с него се чувстваше здрава, с него боледуваше.

„Вероятно това е щастието!“ – беше се размислила същата вечер. Непрестанният плач на Хюма. Загадъчната усмивка върху лицето на майка и. Шепотът на баща й – великия владетел султан Сюлейман: „Айше... Айше Хюма, агууу...“ когато с показалец галеше устните на внучката си. И това, че Рюстем за пръв и последен път не превиваше гръб пред майки й и татко й. Да, това беше щастието. „Късно ме сполетя, но изглежда, го хванах от единия край“ – реши тя. Съдбата й беше отредила ето това така наречено щастие. Дали можеше да се иска нещо повече? Дори и да липсваше в любовта? „Бъди благодарна! – си казваше сама Михримах. Бъди благодарна!“

И тя беше. Благодарна беше и трепереше над Хюма.

Нощем, заслушана в дишането й, си казваше: „Господи! Ще умра без нея! Без да ми мигне окото!“

Сега вече разсъждаваше другояче: „След като аз съм готова да дам живота си за нея, какво ме интересува животът на другите!“

Права беше майка й.

Нямаше нищо друго по-ценно от живота на рожбата.

Сама си мълвеше: „Вместо да се случи нещо на дъщеря ми, нека да изгорят душите на другите! На всичките! И на Мустафа, и на Гюлбахар! Мен какво ме засяга!“

Михримах оказваше натиск върху Рюстем, дори и Хюрем да не я караше:

– Какви мерки предвиждаш, ефенди? Договорът с нашата валиде, докъде стигна? Душите, които тя иска, ги искаме и ние, така да се знае! Докато седите със скръстени ръце, те ще посегнат към нашата дъщери! Сън не ми влиза вече в очите!

А Рюстем повтаряше все едно и също:

– Клетвата си е клетва, договорът – договор! Веднъж да взема печата!

От деня, в който се роди Айше Хюма хан, в съзнанието й стоеше запечатана една неизбледняваща картина. Тъкмо когато щяха да повиват момиченцето, Хюрем нареди на акушерките:

– Почакайте!

Сложи голото новородено бебе по гръб върху пелените и скришом от придворните и прислужниците хвана свитите му крачета, подръпна ги нежно, натисна ги.

Дори никой да не беше разбрал това, Михримах се досети. Проверяваше дали някое от крачетата на бебето не е наследило недъга на баща си. Не беше ли това и един от огромните като планини страхове, притиснали с тежестта си плещите на Михримах? Ами ако е като Рюстем.

Спомни си как погледна от леглото към майка си с тревожни и питащи очи, а Хюрем й се усмихна сладко-сладко и намигна, за да й покаже, че всичко е наред.

– Благодаря! – си каза още веднъж както през онзи ден. – Благодари! Моята Хюма е здрава!

***

Запяха сала54 най-напред от едно минаре.

Не я чуха.

След нея сала прозвуча и от второ минаре.

Чак тогава Есма вдигна глава и се заслуша.

Едно след друго сала зазвуча и от трето, от четвърто минаре.

– Аллах да го прости! – промълви. – Сигурно е умрял някой важен човек. Четат сала по всички джамии.

– Дано му е отредено място в рая! – промълви и Михримах. Размисли се: „Щастието и мъката, животът и смъртта вървят заедно. Аз тук хвърча от радост с моето бебе, а може би някъде друга жена лее сълзи над неподвижен труп“.

Вратата се отвори, без да се потропа, и това прекъсна размислите на Михримах.

– Принцесо!

Изражението на придворната накара Михримах моментално да скочи. Беше станало нещо лошо. Много лошо.

Първата й мисъл беше за баща й. Султан Сюлейман беше на поход с войската си.

– С господаря ли се е случило нещо?

От очите на момичето рукнаха сълзи, то завъртя глава на две страни.

– За бога! Валиде ли?

– Мехмед хан! – изпищя придворната и си запуши устата с две ръце. Втурна се към вратата заедно с Есма.

– Какво е станало с батко ми?

Знаеше отговора, макар че не искаше да го повярва.

– Бог да го прости!

***

Михримах не можеше да си спомни как е излязла от конака, на кого е оставила Айше Хюма, как е дошла в Новия дворец.

Непрекъснато повтаряше:

– Беше само на двадесет и две! Есма, той беше само на двадесет и две! Дворът на двореца гъмжеше от хора. Стражи, караули, робини, главни евнуси, прислужници, готвачи седяха по земята и плачеха. Скръбта беше обсебила всички дотам, че когато Михримах профуча през тях, никой не беше на себе си и не се сещаше дори да я поздрави.

Разплакани хора пълнеха и дългите тесни коридори на харема. Във всяка стая, пред която минаваше, четяха Корана. Когато влезе в покоите на майка си, първо налетя на Мерзука.

– Вярно ли е, лельо? – хвърли се тя към жената с кървясали от плач очи.

– Мъртъв е, дъще!

По всичко личеше, че Мерзука едва се сдържаше да не изпадне отново в истеричен плач.