Е, добре де! Щеше да й го каже и да приключи завинаги с този въпрос Но и това не можа да направи.

– Видях го!

Изстреля двете думи така светкавично, сякаш се боеше, че ако ги произнесе по-бавно, можеше да забрави коя след коя следва.

– Кого?

– Ами... него!

– Кого, господарке? Майстор Синан ли?

Михримах поклати глава.

– Ох, добре! Идвал е, значи! Не съм го видяла.

– Не е идвал! – измънка Михримах.

Есма се обърка. Погледна господарката си в очите.

– Тогава... как?

– Не е идвал... Аз... такова... Аз... доведох го.

– Прощавай, принцесо! Не разбирам!

Михримах усещаше, че ще потъне вдън земята от срам, но трябваше да й го каже. Трябваше да се отърси от тази тегоба. Трябваше да сподели с някого този свой позор.

– Есма! – прозвуча като стенание. – Него... Аз... Като видение... Видях го в представите си.

Изражението на гувернантката й с нищо не се промени. Момичето въобще не разбираше за какво става дума.

– Еее? Какво лошо? Явно сте се затъжили... и двамата...

Щеше да каже „Обичате се“, но не го направи. Погледна господарката си и цялата изтръпна. По всичко личеше, че се сети. „Неее“ – изхвърли това, което й бе хрумнало. Що за представа би могла да причини изписания по това красиво лице срам?

– Как? – едва прошепна Есма.

– В леглото.

Михримах беше навела глава и криеше лице в дланите си.

– С него... Онова... Като с Рюстем. В леглото!

Чу се звук от трошене.

Кристалният поднос за чаши, който Есма бършеше в момента се изхлузи от ръцете й, падна и се разби на парчета.

КОНАКЪТ НА РЮСТЕМ ПАША 1542 г.

Михримах продължаваше да брои дните, един по един, а в това време Есма роди син.

– Как го кръстихте?

Есма хвърчеше от щастие като пеперуда.

– Осман! – отвърна смутено гувернантката й. – Така се е казвал бащата на Али.

– Дано да стане велик мъж като Осман Завоевателя, чието име ще носи! – отправи молитва Михримах. – Аллах да закриля майка му и баща му. Да бъде много щастлив!

След всяка нейна дума всички присъстващи в стаята възкликваха „Амин!“

Михримах обикна това момченце толкова силно, че дори не забелязваше ревността на своята гувернантка. Бебето беше повече в нейните ръце, отколкото в прегръдките на майка си.

Отлетя почти цяла година, но нищо не се променяше. Една вечер, потънала в мрачни мисли, тя реши: „Сигурно съм ялова“. Тази мисъл възбуди друго ужасно подозрение: Кой беше яловият – тя или Рюстем? Не можеше да го припише на себе си. „Неее, скъпа!“ – опита се да прогони тази мисъл. Нямаше в сърцето си нищичко към този човек, за да приеме и семето му. Особено пък, след като си забрани всякакви фантазии насън, тя си лягаше като статуя. И дотам! Дни наред си мърмореше: „Как се прави дете при това положение!“

Забеляза, че цикълът й закъснява от доста време. От колко ли? Три дни, седмица? В един момент реши да сподели с майка си, отказа се. Науми си да попита Есма. Кой знае какво щеше да й хрумне пък на нея. Зачеркна и това. Реши да не казва на никого нищо. Нямаше друг начин да се убеди, освен да изчака.

Михримах усети, че тайничко започва да я обхваща паника: „Ами ако съм бременна? Ако ще имам дете?“ Ако наистина беше забременяла, тя не знаеше даже да се радва ли или не.

Изчака още една седмица.

С повод и без повод заставаше пред огледалото и се взираше в корема си да види има ли някакви признаци или не.

Опипваше го с ръце, искаше да усети дали в него не расте нещо.

Преброи още петнадесет дни.

Накрая хвана пътя към Новия дворец.

Сама забелязваше, че през последните месеци все по-често ходеше при майка си.

– Тук се задушавам, в предишния ми дом се поуспокоявам.

Пред Есма изреждаше оправдания от този род, но и двете прекрасно знаеха истинската причина за посещенията й в двореца.

Надеждата да се види с Майстор Синан!

Загрижената физиономия на дъщерята ни най-малко не затрогна Хюрем. Кога ли не е била такава?

– Валиде?

– Принцесо моя?

Михримах погледна настойчиво майка си право в очите. Тя вече беше загубила всяка надежда. Отказа се да я пита: „Има ли гостенин?'' Действително, когато й се кажеше: „Твоят зет излезе ялов!“ тя изведнъж правеше закачлива физиономия и подхвърляше:

– Почакайте, Ваше Величество, султане мой! Аллах е велик, кой знае за кога е решил да се пожъне нивата!

С всеки изминал месец обаче надеждата в нея все повече гаснеше.

Ако Рюстем излезеше ялов, щеше да ги сполети голямо нещастие. Някой ден падишахът щеше да подхване, че иска внук от дъщеря си, и щеше да изгони този човек. Позеленяваше от яд, че можеше всичките им планове и сметки да отидат по дяволите.

– Такова...

Усети, че Михримах се колебаеше дали да й каже нещо, обърна се към нея и я погледна. Още по очите й позна и нададе вик:

– Господи Боже мой! Правилно ли съм разбрала? Чакай, чакай! Само не ми казвай, че греша!

– Закъсняваме, валиде!

Хюрем прегърна дъщеря си.

– Знаех си! Знаех си! Слава богу! Колко? Сигурна ли си?

– Почти цял месец.

Хюрем направи нещо, което напълно изуми Михримах. За пръв път от толкова години тя се хвърли на врата й и я обсипа с целувки.

– Казала ли си на някой друг?

– Не.

– Чудесно! Засега няма да го обявяваме. Да почакаме още един месец. За да сме напълно сигурни, дъще. Да почакаме!

***

Най-накрая се убедиха, че Михримах наистина е бременна. На Сюлейман новината бе поднесена от Хюрем.

– Ваше Величество, султане мой, ако даде Аллах, скоро ще си имаме гостенин.

Мисълта на падишаха беше ангажирана с подготовката на новия военен поход и с неразбориите между великия везир Сюлейман паша и Дели Хюсрев паша, затова отначало не можа да схване какво означава думата „гостенин“. Що ще гостенин да идва в двореца при жените?

Но като видя изписаното по лицето на Хюрем щастие, скочи, зарадван от все душа:

– Михримах ли?

Съпругата му потвърди с глава.

– Моята дъщеря принцесата! – промълви той. – Моето слънце, моята луна ще става майка, а?

Султан Сюлейман тръгна към джамията на двореца да направи благодарствен намаз и да се помоли за здравето и благоденствието на майката и детето в утробата й. В този момент по бузите му се стекоха две сълзи и потънаха в брадата.

На следващия ден той поднесе на дъщеря си куп обсипани с рубини и диаманти подаръци. Вечерта, когато останаха насаме, се обърна към Хюрем:

– Е, зарадвахме Михримах, Хюрем ханъм. А на зетя какво се полага?

– Господарят знае за кое какво се полага!

Тя се престори, че уж това не я интересува кой знае колко, но всъщност й идеше да литне от радост. Ето че поводът й се поднесе на тепсия!

– Кажи де, кажи! – настоя Сюлейман. – Знаем какво се полага на синовете и на дъщерята, но нито знаем, нито сме виждали какво трябва да се направи за зетя.

– Рюстем... – Тя започна бавно, сякаш говореше от немай-къде, само защото падишахът е пожелал: – Рюстем не иска нищо друго, освен да пожертва живота си в името на господаря ни. Голям подарък ли ще е за него по този повод да бъде възнаграден с почетна служба в името на Великата Османска империя?

Не му каза конкретно какво всъщност иска, но Сюлейман я разбра.

– Виж, нали ти бях казал? Ето че съвсем забравих. Съпругът на нашата дъщеря си седи в Дивана като обикновен везир без сан. Да не стане така, че някой ден да разправяме на внука си: „Твоят татко няма кой знае какво звание!“, нали, Хюрем?

Жена му без малко щеше да го прегърне, но само наведе глава.

На следващата сутрин Рюстем стана трети везир. След великия везир Сюлейман паша и втория везир Дели Хюсрев паша, зетят на Xюрем вече беше третият човек в османските земи.

Душата му ликуваше и крещеше от радост, но още докато тичаше към конака, видя, че банята е затоплена. Михримах дори не го погледна

– Валиде е изпратила вест: „Аз си удържах на думата. И мъжът ти да си я удържи!“

Рюстем се опита да я прегърне, но не успя. Още като разбра, че е бременна, Михримах използва удобния повод и му забрани да идва в нейната стая. Рюстем начаса се ухили:

– Да не би някой да ни вижда как си облизваме плюнката, та задава толкова въпроси за вярност към клетвата? Само да разчистим Сюлейман и Хюсрев, да се сдобием с поста велик везир, че тогава валиде ди поиска не един, не два, а хиляда живота!

Водата в казана за принц Мустафа и майка му вече завираше.

Михримах усети как животът й изведнъж коренно се промени и направо се изуми.

Отначало, когато си галеше корема, тя му говореше: „За какво ти трябваше? Този свят не е място за живеене. А пък не си избра и точна майка. Защо ли, бебче, не попадна в корема на друга жена? Тогава нямаше да си принудено да живееш всеки миг със страха, че ще те убият, щеше да бъдеш дете на някоя щастливка“.

Това усещане обаче постепенно заглъхна. Сега Михримах се допълваше: „А и не този трябваше да ти бъде баща! Защо ли не беше Исмаил!“

Позеленяваше от яд, че в съзнанието и в сърцето й вече щеше да се появява и мисълта: „Можеше да е и Синан ага“.

Обземаше я и някаква странна радост. Не знаеше защо, но ето на, радваше се. През един от дните, когато коремът й постепенно започваше да си проличава, Михримах с ужас разбра кое я радва толкова много. Тайно в нея се промъкваше мисълта: „При раждането може да умра!“ За нея друго спасение от това робство нямаше.

„Грехота е!“ – закрещя цялата й душа. Погледна ръцете си.

„Не ти ли стига престъплението, което замисляш? – продължи да й говори сърцето. – Не ти ли стига животът на Гюлбахар и Мустафа, че да си мърсиш ръцете и в собствена кръв?“

***

Моментът настъпи. Заради тревогата на акушерките при все по-зачестяващите й болки Михримах реши, че някои неща отиват на зле.