Едната бе тази, че Михримах се чувстваше омърсена. Точно така, както след издебнатата любовна сцена, която видя преди години в харема, колкото й да се жулеше с кесето, колкото и да си смъкваше кожата, все не можеше да се убеди, че е измила мръсотията от себе си. По кожата си усещаше неговото присъствие, приемаше се вече като срасната с него. Когато след паническия ужас през първите няколко нощи забеляза, че изпитва и удоволствие, усещането й за омърсяване стана вече непоносимо. Стискаше очи да не го гледа.

Ушите й не чуваха ръмженето на мятащия се отгоре й мъж. Осъзнаваше, че започва да усеща с цялата си плът не само непреодолима страст, но и подлудяващо желание да я задоволи. И толкова. Като курдисан часовник. Ето на, дойдеше ли й времето, пружината се скъсваше.

А втората причина за всекидневното къпане в банята бяха заповедите на Хюрем, които трябваше да предаде на съпруга си. Дори и Рюстем свикна с този ритуал. Сутринта ги посещаваше тъщата, а вечерта дъщеря й, опакована до гушата в платнища, влизаше с него в банята. И докато от златните кранове в мраморните курни течеше и джумбуркаше студена и топла вода, Михримах подхващаше:

– Валиде каза, че...

Рюстем пък шепнеше в ухото на жена си онова, което искаше да се предаде на Хюрем.

Михримах се усещаше като между два огъня. Непрекъснато се искаше нещо от нея – от една страна, майка й, а от друга, съпругът й:

– Кажи на мъжа си...

– Предай на валиде султан...

– Какви мерки взе мъжът ти? Попитай го има ли някакво известие. От три дни нищо не знаем. Шпионите спят ли?

– Припомнете на вашата валиде! Не сме станали още везир с по-висок чин. Къде остана обещанието за велик везир?

На следващата вечер пак се отиваше в банята. Михримах си държеше главата обърната на другата страна, само и само да не види голотата на Рюстем, и така му препредаваше новите поръчения.

– Нашата валиде замисля нова фракция в Дивана. Да се потърсят подходящи за тази цел везири. Пашата да не забравя обета си. Рюстем, казва, че иска живота, който си й обещал.

На следващата вечер Рюстем влизаше в банята направо запъхтян.

– Казах на великия везир Сюлейман паша, че вторият везир Дели Хюсрев паша е хвърлил око на неговото място. А на Хюсрев – че великият везир ще отсече врата му. Пошушнах му: „Всеки ден те кове пред господаря. Ето на, с ушите си го чух“. Нека и вашата валиде да се погрижи за това. Веднъж да получим държавния печат, че тогава да видиш живот как се взема!

Михримах чезнеше в неописуема мъка. Започна да прилага формулата, към която се придържаше някога, когато растеше, за да задържи пороя на нетърпението.

Броеше вече дните един по един.

След сватбата майка й изпрати Нурбану в двореца им в Коня, за да усвои правилата на доброто поведение“. Михримах възропта:

– Да не би при мен да не ги научи?

Но напразно.

Откакто Нурбану замина с хълцане и сълзи, самотата още повече притисна Михримах. Една Есма й остана в този живот, да има на кого да си излива душата.

– Минаха четиридесет дни... – казваше на Есма.

– Четиридесет и един...

– Четиридесет и два...

– Седемдесет и три...

Времето обаче не течеше. Живееше ли се само с броене на дните. Вече не можеше да реши кое е по-мрачно – нощите или дните!

Един ден, без да спазва норми и правила, Есма нахълта при нея в стаята.

– Имаме си гостенин!

Очите й блестяха.

– Синан ага ли?

Есма се смути. Предъвка в устата си нещо като „Какво, неее!“.

– Не е това! – постави ръце на корема си тя.

Тогава Михримах разбра и промълви:

– Боже мой! Наистина ли?

Истина беше. Есма беше бременна.

Михримах се притесни, че под бликналата си радост заради дадъ тя долови в себе си и тайна завист: „Никой не е бил насилван така като мен, да бъде толкова нещастен!“ Как да очаква цветенце от толкова злополучен, толкова неравностоен брак? Ето на, не се получава. Щом майка й започнеше да я обсипва с въпроси: „Дъще, още ли си нямаме гостенин?“, тя повишаваше тон и отговаряше:

– Няма! Няма гостенин, валиде! Не искам и да има!

Една нощ, най-неочаквано, това се случи.

Като усети влажните, лепкави устни на Рюстем да лазят по тялото й, тя се присети за онази игра, която преди години я беше накарала да се срамува. Стисна очи. Вместо съпруга си, тя си представи Исмаил от Алаийе. Жаравата в неговите очи, гласът му. Спомни си ръката, която й помогна да се качи в лодката. Въобрази си, че не грамадните космати ръце на Рюстем й прегръщат краката, а ръцете на Исмаил. За пръв път след толкова месеци тя обгърна съпруга си с ръце. Сама, по собствено желание, а не с натиск от него, разтвори крака. И за пръв път от устата й излетя вик на наслада.

На следната утрин Рюстем хвърчеше от радост. Отдавна се беше отказал да очаква от Михримах подобен пламенен ответ. Помисли си: „Явно съм се лъгал. Изяде ме, довърши ме!“. Докато решеше гъстата брада, той се засмя на образа си в огледалото: „Най-сетне, леле, леле! Малко се поизмъчи, паша, но най-сетне подпали фитила на бомбата. Заслужи си го, честито!“

На Михримах й хареса да играе тази роля. Някои нощи дори не чакаше Рюстем да я потърси. Отдаваше се така, сякаш се хвърляше в ръцете на Исмаил, с всеки изминал ден ласките започваха да стават все по-необуздани. Хапеше устни, за да не изкрещи: „Исмаил, храбрецо мой, вземи ме!“, а Рюстем си обясняваше това с безграничната наслада, която вкусваше жена му, и страшно се гордееше с това.

Банята започна да се загрява вече по предназначение.

***

Една нощ, точно в такъв момент, преди да я погълне водовъртежът на насладите, забеляза, че в ръцете й не е трепетният Исмаил, а някой друг.

Човекът, който окачва кубета по небесата!

Помисли си, че полудява. Мигновено цялото й тяло се вкамени. Дори и Рюстем усети как в ръцете му бушуващата като лава плът се превърна в скала.

„Господи Боже мой!“ – изкрещя в себе си Михримах.

Как стана това?

Гъстата бяла брада на Синан ага галеше гърдите й.

Ръцете – бяха ръцете на Синан.

„Моя Дилруба!“ – стенеше със своя кадифен затрогващ глас.

„Моя Михримах, принцесо моя!“ – говореха неговите озарени очи

Как й позволяваше сърцето да си представя всичко това?

Хайде, да речем, сърцето й е изиграло някаква своя игра, ами къде бяха умът й, мисълта, духът, съвестта и всичко останало, което се смята за възвишено? Къде бяха? От устата й се отрони ридание:

– Остави ме! Стани от мен!

С неподозирана сила блъсна Рюстем. Облече си фината като паяжина нощница и се загледа с ужас в косматото същество на леглото.

Спусна се към вратата и викна навън:

– Баджъ! Да приготвят банята!

***

След тази нощ Михримах си забрани да фантазира. Не можа да се съвземе от шока и изживяната паника. Все още всяка сутрин се питаше: „Как така? Та този мъж е по-възрастен и от баща ми... Господи Боже мой!“.

А не беше виждала Синан ага от месеци. Ако беше сън, щеше да каже: „Е, хайде! Сън е било!“ Признава ли ти сънят благоприличие, свян, разум? Но това беше нещо съвсем друго. Това беше видение, сътворено от самата нея. Душата й беше призовала образа на Синан. Мисълта й се плъзна още по-надълбоко в съзнанието и тогава над всичко изплува ужасният й копнеж по две очи, които я гледаха с предана любов. Тъкмо този неутолим копнеж призова спомена за Синан. И желанието й да се подслони в топлотата, излъчвана в погледа на майстора. „Ела на себе си! – заповяда си тя. – Сломеното сърце не бива да помрачава разума!“

Като влезе, Есма завари господарката си умислена и тъжна, но си замълча. „Нещастна моя красива принцесо! – изпъшка негласно тя. От деня на твоята сватба кога не си била умислена и тъжна?“

Размениха си няколко празни приказки, но и двете си мислеха за едно и също нещо.

– Есма! – обади се по едно време Михримах. – Виждала ли си Синан ага?

Есма изобщо не очакваше такъв въпрос.

– Не съм, принцесо! – отговори тихо. – Въобще не е идвал тук. И да е идвал, не съм го случила. Обаче Али е видял оня ден Майстор Синан в Новия дворец. Сигурно е донесъл на господаря или на валиде новите си планове.

Михримах нищо не каза, само поклати глава: „Разбрах!“.

Спогледаха се без думи.

Нещо се беше случило. Със сигурност! От четиригодишна Есма беше до това момиче. Никой по-добре от нея не можеше да я разбере кога е щастлива, кога – тъжна, кога е объркана, кога се страхува. Дори майка й и баща й. Без да я погледне в очите, попита:

– Станало ли е нещо?

– Неее, какво да стане!

– Ако поискате, ще кажа на Али да намери Синан ага.

Михримах остави ръкоделието си и сърдито изгледа Есма:

– Защо?

Есма се затюхка дълбоко в себе си, но все така не се стресна от въпроса й:

– Нищо! Помислих си, принцесо, че има нещо, за което искате да поговорите с него, нещо за строежа.

– Няма! – сряза я Михримах. – Какво да говоря. Като отидох миналата седмица в Новия дворец, погледнах към строежа откъм Розовата градина. Изгражда вече стените.

– Да, да! – кимна в знак на съгласие Есма. – Струва ми се, че като завършат двореца в Юскюдар, който поръчаха за вас, оттам ще го виждате по-хубаво.

Пак замълчаха. В един момент Есма я погледна крадешком, но Михримах я забеляза и начаса се наведе над ръкоделието. След малко тя пък се опита крадешком да погледне към Есма, но гувернантката реагира по същия начин. „Това е фарс!“ – ядоса се Михримах. Ако не го споделеше с някого, щеше да полудее. „Някого“ си казваше, а в живота й нямаше никого. На кого друг би могла да признае позора си, ако не на Есма.

– Есма?

– Заповядай, красива моя принцесо!

– Ще ти кажа нещо.

– Слушам, красива моя господарке.

– Такова... – Михримах усети, че цялото й лице пламна.

Как щеше да й го каже! За момент като че ли се разколеба.