Приятелски настроените владетели присъстваха на сватбата лично или ги представляваха техни посланици.

Светът стана свидетел на щастието, споходило султан Сюлейман, както и на мощта и великолепието на Великата Османска империя. Приятелите се зарадваха и възгордяха, враговете се изплашиха и разкаяха.

Цареше вездесъщо щастие. Дори принц Джихангир, който от месеци вдигаше врявата: „Няма да им дам да ме заколят“, се заливаше от смях, докато гледаше изкусните номера на палячовците, фокусниците, кукловодите и карагьозчиите.

Гувернантката на Михримах – Есма – също, заедно с любимия си Али Ипекчи от Капалъ чаршъ. Тя получи от Михримах свободата си сред цялата тази суматоха се вдигна и нейната сватба с Али. Девойката хвърчеше от радост, сграбчваше едната ръка на Михримах и я целуваше, после я оставяше и сграбчваше другата, благодарствените й молитви за стореното добро нямаха край.

Получи свободата си, но нямаше да се раздели със своята господарка. Али беше назначен на служба в двореца, а когато дойдеше време Михримах да се пренесе в конака, те щяха да отидат като новодомци, заедно с нея. Михримах им построи в градината на конака малка къща мечта. Така те щяха да си останат неразделни.

В османската държава лицата на всички грееха от радост. Само двама души не се засмяха.

Булката Михримах.

И главният архитект Синан.

***

Майстор Синан, който от месеци не се беше появявал, изведнъж пристигна сутринта в деня на къна геджеси50.

Есма обяви:

– Майстор Синан!

В този момент Михримах беше в такова състояние, че с пръст да я докоснеха, щеше да избухне в плач. Намръщи се и измънка:

– Отпрати го!

Усети, че като я чу, Нурбану вдигна глава, а Есма я погледна въпросително дали е чула правилно. Защото дори и тя се беше засегнала.

– Да дойде! – каза тихо. – Не знам как ще издържа, но да дойде.

– Човекът, който окачва кубета по небесата! – разсмя се Нурбану, докато Есма излизаше. – Май пак ще строи кубета.

На Михримах въобще не й беше до смях. За нея това не бе сватба, а погребение.

Аърнаслъ Синан влезе в неочаквано весело настроение. Нурбану остави ръкоделието и насочи вниманието си към него. Есма също наблюдаваше от вратата.

– Принцесо! – поздрави я главният архитект с глава.

Беше облечен не като за пред дъщерята на падишаха, а сякаш отиваше на отсрещния бряг, където започна строежът на джамията. Носеше онази кожена престилка с големия джоб. „Сигурно пак го е прихванал ентусиазмът“ – помисли си Михримах. Пак носеше под мишницата си цял куп хартиени рула.

Усети как започва да се дразни от усмихнатото лице на възрастния човек. Какво толкова имаше, та да е така щастлив? Нищо не каза, само измери Синан от глава до пети с навъсена физиономия.

– Простете ми, че идвам да ви безпокоя в най-щастливия ден за вас - промълви Синан.

Опитваше се да разгадае какво означава изражението на лицето й. От неговото появяване ли се беше раздразнила? Какво друго би означавала тази толкова тъжна физиономия в сватбения й ден? „Стар глупако, що ти трябваше да идваш? Край, отива си вече. Защо не можеш да заповядаш на сърцето си?“

– Такова... – колебливо продума. – Знам, че моментът не е подходящ, Принцесо, но...

– Какво „но“, Синан ага?

Веднага му мина мисълта: „Иска да съкрати срещата ни“. Така и щеше да направи. И точно това бе най-подходящото. Щеше да си каже, каквото имаше да казва, щеше да даде, каквото имаше да дава, после щеше да се обърне и да си тръгне. Кой знае след колко време щеше да я види. Може би в деня, когато тайната щеше да излезе наяве?

– Това, принцесо, че не можех да не ви поднеса сватбения си подарък. Исках на всяка цена да ви го дам.

– Подарък ли?

Синан се насочи към масата. Разгъна едно от големите рула под мишницата си.

– Какво е това?

– Едно друго кубе, което се извисява към небето.

Михримах стана и се приближи до масата. Върху хартията се открояваше невероятно изящна, малка, но толкова красива джамия.

– Много е красива!

„Да! – изкрещя в душата си Синан. – Красива като теб!“ Не си вдигна главата, трябваше да скрие какви мисли витаят в ума му.

– Вие направихте своя роб много щастлив!

– Съвсем малка!

– Да!

– И кубето й е малко!

– Но изразява много нещо!

– Така ли? Я да видим какво изразява! – внезапно се присети за тайната. – Или и това е тайна?

– Не! – отговори без притеснение Синан. – Толкова е малка, за да пресъздаде неподправената, естествена, аристократична красота на своята принцеса! Но искам да обърнете внимание на ето тези неща.

Пръстът му проследи контурите на кубето върху скицата.

– И аз щях да попитам за същото. Какво представляват тези неща? Сякаш са избродирани върху кубето.

– Точно така ще изглеждат, като ги направят. Това са прозорци.

– Прозорци ли? Кубе с прозорци?

– Да. По кубето ще има точно сто шестдесет и един прозорци.

– Изразяват ли нещо? Защо сто шестдесет и един? Защо например не са сто шестдесет и два?

– Прозорците ще обливат джамията със светлината на деня, така символизират духовната доброта, лъчезарния дух и кристалната чистота на моята принцеса.

Михримах погледна крадешком към Нурбану. Омайните очи на венецианката бяха отправени към двамата.

– С едно минаре ли? Изглежда ми малко нисичко.

– Тридесет и осем метра. Това е подходяща височина. По края на минарето, а и вътре в джамията ще има продълговати орнаменти. Те пък ще импровизират разпуснатите до талията коси на принцесата.

Спогледаха се с Есма. И двете едновременно си помислиха: „Като Чешмата на Дилруба!“. „Какви ги върши този човек!“ – възкликна наум и сякаш чу Нурбану да й казва: „Тоз мъж обича Михримах“. Дали пък това момиче имаше право?

„Момиче, ти си полудяла!“ – нахока се сама. Как можа да измислиш ли подобна глупост? Душата й се беше объркала. „Заради проклетия Рюстем съм такава! – реши наум. – Търсиш някого да си поиграеш на любов. Използваш като инструмент този голям Майстор Синан. С цялото си сърце и душа, с целия си талант човекът чертае планове на нещо, което ще поднесе като дар на принцесата – връстница на дъщеря му, а ти тайничко решаваш, че това е любов. Засрами се, Михримах!“ И тя награди главния архитект с пленителната си усмивка.

– Да сте жив и здрав! Това е най-хубавият подарък, който са ми поднасяли! Къде мислите да вдигнете това кубе, Майстор Синан?

Той поглади бялата си брада, на Михримах й се стори, че в този момент очите му се навлажниха.

– Много далече! – промълви Синан. – До крепостните стени при Одринската порта.

– Защо толкова далече?

– Нека разказва за отчаянието и самотата на своя майстор.

Нямаше какво повече да се каже. Синан се поклони:

– Дано щастието на моята принцеса да е вечно!

Направи напразни усилия да скрие непреодолимата си мъка и излезе през вратата, през която влезе с буйна радост.

***

Майка й сякаш беше чакала Майстор Синан да си тръгне, та да дойде с грейнало в щастлива усмивка лице.

Още като се появи в покоите на Михримах, тя от вратата плесна с ръце:

– Оставете ни насаме с принцесата, да си поговорим малко като майка с дъщеря.

Всички излязоха, само Есма не схвана дали заповедта на валиде султан се отнася и за нея, затова се подвоуми.

– И ти! – обади се Хюрем. – И ти, Есма, имаш да свършиш толкова много неща. Тази вечер ще къносаме не само господарката ти, а и теб.

Есма тръгна към вратата, в същото време хвърли крадешком един поглед към Михримах: „Кажи да остана и ще остана!“. Но къде ти! И да кажеше Михримах „Остани!“, майка й щеше ли да остави момичето на мира?

Есма си излезе, а Хюрем отиде и се настани на дивана до прозореца.

– Знам, заедно пораснахте. И добре ти служи. Има Господ. Кажа ли й „не“, тя пак ще дойде, но понякога не мога да я понасям, като прави така.

Михримах помисли да й каже: „Какво не можете да понасяте в нея, валиде? Сигурно и тя не може да понася някои ваши постъпки“. Дори накрая да прибави и това: „Както и аз!“. Но моментално отхвърли тази си идея. Отдавна се беше отказала от безрезултатните си спорове с нея. Въздъхна дълбоко: „Последното ми упорство приключва утре по това време! Последните трохички свобода, останали в мен, утре ще се стопят“.

Откакто се заговори за тази женитба, Михримах се чувстваше като робиня. Имаше двама господари. „Баща ми падишахът и майка ми валиде султан!“ От утре щеше да има още един, трети – въшливия съпруг.

– Какво желаете, валиде?

Хюрем се направи, че не е забелязала колко е леден и сломен погледът й, и подхвана темата директно:

– Утре отивате вече в дома на съпруга си, принцесо моя!

Отговори й с мълчание.

– Отлитате от бащиното си гнездо.

Как само й се искаше да каже: „По-добре да не бяхте отлетели!“. Проплака й се.

– До днес имахме възможност да виждаме от време на време Рюстем паша при нас. Но утре, като се сключи бракът и къщите ни се разделят, няма да имаме повече тази възможност. Естествено, това положение ще е по-удобно за бъдещите ни цели.

Поспря за момент и погледна лицето на дъщеря си, да види дали я разбира. Михримах я гледаше безизразно.

– Но като майка и дъщеря ние винаги ще можем да се виждаме, Къщите ни ще са отделени, но се надявам, че ще бъдем заедно по-често от всякога...

Отново поспря за малко да погледне към Михримах. Лицето на дъщеря й беше като стена.

– Искам да кажа това – продължи по-бавно, – че отсега нататък каквото имам да казвам на зет си, ще го казвам на вас. А вие, дъще, ще му предавате на него.

Изчака да види реакцията от думите си. По бледото лице на Михримах не настъпи никаква промяна.

– Разбрахте ли ме, дъще? Ние, майка и дъщеря, ще обсъждаме какво трябва да става, какво трябва да се прави. Ще се наложи да вземаме някои жизненоважни решения. Ще му ги обяснявате хубавичко. Разбира се, когато го правите, има нещо, което не бива да забравяте.