– Господарят издаде ферман вашата сватба и празникът за сюнет на Баязид хан и Джихангир хан да се направят заедно през месец ноември.

Михримах си помисли с горчивина: „Всъщност ще заколят мен!

След това настъпиха последните отпори на Михримах и Джихангир.

С повод и без повод той се разплакваше:

– Няма да им дам!

А Михримах, за да се отърве от Рюстем, разказа на майка си какво се е говори за бъдещия й съпруг по дюкяните, по пазарите. Даже с изчервено лице веднъж й спомена, че доста често посещавал банята.

– Какво лошо? – сопна се Хюрем. – Наричаха го Въшльото, а ето на, той си поддържа чистотата.

– Не е това, валиде! – непокорно вдигна глава Михримах. – Там правели други неща...

Хюрем се загледа недоумяващо в дъщеря си. А като разбра за какво става дума, отрече:

– Няма вече! – И повтори няколко пъти: – Няма вече! Няма вече! Клевета е! Бяха наклеветили човека, че дори е прокажен, забрави ли?

Не го беше забравила, разбира се, но измислената лъжа не й донесе никаква полза. Една въшка беше избавила Рюстем, а нея я беше съсипала.

Загубила надежда в майка си, реши за последен път да си опита шанса по друг начин.

Баща й нямаше да отхвърли вече обявения си ферман, но беше справедлив човек. Той беше султан Сюлейман! Не позволяваше крадецът и престъпникът да свличат кожата на държавата, нито пък да ограбват залъка на сираците.

– Много ми е тежко, господарю! – изправи се тя един ден пред баща си.

Падишахът се стресна.

– Болна ли е моята Михримах?

– Не е болна, само че се срамува – наведе глава.

„Аха, оная работа!“ – помисли си Сюлейман. Дотам ли опряха нещата в навечерието на сватбата? Не й ли бяха обяснили нищо по този въпрос разните му там гувернантки, наложници? Той дори разреши на Рюстем да влиза в двора на харема, в Розовата градина. Само и само Михримах да разбере, да научи някои неща.

– От какво се срамуваш? – продума тихо. За повече не посмя да попита. – Ще кажа на Хюрем ханъм да прояви малко интерес по този въпрос. Сконфузи се, като видя, че баща й я разбира погрешно: – Не! Не е това, което си мисли господарят!

– Виж ти, виж ти! – разсмя се чистосърдечно Сюлейман. – От къде на къде нашата дъщеря ще знае какво смята баща й, та казва, че не било така? Виж я ти хитрушата. Тогава за какво става въпрос?

Михримах раздвижи устни, опита се да каже нещо, преглътна и изстреля думите.

– Такова... Срам ме е от Рюстем.

„Никой не е поговорил с това момиче!“ – си рече наум. А на Михримах добави, притеснявайки се да я погледне в очите:

– Отначало е така... Плахост, срам... после изчезва.

Явно този неин баща, който от половин дума се сещаше какво му казва, днес не можеше да разбере нищо.

– Такъв срам не изчезва.

– Изчезва, изчезва. И майка ти навремето се срамуваше от това, но изчезва.

– Татко! – тропна с крак Михримах.

Тогава Сюлейман разбра, че става въпрос за нещо сериозно. Вгледа се внимателно в очите на дъщеря си.

– Срам ме е от Рюстем. Защото той е крадец. Този срам изчезва ли?

– Какво?

Ох! Зарадва се Михримах, че долови гняв в тона на баща си.

– Да! Той е един крадец!

– Дава ли си сметка нашата дъщеря какви ги говори?

– И то много добре! Защото си приказвах и с него по този въпрос.

– Еее?

– Нали разбирате? Казах му да не краде повече! – измънка Михримах.

Султан Сюлейман стана от дивана, на който седеше.

– Виж го ти нашия зет! Що за дързост да се забърква с кражби, деградира така! Как ли го прави? Какво ограбва този проклетник!

– Парите на хората!

– Какво!?

Тонът на падишаха беше по-скоро израз на изумление, отколкото на гняв.

– Какво каза, че крадял, Михримах?

– Парите на хората, господарю! Той е крадец! Не ме посрамвай, не ме давай на един крадец!

Ох, ето че го каза най-сетне! Камък падна от гърба й, усети го

– А ти как разбра за това, дъще? Някой ти каза ли? Да не е клевета. Има стотици, хиляди, които не могат да понасят Рюстем.

– Не! – реагира моментално Михримах, преди да е отшумяло действието на думите й. – Сам ми го сподели.

Падишахът напълно се обърка.

– И как е вършел тази проклетия?

– Правел я, и то от доста време! – започна да му обяснява тя. – Подхванал я в Диарбекир. Ако някой по някакъв наложителен повод му тропнел на вратата, той не му свършвал работата, преди да получи пари.

Михримах забеляза как изражението на падишаха се промени. Буреносните облаци се разпръснаха, на тяхното място грейна закачлива истинска усмивка.

– На това се казва рушвет, Михримах, а не кражба! Вземал е рушвет!

– Рушвет ли, кражба ли – все едно! Не е ли престъпление да посягаш на нещо, над което нямаш права? А на всичко отгоре, и да се хвалиш с това наляво-надясно. За всяка работа си имало отделна цена. Някоя за едно акче, друга – за хиляда!

– Гледай ти! Твоичкият определил и ценоразпис за рушветите, а?

Не й хареса тази дума „твоичкият“, но въпреки това кимна за потвърждение.

– Той е крадец! Господарю, не ме давайте на крадец, не ме карайте да се срамувам! – примоли се тя отново.

Султан Сюлейман дълго време се разхожда умислен из стаята. Знаеше, че рушветът и злоупотребите нарушават всички правила на Великата Османска империя. Дори везирите от Дивана престанаха да подават ръка на онези, които безогледно очакваха помощи и услуги от държавата. Колко пъти самият той предупреждаваше Ибрахим паша:

– Недей да правиш тези работи, зетко!

Как Любимеца Ибрахим беше забогатял толкова много? Ами Искендер Челеби – ковчежникът, на когото имаше пълно доверие? Керваните на двореца, златото нямаха чет и брой! След като уби този човек, Ибрахим се опита да присвои богатството му, но навременната намеса го прехвърли в хазната.

Осведомен за всяко нещо поотделно и общо, той си оставаше безпомощен. Трябваше да отсича ръцете, които посягаха към рушвета. Коя по-напред? Като им отсечеше ръцете, тези хора се вторачваха в хазната. Ограбваха докрай Великата Османска империя. Затова обичаше Искендер Челеби. Той вардеше хазната като очите си. Не беше взел дори медно петаче. Е, като пресечеше рушвета, какво щеше да стане?

– Сега и мен ме е срам, Михримах! – продума тихо. Отиде и седна на дивана. – Веднъж да стане твой – какво от това! Ще пресече тази работа. Само че в тази страна не остана и един човек, който да не взема рушвет, дъще!

– Но това е грях! – изумена вдигна глава Михримах.

Сюлейман кимна.

– Виж какво ще ти кажа... Я ела да седнеш до мен!

Стресна се. Не повярва на ушите си.

– Като влязох в Багдат, срещу мен скочи един разгърден мъж. Охраната моментално го хвана, постъпи както му е редът. „Стойте!' им казах. По всичко личеше, че човечецът иска да говори. Казвал се Фузули. . Пишел стихове като мен, редял строфи. „Виж, султане!“ – понечи да ми целуне кафтана. Спрях го. Погледна ме изненадано и рече „На поданиците подадох поздрав. Не го приеха, не било рушвет! Нима и ти не даваш да те почета, преди рушвета да получиш? Добре ли е?"

Султан Сюлейман замълча. Михримах за пръв път видя бащи си, че преглъща с мъка.

– Можеш ли да си представиш, дъще? Робите ще започнат да прощават грехове и на нас!

– Да бяхте го наказали още там, на място!

– Защо? Че е назовал истината ли? – загледа се вторачено в дъщеря си. – Ето какво ще ти кажа сега. Трябва да следиш съпруга си. Да го следиш, да не посяга на държавната собственост. Рушветът е от роба за роба. И този, който взема, и този, който дава, са негодници. Тях Аллах ги накаже. Обаче законът повелява да се отсича ръката, която посегне към държавната собственост. Такъв е законът. Който ще да е посегателят, ако щеш зет ни, ако щеш принцовете ни.

– Значи... – изправи се Михримах и с тон колкото сломен, толкова и назидателен, продължи: – ...за да се въведе някакъв ред сред хората, трябва закон. Посланията са от ден до пладне, забраните също, но законите остават. Не е ли доказателство за това фактът, че още се придържаме към Законника на нашия велик дядо Фатих Мехмед? Въдворете и вие, господарю, такива правила, такава справедливост, че историята да ви нарече Сюлейман Законодателя.

Падишахът не знаеше да се ядосва ли, да се гордее ли. Замисли се „Дете на нейните години ли ми ги говори тези неща? Има право! Михримах има право! Колко струва едно послание, след като справедливостта, извоювана с ятаган, не се отстоява с ред и закон?“

Тя нямаше какво повече да каже. Остави повелителя си сам с мислите си и си излезе.

Михримах плака цяла нощ. Сълзите засъхнаха върху бузите й. Като заспа, й се присъни косматата черна ръка на Рюстем.

АТ МЕЙДАНЪ – ИСТАНБУЛ

26 ноември 1539 г.

Сватбата продължи три седмици. Да уважат султан Сюлейман дойдоха посланици от четирите страни на света, везири, бейове, аги. Всички се включиха. С изключение на Махидевран и престолонаследника Принц Мустафа.

Нямаше полза и от сладките увещания и молби на Хюрем. Вероятно пръв и последен път Сюлейман отказа на жена си: „Не може! Не искам да ги виждам на сватбата!“.

Всъщност той не смяташе, че Хюрем желае Гюлбахар и синът й да пристигнат в Истанбул, обаче се лъжеше. Хюрем наистина го искаше, за да натрие носа на Гюлбахар със своята мощ и с щастието си. За да бъде свидетел как онази се пръска от завист и злоба. Беше замислила да построи шатрата на Гюлбахар до своята. За да се наслаждава на изражението й, на безсилието й, на потиснатостта й, на поражението й.

Колкото й да се молеше да покани Гюлбахар, Негово Величество „султане мой“ не й разреши. Падишахът не се задоволи само с това, ами заповяда в същото време, когато щеше да бъде сватбата, престолонаследникът да сформира мощен съюз и да се дислоцира по границата с Персия.

Туриха казаните да врят на Ат Мейданъ, цели три седмици готвеха храна и храниха хиляди хора. На войската поднесоха пълни тепсии с баклава, раздадоха бакшиши.