Донесе почерняла от мръсотия и мазнотия тава и я остави пред огнището. Отново тръгна към стената. От дупката, която използваха като долап, извади нещо като тенджера. Остави и нея до тавата и се върна. Взе някаква торба от поставката, импровизирана върху забити в стената пръчки.

С триста зора се върна пак при огнището. Докато сядаше, в белите ями на мястото на очите се разля червена вълна.

Веднага наля в тенджерата вода от близката стомна. После взе тавата и изсипа в нея нещо от торбата.

Вдигна глава нагоре, като че ли щеше да вие. Белите ями на мястото на очите й пламтяха като факли.

– Повелителю на Мрака! – изсъска тя. – Господарю на тъмнина сили! Покажи ми Ездача на греха, врага на Светлината!

Хвана тавата за дръжката и я поднесе над разпаленото като кел дърво.

– Покажи ми гооо!

Гласът на старицата започваше от басовите нотки и се изливаше на талази, на талази все по-нагоре.

– Хей, Принце на огньовете!... Призови всички духовеее, покажи ми гиии....

Ведно с дима, от тавата се разнесе пъжъркане и странна миризма.

Изведнъж Дюрдане започна да си движи главата на всички посоки, сякаш се опитваше да види нещо. Цялото й тяло се затресе така, сякаш наистина вече виждаше. Едва успяваше да удържа тавата над огъня. Пъжъркането, миризмата и димът изпълваха цялата съборетина, а този път тя крещеше:

– Какво има в бъдещето?... Духове мои, самодиви, господари, повелители на тъмните сили, покажете ми бъдещето... Покажетеее... Покажетеее...

Извисеният й в писък глас постепенно стихваше, с последни усилия дръпна тавата от огъня и изсипа нещото отвътре във водата в тенджерата.

С ужасно пъжъркане от нея се издигна цял облак пара.

От устата на Дюрдане се засипаха вече съвсем неразбираеми звуци и приличаха на някакво ръмжене, но не и на човешки глас:

– Емеее... котемия... бутанъ... мелааа...

Със смразяващ писък Дюрдане се строполи на пода. Тялото й се разтресе още веднъж. Гърчовете постепенно затихнаха, докато най-после сгърченото й на две тяло се отпусна в съвсем неподвижна поза.

Вратата се отвори. Емине влезе, прегърнала няколко парчета от дъски, и видя проснатата до огнището Дюрдане.

– Дюрдане!

Тя не помръдваше.

– Не ми прави номера, смахната вещице! Ето, донесох ти дъски. Стопли си проклетите кокали.

Нямаше никакво движение и след тази новина, затова тя се наведе и я погледне. Тогава видя тенджерата и тавата. Измърмори нещо и побутна старицата.

– Дюрдане... Дюрдане! Ставай!

От устата й се изниза дълбок гърлен стон, като от седмия кръг на ада.

– Ставай! Ставай! – още веднъж я разтърси Емине.

Отвори клепачи. Черните й очи отначало гледаха безизразно. Прошепна:

– Емине!

– Емине, я! Какво си мислиш! Хайде ставай да разпалим този огън. Току-виж, като се върне от Ат Мейданъ, Назенин пипнала нещо и го донесла за готвене. И на чорба съм навита. Ей такава, топличка.

Дюрдане се изправи. Устните й още потреперваха. Емине си помисли, че се е простудила. Начаса хвърли една-две дъски в жаравата на огъня.

– Дойдоха, Емине!

Ръката на Емине увисна във въздуха. И бездруго се беше досетила по тенджерата и тавата.

– Пак ли?

– Да, пак!

– Виж какво, смахната вещице! Разправяй ги на другите, те могат да ти повярват, но Емине няма да се залъже с приказките ти за разни пшеници!

– Дойдоха! – изпъшка отново старицата. – Показаха ми бъдещето!

Емине й отговори с кръшен смях.

– Бъдещето, а? Като преди седемнадесет години ли? И преди седемнадесет години, в деня, когато се роди, те ти показаха бъдещето на принцеса Михримах. Нали нямаше да узнае какво значи любов? И изобщо нямаше да бъде щастлива? Нито щяла да обича, нито ще бъде обичана... Я се заслушай, вещице! Не чуваш ли тъпаните! Цял Истанбул е на крака. Сватба има, сватба!... Виж, дъщерята на султана се жени. Къде останаха онези страшни предсказания, а? Боже, боже!

– Видях го, Емине! Видях го, ти казвам! – Старицата сграбчи Емине за двете рамена и я разтресе. – Всичко видях! Повярвай ми! Показаха ми бъдещето й!

Емине се изуми от силата на тази старица, която не можеше да стои права на краката си. „Аллах да я накаже!“– измърмори си наум. Мразеше тези нейни занимания с духове и орисници. Не искаше ди и ги споделя. Жлъчката й се пукаше от яд. Назенин беше същата като тази. Реши при първа възможност да се отърве от двете откачалки. „Иначе и аз някой ден и аз ще лудна!“ От двадесет години всеки божи ден вземаше такова решение, но ето че все не ставаше. Нещо сякаш й връзваше и ръцете, и краката. Така поне го усещаше.

– Остави ме! – опита се да отблъсне ръцете на старицата, но не успя. Пръстите на Дюрдане се бяха вкопчили в нейните като стоманени ножове.

– Стискаш ме, по дяволите, пусни ме! Ще ми изгният месата!

– Видях го, Емине! Показаха ми го! Видях бъдещето на единствената дъщеря на султан Сюлейман и московчанката Хюрем. Знам го вече. Показаха ми го!... Показаха гооо!... Показахааа!...

– Така ли? – извика Емине и скочи на крака. – Така ли? Я да видим какво ти показаха? Ха, спри, не ми го казвай! Първо да узная другото. Кой дух ти го показа това бъдеще? Оня със зелената шапка или другият с червената опашка! Или третият, който ти взема ума от главата? Или дето не излиза от леглото ти?

Тъкмо щеше да избухне в смях, когато с ужас забеляза как черните очи на старицата започнаха да се превръщат в бели дупки...

– Показаха миии... – настоя Дюрдане. Гласът й отново не беше нейният.

Емине взе да отстъпва назад, назад, към вратата.

– Какво ти показаха? Какво има в бъдещето й, а? Какво е бъдещето на Михримах?

– Кръв!... – изстена старицата.

Тялото й отново се тресеше в ужасни гърчове.

– Предателство!

Ръцете на Дюрдане внезапно се протегнаха като изстреляни от пружина към Емине, като че ли се опитваха да я сграбчат.

– Сълзи!

Емине отвори вратата.

– Разправяй ги тия на шапката ми, вещице! – извика оттам. – Кой-е по-щастлив на този свят от принцеса Михримах? Необятната столица празнува нейната сватба. Всички се смеят и танцуват. И ти, и откачалката Назенин преди седемнадесет години отворихте ей такива злобни усти, в деня, когато тя се роди. Изрекохте същите лъжи. Кръв, предателство, не знам още какво... А къде, къде са тези лъжи? Дъщерята на султана е щастлива, много щастлива. Набийте си това вече в главите...

Емине имаше намерение да продължи с крясъците си, но Дюрдане започна да си върти главата така, като че ли щеше да се откъсне. Все по-бързо и по-бързо...

– Смърт! – изръмжа беззъбата й уста, разхвърчаха се лиги.

Пред нея съскаше не Дюрдане, а сякаш някаква змия.

– Олеле! Олеле!... Смърт! Кръв!... Сълзи!... Черни като катран облаци!... Ох, горкото момиче!... Нещастната принцеса!... Недолюбената Михримах!...

Емине не можа да издържи повече, изхвърча навън и хукна да бяга като луда! Никога повече нямаше да се върне в онази съборетина!

АТ МЕЙДАНЪ

Истанбул, ноември 1539 г.

Сватбата беше за чудо и приказ. Османската империя ознаменува победата с три щастливи празненства. Единствената дъщеря на падишаха, красавицата на красавиците – принцеса Михримах – се омъжи за новоизгряващата звезда Рюстем паша. Направиха сюнетите и на принц Баязид, и на принц Джихангир.

Трите тържества се проведоха в двореца на Ат Мейданъ. Любимеца Ибрахим паша вече беше забравен, но издигнатият от него дворец, който оповестяваше на света, че е по-могъщ, по-богат и по-далновиден от султан Сюлейман, си стоеше на мястото.

Още нещо беше забравено. Прякорът на жениха на Михримах изчезна Въшльото Рюстем, появи се Щастливеца Рюстем.

Още като настъпи хиляда петстотин тридесет и деветата зима, Михримах знаеше, че сватбата й ще се направи през тази година. Само че никой не й казваше месеца, седмицата, деня. А и тя не питаше. "Бедата беше наблизо, но кога?

Разбра едва когато принц Джихангир се втурна в стаята й с два реда сълзи от двете очи. Момченцето се мяташе от едно място на друго. И Михримах, и Нурбану, която вече също като Есма не се отделяше от нея страшно се разтревожиха. И трите момичета се хвърлиха към него.

– Моят принц! Моят шах!

– Ще ме заколят!

– Какво!?

Писъкът нададе Нурбану. Обзета от ужас извика:

– Никой тебе няма коли!

Нейният вик заглуши писъците на момченцето. За миг дори Джихангир спря да крещи и се загледа в това странно, но много красиво момиче.

Михримах притегли братчето си по-наблизо и се опита да го успокои.

– Може ли такова нещо?

– Може! – викна отново Джихангир. – Мен ще ме заколят!

Сълзите се стичаха по прелестните му бузки. Слабото му болнаво телце се тресеше в ридания. Михримах имаше чувството, че късат, чупят нещо вътре в нея. Колкото пъти погледнеше Джихангир, толкова пъти я обземаше това усещане. Направо кръв капеше от сърцето й. „Ах, горкичкият ми принц!“ – си каза безгласно. А като въздъхна дълбоко, приласка братчето си:

– Няма да те оставя на никого! Никой няма да те заколи!

Момченцето прегърна кака си през талията с дълбока надежда.

– Няма да ме оставиш, нали?

– Няма да те оставя, скъпи! •

Риданията на Джихангир полека-лека преминаха във въздишки, така проблемът беше решен. Гувернантката му Фатма влезе съвсем разстроена и от нея разбраха, че въпросното колене било празник за сюнета.