– Ами минаретата? – попита, за да смени темата. – Решихте ли те къде ще гледат?

– Ето в това е тайната, принцесо!

Лицето на Михримах пламна. Пак ли тайна? Отправи поглед към Майстор Синан. Спокойствието и усмивката по лицето му я изумиха.

– Каква е тази тайна, повече няма да ви питаме. И да ви заповядаме, няма да ни я кажете.

Напразни останаха усилията гласът й да не прозвучи хладно, но главният архитект този път витаеше някъде другаде.

– Това не е тайна на покорния ви роб Синан, принцесо! – продума съвършено спокойствие той. – Ваша е. И да искам, не мога да я издам. Тайната на принцеса Михримах не се споделя. Който умее да гледа, вижда.

Видя, че тя не го разбра, и се засмя.

– А пък за да я види... – разпери пръсти върху плана – ще изчака, като минаретата се извисят.

МОРСКИЯТ ДВОРЕЦ

Истанбул, октомври 1538 г.

Първо пристигна новината. Единият от двамата изпратени от Хайредин паша вестоносци отиде при султан Сюлейман, другият остави посланието на адмирала в покоите на принцеса Михримах. Ръцете й се трепериха от вълнение, докато разчупваше печата.

Под печата на Хайредин паша имаше само две изречения: „Убедително завоевание! Акваторията на Превеза е увенчана с победата на флотилията на Михримах!“

Направо литна от радост. По устните й затрептя мелодията на песента, която моряците изпяха за нея, стори й се, че чува техните далечни гласове.

Вечерта падишахът оповести подробностите:

– При Превеза Хайредин паша разгромил сформираната по заповед на папата флотилия на кръстоносците. Капитанът, който донесе съобщението, каза, че дотогава това била най-голямата армада, вдигнала платна в Бяло море – корабите на Испания, Венеция, Генуа, Холандия, на северните страни и на още знайни и незнайни държави. Тези, които нямали морета и кораби, дали злато. Отворили и хазната на папството. Вложили пари в стотици бойни кораби. А ето на, флотилията на Михримах, която построихме с медните монети на нашата принцеса, се разгънала като полумесец. Врагът нападнал, полумесецът се разгърнал. Врагът пак нападнал, полумесецът пак се разгърнал. Когато наши кораби отплували на две страни, неверникът сметнал, че капитаните ни бягат. Обаче героите ни изненадващо се върнали. Помогнал им и Аллах, надул платната ни с толкова силен вятър, че двата върха на полумесеца набързо се затворили. Загърмели с барута, замятали гюлетата, завъртели с ятаганите. Вражеските кораби не могли да помръднат. Моите моряци превзели с абордаж някои от тях и посекли с ятаганите си заварените там неверници. Опожарили стотици бойни кораби. Хоризонтът на Превеза бил обвит в толкова черен дим, че затъмнил и слънцето. Адмирал Андреа Дория едва успял да си спаси живота. От съглашението Рим-Испания-Венеция не излязло нищо добро. Бяло море вече е под сянката на нашия флаг.

Флотилията на Михримах беше посрещната в Истанбул с огромен възторг. Хората се струпаха и по двата бряга да приветстват преминаващите кораби. По морската повърхност плуваха милиони разпръснати венчелистчета от рози. Когато покрай Сарайбурну навлязоха от открито море в Босфора, вятърът, който издуваше платната им, стихна. Корабите приветстваха падишаха, а султан Сюлейман – своите победители с насрещни топовни салюти.

Михримах посрещна флотилията върху терасата на Морския дворец, на същото място, откъдето я беше изпратила. Строените при перилата моряци видяха как се развява белият ешарп на изправената върху терасата в Морския дворец изящна като върбова клонка принцеса. Мъжките гласове с все гърло запяха песента на Михримах. Дългите весла отново изплющяха върху морето, разпръсквайки наоколо златни мехурчета.

– Честита победа, Михримах! – поздрави я падишахът. – Флотилията на Михримах е герой!

Михримах обаче не можеше да се зарадва от все сърце. На толкова голяма победа подобаваше и голямо честване – голямата сватба, с която щеше да се ознаменува победата! Само че същата тази сватба – празник на победата – щеше да означава нейната смърт. Невинната като дете, красивата, умната, изпълнената с обич и нежност Михримах щеше да умре! И щеше да се роди някаква друга, непозната и за самата нея Михримах. А тази, новородената Михримах, я плашеше.

В КРЕПОСТТА

Истанбул, 1539 г.

– Хвърли още малко дърва в това огнище! – измрънка старицата. По-младата се обърна и я изгледа накриво.

– Не питаш дали са останали дърва?

Тя се надигна изпод дрипите, в които лежеше. Наметна един от използваните като юрган чували на гърба си. С тежки накуцващи стъпки отиде при огнището и клекна до него. Протегна ръце над загасващия пече пламък: искаше да се възползва от неговата топлинка.

– Замръзвам.

– Времето не е застудяло чак толкова. А пък и вътре не е по-студено от навън. Като хване големият студ през зимата, какво ще правиш?

– Ако съм жива дотогава – отговори й старицата. – Знам си, ще ме убият или болките, или студът.

Обърна се към жената, която не искаше и да я чуе, а само се мотаеше из стаята и се правеше, че върши някаква работа. На мъртвешката светлина от огнището устата й приличаше на тъмна пещера, само за миг там се появи и пак изчезна единственият й останал зъб.

– Ако не едното или другото, ще ме довърши, Емине, твоят език!

Емине остави работата си, едвам се изправи оттам, където се беше навела, сложи ръце на кръста и пристъпи към старицата. Лицето й имаше израз на ловуващо кръвожадно животно, готово да скочи върху жертвата си.

Ти, Дюрдане, всичките ще ни погребеш! Твоите духове те пазят!

В полутъмната съборетина се разнесе ужасен смях. Дюрдане се успокои малко.

– И моите духове мръзнат! – изхърхори тя.

Тонът й този път беше заплашителен.

– Хвърли в това проклето огнище две-три трески. Не върви да ядосвам духовете си.

– Ето на, гори. И да ти кажа ли нещо? Теб вече и огньовете на ада няма да те стоплят.

– Това пък какво значи?

– Сърцето ти е изстинало! – заяви Емине и се върне, работата си. – Щом толкова искаш, излез навън, донеси две-три трески и ги хвърли в огъня. Сетне и тях няма да ги има, така да знаеш. Ако Глезлата не донесе нещо, нито ще имаме какво да горим, нито какво да хапнем.

Сред кашлица и хрипове старицата до огнището отново избухна в оня ужасен смях.

– Какво ти е толкова смешно, Дюрдане? Казвам ти, гладни сме!

– Че аз не се смея на това!

– На какво тогава се смееш?

– На тази Назенин, дето ходи като рак.

– Какво смешно има в нея? Я се виж ти!

Дюрдане се заливаше в смях:

– Назенин, а, Назенин! Чудна работа, нали? Какво ли не си съчиняват хората, като избират име! Какво било то, Назенин! Абе родителите й изобщо ли не са се сетили, че и тя ще остарее? Жената не може да си изправи кръста. Едното й око гледа към Ханя, другото към Каля - измършавяла от старост, ама не щеш ли – името й Назенин48. Глезена, глезена, няма що!

– Я се виж ти! – опъна й се Емине. – Кой знае зад гърба ми, какво плещиш и за мен! Човек трябва да има поне малко срам.

– Че какво има като за срам? Лъжа ли е? Я си представи, моето име беше Тюлдане, Фирдевс или Нурхаят? С тази сбръчкана физиономия що за роза щях да бъда, я кажи!

– Не се бой! – изсъска тя към старицата. – Нищо няма да ти кажа – изсъска тя на старицата.

Емине се усмихна за пръв път.

– Я да видим на каква примка обеси и моето име.

Дюрдане я погледна с раззинатата си в отвратителен смях еднозъба уста.

– И твоето име е такова. Странно. Емине. Вай, вай, вай! Емин49, значи! Открай време знам, че най-изкусният джебчия в тази огромна столица е жена на име Емине. Хората си мислят, че султан Сюлейман издържа цяла армия заради неверниците. А си нямат и понятие, че нашият господар храни войската, за да пази двореца му от твоите посегателства.

Емине се зарадва на хвалбата за нейните кражби.

– Стига деее! – закърши глас с поласкан тон. – Който те чуе, ще си помисли, че ще окрада целия свят. А то – само едно-две дребни неща. Че да се понапълним малко с туй-онуй.

Умилостивена от похвалата, Емине реши да позатопли Дюрдане. Затвори приспособената врата на съборетината. Заедно с дневната светлина вътре нахлу и вятърът. От резкия вихър пламъкът в огнището се разпокъса. Един-два от постланите на пода чували се разхвърчаха. Някаква хартия полетя и кацна в друг ъгъл.

– Затвори тази проклета врата! – викна Дюрдане. – Ще ме простудиш още повече!

– Стига си крещяла! Отивам да намеря нещо за горене.

Затвори вратата. Вътре всичко потъна отново в мрак.

– Добре! – викна Дюрдане. – Не се бави! Ако огънят угасне, ще ме откриеш умряла!

Знаеше, че Емине изобщо нямаше да чуе предупреждението й. И без това дори не й отговори.

Дюрдане още известно време си топли ръцете с протегнати към огъня длани. Задържа поглед в трептящия танц на постепенно загасващия огън. Очите й бавно се затвориха.

Остана така неподвижна още няколко минути. Изведнъж цялото й тяло се затресе. Сбръчканите й клепачи се отвориха. Само че на мястото, където преди малко бяха очите й, сега отраженията на огъня проблясваха в две злокобни бели ями. Тялото й се разтресе още веднъж.

– Дойде ли?

Устните на Дюрдане изобщо не помръднаха.

– He те очаквах!

Гласът й напомняше свистене.

Наостри уши, като че ли слушаше някого. Кимна с глава: „Добре!“ Изправи се с усилие. Разтършува се из стаята за нещо.