– Само почакай! Ще видиш как ще се промениш! Как ще се привържеш! – говореше майка й, но нямаше какво да променя.

– Нурбану! – представи му тя момичето. – Можете да я считате за землячка. Албания е близо до Венеция, нали? Нурбану наскоро пристигна от Венеция. Истинското й име е Сесилия. Ще остане вече при мен, променихме й името на Нурбану.

Лъстивите погледи на Рюстем още пъплеха по момичето. Очите му направо можеха да изскочат от орбитите си.

– Чудесно, чудесно, много уместно, принцесо!

Михримах продължи нататък и мина покрай Рюстем. Очакваше от момичето някаква реакция, някакво мнение, но такова нямаше. Нурбану вървеше до нея мълчаливо.

– Еее! Няма ли да кажеш нещо? Как го намираш?

– Традиция това у вас? – попита момичето.

– За какво питаш?

– Възрастни мъже само... малки... момичета обичат?

Изглеждаше дълбоко умислена, сякаш се опитваше сама да отговори на въпроса си:

– Синан възрастен? Рюстем възрастен? Сестрата малка.

Михримах се ядоса. Тръгна по-бързо, отдалечи се. Ето така чужденката й зашлеви истината – право в лицето. Възрастен беше Рюстем, много възрастен!

За Синан изобщо не се замисляше. Нурбану й беше казала: „Този човек обича Михримах“, но тя лично не допускаше ни най-малка вероятност това да е истина. А и да я обичаше, какво от това? От Есма бе чула, че има дъщеря на нейните години. Естествено, той обичаше и Михримах като собствената си дъщеря. Какво лошо имаше в това?

А плюс това нали беше и обидена на Майстор Синан.

– Хайде, върви! – полу на шега, полусериозно скастри строго изостаналата по-назад Нурбану. – Възрастни-невъзрастни, ето на, дават ни на тях!

***

– Пристигна главният архитект! – обявиха и това я учуди.

Изобщо не очакваше Синан да ги посети в такъв момент. Онзи спор за тайната направо се изпречи като черна котка между тях. От Есма научи, че главният архитект идваше при майка й, за да я информира как върви строежът на приюта, но си тръгваше, без да се отбие при нея.

„Няма очи!“ – си мислеше Михримах. Явно беше обиден. „Какво означаваше това? – питаше се тя, щом се сетеше за тайната. – Нямало да ми я каже дори и да му заповядам!“ Ако искаше, щеше да я каже. И Синан ага сигурно не се чувстваше добре от нейния упрек. „Заслужава си го обаче! – косеше се отвътре Михримах. – Когато му дойдело времето, тогава щял да я сподели. Виж го ти! Може пък ние тогава да нямаме време да го чуем! Така де!“

Покани го вътре гувернантката й, Михримах предпочете да остане безответна, все едно не знаеше, че е дошъл, ами просто си седи на прозореца и гледа навън. Сама не беше наясно защо го прави, но така й дойде отвътре. Той беше наказаният!

– Принцесо! – продума тихо зад гърба й Есма. – Главният архитект Синан ага!

Едва тогава се обърна в профил:

– Така ли? Добре дошъл!

Дори това полуобръщане, хладното й отношение, обиденият апатичен поглед беше достатъчно за Синан. „Ето на, сега слънцето изгря за теб, Аърнаслъ! Слънцето, което те дарява с живот!“

Наведе глава и поздрави Михримах.

Под мишницата си пак носеше куп рула.

– Желаете ли нещо, Синан ага?

Гласът й беше толкова леден, колкото да издаде дълбоката й обида. Синан усети да го полазват тръпки. „Ей, старче Синан! -въздъхна ти – видя ли какви си ги надробил? Още ти е сърдита. Ами ако не я видя повече. Ако каже не идвай повече тук! Какво ще правиш тогава?“

Нищо не можеше да направи. Не беше ли погребал своята любов дълбоко в сърцето? Не беше ли заключил устата на това свое сърце! Вливаше отровата в него – и го правеше всяка нощ. Слагаше глава върху възглавницата до жена си, обръщаше й гръб и вперваше очи през мрака в стената. Рисуваше върху тази стена картините, плановете, кубетата на своята фантазия. А погледнеше ли към дъщеря си, потъваше вдън земя от срам.

– Завърших изчисленията! – измънка смутено той.

– Така ли?

Въпреки апатията в гласа й, допълни:

– Вече знам къде ще построя сградата, с какво изложение ще бъде и къде ще издигна минаретата.

– Добре.

Внезапно Михримах установи, че й харесва да наказва този мъж. „Какво става? – запита се сама. – Липсва ти само камшик в ръцете. Пред теб стои един разтреперан възрастен човек. Не те ли е грях?“ Вътрешният й глас се опъна: „Не! Да не беше подхвърлял такива приказки за разните му там тайни. Да си беше казал открито каквито тайни има“. Михримах обаче реши да не се вслушва в него.

– На тази база разработих всички планове на строежа. Помислил съм, че принцесата ще пожелае да ги види.

В тона на Синан също звучеше обида. Стоеше така, като че ли ей сега ще й хвърли шумолящите под мишницата му планове и ще побегне. Михримах за пръв път не можа да забележи познатата светлина в неговите очи.

– Добре сте си помислили! – обади се тя, опитвайки се да стопли и гласа си, и погледа си. – А ние бяхме решили, че главният архитект ни е сърдит.

Синан улови промяната. В душата му напъпи надежда. Устните му между бялата му брада и мустаците промълвиха: „Господи Боже мой. Ти отново ми възвръщаш светлината“.

Направи лек поклон и пристъпи към масата. Разстла върху нея едно огромно руло. Хвана го с две ръце, за да не се навие обратно и да се затвори. Като видя това, Есма се втурна навън и донесе две газени лампи. Остави едната в единия край, втората – в другия.

Синан се отмести леко встрани да стори място на Михримах.

– Хайде да видим сега какви чудеса е изрисувал нашият Майстор Синан!

Тя се приближи до масата. Пред очите й се появи макетната скица на една внушителна сграда, която сякаш ей сега щеше да изскочи от хартията и да се извиси пред нея в цялото си великолепие.

Неволно се задъха от възхищение. Сградата напомняше силует на жена с развети поли.

Опитвайки се да не прояви неуважение към господарката си, Есма също надзърташе през рамото на Михримах и гледаше чертежа като омагьосана.

В един момент Михримах усети, че дъхът й секва. Сложи ръка на сърцето си и възкликна:

– Боже мой! Боже мой! Майстор Синан! Това е нещо изумително!

Не само на Михримах й секна дъхът! Пролетното ухание от плътта на Михримах, застанала съвсем близко до него, за да види чертежите, направо зашемети главния архитект. По съвсем други причини той възкликваше с все по-надигащия се в него плам:

– Боже мой! Боже мой!

Когато се посъвзе, Синан каза:

– Надявам се да е достоен за славата и красотата на моята принцеса! – Гласът му бе трепетен и свенлив. – Сътворих този профил на развята пола, за да пресъздам изяществото на вашата фигура. Ако не ви харесва...?

– Какво говорите? – пресече го Михримах. – Само не ми казвайте, че не си давате сметка какво красиво нещо изкарвате на бял свят. Кой знае като творението се появи...

Не успя да продължи. Дъх не й остана. Успя само отново да промълви:

– Господи!

Не можеше да откъсне очи от хартията.

– Както бяхме говорили по-преди – започна да обяснява Синан, -ще построим джамията на самия бряг. С гръб на изток, с лице на запад, вижте, от източната, северната и южната страна има по три полукубета, на фасадата към запад не сложих кубе. Погледнете ли от тази страна, вие ще можете да виждате в цял вид кубето, което вашият роб Синан ще окачи на небето специално за вас!

– Чудесно! Ще го виждам ли и от стаята си?

Лицето на Синан вече беше озарено, очите му блестяха.

– Ако ви помоля... Принцесата ще дойде ли насам?

Отвори жалузите на прозореца върху облицованата с фаянсови плочки лява стена.

– Елате, погледнете.

Михримах пристъпи към прозореца. Синан лекичко се отдръпна и посочи с ръка.

– Ето там ще се извиси! – възторжено заяви той. – Видяхте ли През този прозорец ще можете спокойно да се любувате на цялата сграда, на минаретата, на всичко!

За да вижда по-добре, Михримах се доближи още повече, ешарпът на главата й се плъзна по рамото му, ароматът на разпуснатите й до талията коси омая Синан, отнесе го в други светове.

– Простете! – отдръпна се той веднага.

Михримах погледа още малко през прозореца, представяйки си сградата, която щеше да се издигне на отсрещния бряг, където и зеленината на склоновете се потапяше в морето. После отиде при Майстор Синан, който вече се беше върнал до масата.

– Кога ще е завършена? – Гласът й прозвуча така, сякаш му казваше да я завърши още утре.

Главният архитект се засмя.

– Ако остане на вашия роб, веднага щеше да я завърши, щеше ми се да я поднесе като сватбен подарък на своята принцеса.

От вълнение Михримах не долови пък оттенъка на разочарование в неговия глас.

– Само че строителството е трудна работа. Не можеш да го претупаш набързо. Градежът на камък върху камък отнема години.

– Колко години, Майстор Синан?

Синан се обърна, зачезна в сините очи, на които не можеше да се насити, но и от които направо се боеше. И запелтечи:

– Ами такова... Четири години, може и пет... А може и по дълго време.

Михримах нацупи недоволно устни.

– Направо си признайте, че ще я видим чак като остареем!

Синан се олюля, сякаш го пронизаха с нож в гърдите.

Така съжаляваше, че наговори на Михримах такива врели-некипели. Щом тя щеше да остарява, на него какво му оставаше? Може би един живот нямаше да му стигне, за да завърши своето творение?

Майстор Синан положи неимоверни усилия да се съвземе.

– Може ли такова нещо, принцесо? – промълви. – Ще я притежавате през най-цветущите години на своята младост. Ние обаче...

Михримах начаса се зае да излекува раната, която отвори със своята безпардонност.

– Вие обаче ще бъдете в най-зрелия период на вашето творчество.

Видя, че думите й не стигнаха, за да възвърне набързо погасналата светлина в неговите очи. „Нали забърка кашата, сърбай си я сега!“ - каза се тя на себе си.