Никой от тях не знаеше защо е там. С изключение на султан Сюлейман. И никой, естествено, не питаше.

Но в един момент очакването приключи. В полезрението им откъм Черно море се появи една огромна черна галера. И платната й бяха катраненочерни. От тумбестите й бордове се подаваха червени весла – като протегнати дълги ръце те едновременно се вдигаха нагоре, едновременно се спускаха в блесналото с позлатените си от слънцето води море и едновременно разпръскваха навред дъжд от капки.

После се появи друга галера. И още една. И още една.

– Ето я! Флотилията на Михримах! – обяви султан Сюлейман.

Михримах не можа да овладее щастието и гордостта си. Сълзите и бликнаха като порой. Макар че не разбираше защо единствената му кака плаче, Джихангир я прегърна с тънките си ръчички през талия и тихо й каза:

– Не плачи! Моля те, не плачи!

Шестдесетте големи бойни галери, заобиколени от цял куп галеони платноходи и товарни кораби, преминаха една след друга пред тях. От червената галера точно в центъра на шествието се развяваха червено зелените знамена на Великата Османска империя и отличителният флаг на адмирал Хайредин паша. В един момент друг трепет стисна сърцето на Михримах. Бавно погледна през рамо изправилата се зад гърба и Есма. И тя разбра – в този час нейната господарка беше изпълнена със спомена за деня, когато се качиха върху палубата на кораба на Хайредин паша и там се срещнаха с Исмаил от Алаийе.

Когато попаднаха точно в обсега на падишаха, веслата в един миг се изправиха към перилата и останаха да стърчат така, досами илюминаторите. И се случи още нещо, което прониза Михримах право в сърцето. Откъм адмиралтейския кораб прогърмя мъжки вик:

– Дестур!47

След него от стотиците галери дръзките, чистосърдечни, искрени, неподправени мъжки гласове подхванаха онази песен. Мелодията отекна първо в склоновете на Юскюдар, после се разля върху терасата на Морския дворец отсреща, откъдето ги наблюдаваше падишахът заедно с цялото си семейство.

Моретата са ни домът, вълните – нашите другари.

Надбягваме се с вятъра, опиваме се с урагани,

не знаем що е страх, връхлитаме върху врага.

Дано помолиш се за нас, сестрице Михримах!

Това бе песента на Михримах!

Песента, припявана от моряците с любов и копнеж от деня, когато тя се качи на кораба на Хъзър Реис и когато шестдесетте галери бяха строени по доковете в корабостроителницата на Златния рог. Изслуша я безмълвно и със страхопочитание. Михримах не можеше да се огледа встрани и затова не знаеше има ли някой, който да не плаче „Мехмед и Селим със сигурност не ронят сълзи!“ – реши наум. Сетне се засрами от това свое заключение и си каза: „Ами като не плачат, да не плачат!“ Това си бяха нейните галери. Това си беше нейната флотилия. И без да помисли дали е по правилата или не, дали е възпитано или не, дали отговаря на порядъка или не, без да я интересува дали е позволено в присъствието на падишаха да направи това, което щеше да направи, тя вдигна ръка и започна да маха за поздрав към цялата флотилия. Поздравяваше моряците, които й бяха поднесли най-хубавия подарък! Терасата на Морския дворец вече започваше от златистожълто да се загръща в теменужени краски и да чезне в тях, но всички тези мъже видяха как там се развява като същински флаг един бял ешарп.

И в миг се разнесе ужасен трясък. По една и съща заповед, в един и същи миг, всички галери вдигнаха платна. За цялата флотилия на Михримах те бяха безчет и безброй и този трясък беше едновременният сблъсък на вятъра с тях.

Белият ешарп продължаваше да се развява от терасата на Морския дворец, докато флотилията се източи пред тях и с плавно плъзгане по морето изчезна напълно от погледите.

Вечерта вече потапяше в мрак водната шир, когато падишахът повика дъщеря си:

– Принцесо Михримах!

Михримах застана пред баща си прималяла от изживяното вълнение. С плувнали в сълзи очи тя понечи да му се поклони. Султан Сюлейман я спря. Наведе се напред и я придърпа. Разпери ръце, прегърна я и я притисна до гърдите си. Вдиша дълбоко аромата й. Това беше нещо невиждано и нечувано. Наложниците и прислужниците не разбираха какво става и започнаха да се споглеждат с учудване. За тях това представляваше готово поднесен повод за купища приказки.

Още не бяха стигнали до края. Падишахът целуна дъщеря си по челото.

– Принцесо Михримах, нека твоята флотилия да бъде благословена, да се радва на щастие, успехи и нови завоевания! – отправи думи той. - Пожелавам на твоите галери победоносно завръщане!

– Амин! – отговори хор от гласове.

Сюлейман изглеждаше безкрайно щастлив и горд. Наведе се да подръпне и жена си:

– Еее, Хюрем ханъм! – обърна се той към нея така, че да го чуят всички. – Да вземем след победата да вдигнем и тази сватба, а? Нека отпразнуваме успеха и с една хубава сватба!

Главата на Михримах клюмна.

***

След спора за тайната Майстор Синан не се появи доста време. Михримах също нямаше настроение да обсъжда скици и строежи. От една страна, умът й беше във флотилията. Колко ли от корабите щяха да се върнат обратно? Колко ли от нейните галери с тумбести бордове щяха да се завърнат като победители с юнаците си по тях?

– Аллах! – отправяше молитви всеки път. – Запази ги всичките да се върнат така, както и тръгнаха – живи и здрави!

Знаеше обаче, че войната е предопределена съдба, която надхвърли рамките на молитвите. Не си признаваше, но истината бе, че тайно се тревожеше за живота на Исмаил от Алаийе. Сигурно Исмаил беше на една от нейните галери. И сигурно искрящите му огнени очи бяха отправени в далечината да бдят за вражеските кораби.

Една нощ в леглото тя скри лице в длани и промълви: „Господи! Пази го!“

Вярно, беше се сринала. Шокът, който преживя при „Шадраван Чакмъз“, и истината за неговата болест й причиниха непоносима болки, не знаеше, че Исмаил я е скътал като жива някъде дълбоко в своето сърце.

Обидена му беше, но ето на – той беше Исмаил от Алаийе и тя искаше да е жив! Да е на нейна галера и очите му да претърсват морето. Може би като погледнеше в сините води, щеше да се сети за Михримах. Можеше нещо в гърдите му да трепне. Да чуе гласа на сирените, за които й говореше Хайредин паша, но образът на Михримах да го предпазва и той да не се хвърли в морето. А когато развъртеше ятагана пред врага, от очите му да хвърчаха искри. И да се върнеше жив и здрав. Михримах щеше да знае, че той се намира някъде наблизо, че диша същия въздух и че може би съзерцава същите звезди. Това й стигаше.

За бога! Винаги, когато се замисляше за Исмаил, пред очите й се появяваше образът на Рюстем.

Той беше кротък като агне. След онзи първи път те се бяха виждали уж случайно още три пъти. Устата му не произнасяше думичката „не“.

– На вашите заповеди, принцесо!

– Както трябва, така да бъде, принцесо!

– Имате право, принцесо!

– Вие по-добре знаете, принцесо!

– Каквото каже валиде султан, принцесо!

Един ден не издържа и го сряза:

– Рюстем ага!

Знаеше, че той полудява, ако не се обърнат към него с „паша“, но въпреки това нито един път не го назова така, не можеше да го направи. „Ага“ му стигаше. Не изпълни дори и молбата на майка си, само вдигна рамене и я подмина.

Същия ден той преви врат.

– Заповядайте, принцесо!

– Аз не се казвам „принцесо“, Рюстем ага. А Михримах!

Надяваше се, че ако се обръщаше към нея по име, може би в стената, издигната между тях, щеше да се появи пролука. „Щом няма спасение от този брак и ще се живее с него цял живот, ще трябва да се направи нещо. Как щеше да й стане съпруг мъж, който непрекъснато я нарича „принцесо“ и й се прекланя доземи. Как щеше да легне с него?

– Понякога си мислим, че забравяте името ни!

При тези думи Рюстем пусна лисичата си усмивка:

– Как може да го забравим, принцесо?

Тя тупна с крак, остави го там, където си беше, и тръгна да се прибира в харема.

Наред с това, съветите на Хюрем, от една страна, и ужилванията на Михримах, от друга, го вкараха до известна степен в пътя.

Първата работа бе да решат въпроса с ботушите. Поръча цял куп, натяквайки си защо не се е сетил за това по-рано. Падишахът забеляза промяната преди всички.

– Днес видях нашия зет, Хюрем ханъм – съобщи той новината на съпругата си. – Везирството му се е отразило добре. Вече не куцука!

– Не знам дали заслугата е на везирството или на умната ни дъщеря, Ваше Величество, султане мой!

Като видя, че тя се разсмя, и още повече като научи, че Михримах му е казала: „Поръчайте си специални ботуши“, той заповтаря:

– Виж я ти умницата! Гледай каква умница!

В края на краищата Рюстем вече можеше да върви до Михримах, без да се клатушка наляво-надясно.

В действителност Михримах въобще не желаеше Нурбану да види Рюстем. Но не можа да устои на настойчивите й молби:

– Нур-ба-ну не ли сес-тра? – не спираше да мрънка. – Как може крие съп-руг от сестра?

Неправилният й говор и съвсем правилно зададените въпроси умилостивяваха Михримах. И когато работата стигна до неистови молби един ден й рече:

– Добре! Ще го видиш!

Същия ден, надвечер, беше нагласена пак уж случайна среща. Koгато Рюстем се зададе срещу тях, Михримах леко докосна с лакът Нурбану.

– Ето го.

– Кой? Къде?

Стори й се странно, че момичето гледаше към Рюстем, а питаше кой.

– Онзи там, скъпа! Онзи, дето идва насам!

Нурбану го загледа, но нищо не каза. И без това не й остана време да казва каквото и да е. Рюстем се поклони подмазвачески чак до земята.

– Желая ви добро разположение на духа за цялата вечер, принцесо!

Тя прие с дежурна усмивка тази приветствена тирада и в същото време улови лисичите му погледи. Колкото и да се прикриваше, Рюстем не откъсваше очи от красивата Нурбану. Този ден Михримах разбра, че не изпитва никаква ревност. Изобщо не я интересуваше кого ще гледа Рюстем, кого – не, какво ще прави и какво – не. Към човека, за когото щеше да се омъжва, тя не таеше в себе си нищо от това, което се нарича чувство.