– За какво става дума? Надявам се да нямате притеснения за средствата. С фермана си моят баща, господарят, се е разпоредил...

– Не, не! – моментално отреагира Синан. – Не става въпрос за това. Правя си сметката с какво изложение да разположа сградата. И по точно – къде трябва да забия минаретата.

Михримах се разсмя с глас:

– Ами че забийте ги най-сетне някъде!

Ситният невинен смях прозвуча в ушите на Синан като бълбукането на водата, която течеше от мрамора на Чешмата на Дилруба. Той награди веселата закачка на султанската дъщеря с усмивка на възхищение.

– Тази характеристика е много важна. Минаретата трябва да бъдат на такова място, че и след хиляда години да ги погледнат, хората да виждат онова, което съм искал да изразя.

– За бога, Майстор Синан! – сладкодумно се обади Михримах. – Хубаво ни разпалихте любопитството. Какво е онова нещо, което искате да виждат всички хора?

Очите му отново се отнесоха. Явно виждаше във въображението си минаретата на джамията, която щеше да построи. Известно време остана безмълвен за въпроса на принцесата. Михримах тъкмо се чудеше дали я е чул, когато Синан се обади:

– Тайна е, принцесо моя!

Явно се беше завърнал от света, в който потъваше.

– Тайна ли?

– Да, принцесо! Тайна!

Обърната изцяло към тях, Нурбану се опитваше да разбере за какво си говорят. Михримах й го преведе набързо. След това погледна с изражение на палаво дете към Майстор Синан:

– Да бе, да бе, тайна! – После се наведе от мястото си към Синан. - Умирам си за тайни! И от нас ли ги криете? На нас няма ли да издадете тази тайна?

Синан запази мистериозното изражение на лицето си.

– Засега не мога да я споделя дори и с вас.

– Дори и ако поискам?

– Дори и да поискате!

Михримах се изненада:

– Дори и да ви заповядам?

Майстор Синан се изправи доста сконфузен. Усети, че е готов за поражението си в борбата между разума и сърцето. Умът му диктуваше: „Елa на себе си!“ Сърцето пулсираше: „Хайде! Време е! Кажи си думата така, че да я разбере!“.

Мина му мисълта: „Какво ще й кажеш, като попаднеш в капана на сърцето? – „Нищо, че имам дъщеря на твоите години, на теб си отдадох сърцето. Недей отива при оня въшлив Рюстем, душата ми копнее за една твоя усмивка!“.

Михримах видя, че той се бави с отговора, и пак попита:

– Дори да заповядам, пак няма да ни споделите тази тайна, Майстор Синан, така ли?

Остротата и моментално втвърденият като стомана тон в гласа й помогнаха на Синан да изтрезнее.

– Заповядайте ми! – рязко отвърна той. – За една ваша заповед и живота си ще дам, принцесо. Но докато не й дойде времето, няма да разкрия тази тайна дори и на вас!

Михримах разочаровано обърна глава.

– Вие си знаете! – Замълча. Уплаши се, че не е изразила достатъчно категорично обидата си. – А може би когато вие решите да ни разкриете своята тайна, ние пък няма да искаме да я чуваме!

Кръв закапа от сърцето на Синан. „По дяволите! – си рече. – Слънцето угасна!“ Радостта, доброто настроение, трепетите – всичко начаса отлетя. Наведе глава, опита се да изрази покрусата си. Размени още едно-две неща, сетне си събра скиците, отдаде поздрав за довиждане и си тръгна.

Очите на Михримах останаха приковани още известно време във вратата, откъдето излезе. Душата й се стегна. „Защо се притесних! – си каза. – Даже се ядосах. Каква ще да е тази тайна? Каква тайна може да крие от нас един роб? Какво може да представлява тази тайна, че не ще да я споделя дори и по заповед?“

Постоя така, после се размисли: „Ама че човек!“.

– Еее, докъде бяхме стигнали? – обърна се тя към Нурбану.

Изуми се, като видя, че момичето многозначително й се смее.

– Какво?

– Нищо!

– Кажи да видим защо се смееш?

– Аз смея?... Няма, аз не смея!

– Смееш се, смееш се, ето на! Казвай за какво се смееш?

Нурбану се подвоуми. После посочи към вратата и рече:

– Този човек.

– Майстор Синан ли?

– Да, да! Майс-тор Си-нан. О-би-ча Мих-ри-мах!

Накъде го изби това момиче! Щеше да прихне от смях, но не се получи!

– Хайде де! – избухна с непресторен яд. – Нурбану си измисля! От къде на къде!

-Не из-мис-ли! Нур-ба-ну че-те о-ко-то. Си-нан гле-да влю-бен. Тол-коз!

Михримах съпостави думите на Нурбану с тайната на Майстор Синан, която не можеше да бъде споделена, и всичко в главата й окончателно се обърка.

– Нур-ба-ну! Не го-во-ри глу-пос-ти! – изрече, подражавайки разпокъсаното говорене на момичето. – Ако дядо ни Селим хан беше жив, сигурно щеше да изглежда като него.

***

Михримах нямаше представа, че Мерзука отпреди месеци беше доловила искрата, която видя този ден Нурбану.

– Александра! – посочи с брадичка татарката там долу, под камерата с решетката, към Майстор Синан, който в това време обясняваше разпалено на Михримах своите скици.

– Сещаш се, нали?

– За какво?

– Че този човек е влюбен в нашичката.

Отначало Хюрем се накани да отрече: „Врели-некипели“, но после се отказа. Нямаше как да замаже очевидната истина.

– Знам, разбира се... – кимна безпомощно.

Мерзука полудя.

– Какво ще правим, какви ще ги вършим, как така, как? – подскачаше на място и продължаваше да бръщолеви несвързано: – Александра, как така? Щом знаеш, как позволяваш? Този е на годините на баща й!

– И това го знам!

– Еее, тогава?

Хюрем се обърна и погледна строго към Мерзука:

– Учудваш ме, приятелко! Като че ли не знаеш, че и без това я дадох на един мъж, също на годините на баща й!

– Еее, но това е друго. Ами ако момичето му отговори?

– Няма! И да му отговори, Синан е достоен, честен човек. Няма да приеме. Вместо да дава повод за подигравки, че се е влюбил в момиче на годините на дъщеря му, той ще отиде и ще се хвърли в морето.

– Рюстем защо не се хвърля. Недей така, сякаш не познаваш мъжете, камо едно им е в ума на всички до един. Да, възрастен е, но и Синан е мъж. Няма да се хвърли.

– Ще се хвърли, ще се хвърли! – загадъчно промълви Хюрем. Aко не се хвърли, ще му се напомни. Не се бой. И бездруго колко остави до сватбата?

Баща й изпращаше флотилията в Бяло море, когато й заяви, че денят на сватбата приближава.

Тогава, в този ден, тя усети едновременно вкуса на сълзите от радост, скръб и радост.

Падишахът я извика в Морския си дворец и я изведе на терасата.

– Чакай тук! – й каза. – Ей сега ще пристигнат.

Слънцето клонеше към залез. То изглеждаше като разжарена червена топка, която всеки момент щеше да падне в морето. Михримах попита „Кои ще дойдат?“. Ако беше за казване, Сюлейман щеше да го назове. Щом й беше наредил „Чакай тук!“ значи й беше приготвил някаква изненада.

Първото нещо, което й разваляше настроението и пречеше да се наслаждава пълноценно на панорамата, беше присъствието на застаналите в редица зад гърба й братя с по-големите от самите тях capъци на главите си. Единствено малкият Джихангир беше без него. „Горкият малък Джихангир!“ – въздъхна тя. Той беше любимият й брат. Непрекъснато боледуваше. Крехък беше като тъничка клонка от върба. Никога не можеше да застане изправен. Със свито сърце си го представяше: „Как ли ще се държи саръкът на тази глава?“ Колкото повече растеше Джихангир, толкова повече проличаваше и гърбицата му. Заради неправилната форма на гръбнака миличкият й брат стоеше все с превит кръст. Като че ли щеше да се покланя с почит пред някого. Като видя, че кака му е там, умисленото му тъжно личице просветна. Дойде при нея и я хвана за ръката. Михримах го погали по бузите, по косата.

– Качи ли се днес на твоето пони? – попита шепнешком.

Момченцето вдигна глава да я погледне в очите. Тъгата отстъпи място на проблеснал за миг животворен лъч светлинка. Потвърди с глава.

– Браво на теб! – похвали го Михримах.

Това наужким беше тяхна тайна. Баща им смяташе, че още е рано синът му да язди понито. Но не беше точно така. Сюлейман страшни се притесняваше за недъга на това дете. Страхуваше се да не падне и да не си причини нова травма. И ето на, беше измислил този изход. Започнеше ли Джихангир да му се моли да възседне понито, той му отговаряше все така:

– Почакай! Само да пораснеш още малко. Само да усвоиш добре четенето и писането. Само да направим сватбата на кака ти!

Минаваха дни, минаваха месеци, а списъкът с нещата, който започваше със „само да...“, ставаше все по-дълъг и дълъг.

Това, което падишахът не знаеше – а може би знаеше, но не се издаваше, – беше, че Хюрем и Михримах, без да му казват, бяха разрешили на момчето да възсяда тайно своето пони. Двама коняри хващаха едновременно дребното животно за юлара, Джихангир правеше половинчасови обиколки из градината и от радост, щастие и гордост, че се справя с тази работа, лицето му си възвръщаше нормалния човешки цвят.

Принц Мехмед така и не поздрави сестра си, но скришом от баща си направи знак на Михримах: „Какво става тук?“. Направо полудяваше от това самовлюбено негово поведение. В отговор тя само извърна глава и вдигна рамене. Не обичаше и Селим, но той поне не беше такъв надут като Мехмед. Имаше си собствен свят, а според думите на Есма, беше започнал даже тайничко да си попийва вино. Лицето му постоянно беше зачервено. Сигурно от това. Баязид си падаше калпазанин. От дете беше сприхав и завиждаше на всичките си братя, ала най-много на най-близкия по години до него Селим. Даже го мразеше. Колко пъти му беше размахвал юмрук:

– Умри! Умри!

Когато дойде ред да има робини, този път Баязид викна подир отдалечаващия се батко:

-Ще видиш ти! Някой ден ще те убия! Ще ти разпръсна мършата по цялата земя!

След малко на терасата дойдоха Хюрем, Мерзука и двете придворни, така че семейният списък се попълни.

Известно време фамилията застина неподвижно под лъчите на слънцето, потопили морето в огньове – бяха наистина една внушителна картина на могъщество и великолепие.