– Моето име е Михримах – каза момичето до нея. – Слънце и луна. Нощ и ден, черно и бяло, светлина и мрак... Цял куп значения все от този порядък. А за теб... Чакай да видим! – почеса се с пръст по брадичката. – Чакай да видим! Ха, открих го! – възкликна накрая.

Взе в длани ръцете на Сесилия и обяви:

– Нурбану! Нека твоето име, сестрице, да бъде Нурбану! Хюрем изръкопляска от възхищение.

– Нурбану! Наистина красиво име!

Сесилия, ни жива, ни умряла, се опита да го повтори, като го надроби на срички:

– Нур-ба-ну...

– Да, скъпа! Сесилия ще си остане дълбоко в теб, но отсега нататък вече всеки гражданин на Османската империя ще те нарича Нурбану. Пътят към щастието ти е отворен, знам го.

– Нурбану? Какво означава? И в моето име ли има заложен толкова красив смисъл, както и в твоето?

– Даже още по-красив, много специален! – изчурулика Михримах. Нурбану означава кралица, която разпръсква сиянието на Господ.

Михримах и Нурбану разглеждаха копринените платове, които бяха донесли шивачите, когато известиха:

– Пристигна Майстор Синан!

– Кой е този Майстор Синан? – попита момичето.

– Строител. Баща ми го обяви за главен архитект. Но аз го наричат другояче.

– Какво? Ти всекиго ли прекръщаваш така, Михримах?

Заляха се от смях. Залято от него прозвуча и името, което Михримах беше дала на Майстор Синан.

Нурбану усвояваше турския език невероятно бързо. Наистина допускаше комични грешки, които ги разсмиваха, но тя не се сърдеше. Хюрем я накара да седне пред нея и взе да й разказва:

– Аз бях същата. Започнех ли да говоря, султанът се превиваше от смях. Но аз пък непрекъснато се смеех на неговите грешки, щом говореше на руски.

Момичето направо се изуми:

– Как така? Вие смеели сте на султан? Той не ядосва ли?

– За какво да се ядосва?

Нурбану ококори широко очи:

– При нас – сърдят. На краля смееш – не! Само посмял смееш – и главата – къххх!

И за да подкрепи думите си, показа с пръст как й прерязват шията, с което накара Хюрем и Михримах да се заливат дълго време от смях.

– Ти нас не ни гледай! – пошепна й Михримах. – И у нас главата -Шъххх! На падишаха не можеш да се присмиваш. Татко бил влюбен в мама, затова не се е ядосвал.

Майстор Синан влезе в стаята на Михримах с цял топ навита на руло хартия под мишница. Отбиваше се при нея има-няма по три, а понякога и по четири пъти на месец. Струваше му се, че е сън, страхуваше се да не се събуди. Беше се примирил да живее с нея, но без нея. Единствените му опасения бяха след женитбата този, който щеше да й стане съпруг, да не му попречи. Даже по време на един от разговорите им той между другото сподели това и с принцеса Михримах.

– Какво искате да кажете, Синан ага?

– Това, което искам да кажа, е, че като удари часът на женитбата, думата вече няма да имат майка ви и татко ви, а съпругът.

– Коя дума?

– Ще става това, което каже съпругът. Ако не разреши да идвам, няма да мога да ви виждам.

– Рюстем ли? – изсмя се Михримах. – Рюстем ли ще ми казва какво трябва да правя и какво – не!

– Разбира се! Така е редно. Щом е ваш съпруг.

– Грешно сте си втълпили, ага – твърдо се противопостави Михримах. – В нашия договор не е записано така. Като се е оженил, не значи, че ще се отнася с нас като с робиня. Да не би вие така да постъпвате. Смятате, че трябва да се държите с жените като с робини ли?

Синан се изруга наум: „По дяволите!“ Защо ли подхвана тази тема? От дума на дума стигна и дотук. Това беше единствената тема, по която не беше говорил, нямаше да говори и не можеше да говори. Жените, нямаше как да й каже: „Нима след теб ще виждам други жени, та да им заповядвам и да се отнасям с тях като с робини!“. Значи Михримах си мислеше, че той си има жени.

Добре че не продължи с тази тема.

– Не, ага, не! – отсече тя. – Сключваме брак, но не приемаме диктата. Ще влизате и излизате от дома ми и след сватбата. Имаме да обсъждаме много неща. Искаме да ви поръчаме още много работи. Да не говорим повече, става ли?

Това беше разведрило малко Синан, но от друга страна, си казваше „Онзи човек не гледа с добро око. Същинска черна овца. Изглежда, по нататък ще си покаже номерата“.

Само за девет-десет минути разговор с Михримах – и цялата му умора изчезваше. След като султан Сюлейман го обяви за главен архитект, не му оставаше време да се почеше по главата. Денят не му стигаше за нарежданията на султан Сюлейман, от една страна, а от друга за заповедта на Хюрем ханъм строежът на банята до „Айя София" да приключи в най-скоро време. Но никога не се оплакваше от тази претовареност. С изключение на кубето за банята. То изобщо не се покриваше с изчисленията. Толкова красиво излизаше на чертеж, пресмяташе статиката и баланса му така, както се беше научил от големите майстори, преценяваше отново и отново, общо и поотделно якостта, тежестта, дори ъглите на камъните, които щеше да използва, но въпреки това все не можеше да затвори дупката на върха. Ако не беше предложена баня с градено от камъни кубе, тези неволи нямаше да му се стоварят върху главата. Но инатът си е инат! Банята на Хюрем султан щеше да е единствената за всички времена баня с иззидано каменно кубе. Точно заради това сега беше заложил и ум, и мисъл в камъните, в разходите, в изчисленията. Само усмивката на Михримах, нейните въпроси, интересът й – всъщност хубостта й – го караха да забрави и умора, и проблемите.

Така един ден, например, тя се загледа в престилката му отпред и се разсмя.

– Неприлично ли ще е да попитам моята принцеса защо се разсмя?

– Гледам тази ваша торба отпред. Никога не е празна.

– Зидарите са така, принцесо! В големия джоб на престилката, носят комплекта с инструментите. И каменоделците, и зидари в Европа си слагат такива кожени престилки с разделения, видях го по едно време на походите ни там.

– Комплект ли? Какво е това?

– Инструментите, които строителят използва, докато иззижда стените.

– Какво представляват, ще ми ги покажете ли?

С шумно дрънчене Синан извади от джоба целия комплект и ги нареди внимателно върху масата.

– Това какво е?

Михримах взе нещото с двата остри края и се опита да ги разтвори.

– Пергел.

– За какво служи?

– Да се очертават окръжности. Ако желаете, ще ви покажа как се използва.

Взе инструмента, който му подаде тя, постави едното му рамо в определена точка, другото го остави свободно и завъртя бавно между пръстите си малката топка на върха, където се събираха.

– Ето така. Видяхте ли?

Пред фигурата на моментално появилата се върху хартията окръжност тя оживено попита:

– Мога ли и аз да го направя?

– Разбира се, че ще го направите.

Синан наблюдаваше с умиление как се стараеше с несвойствени движения да върти пергела, без да му повдига рамената.

– Видяхте ли, ето че става! – поощри я той.

– Като че ли не успяхме да го изпипаме така равномерно като вас. Ами това какво е?

– Клин.

– За бога, Майстор Синан! Не ни залъгвайте! Как ще е клин? Това е дебел грамаден пирон.

– Така го наричат зидарите, принцесо. Тази, плоската част, се допира към камъка, с чука започват да удрят по топката отзад, удрят ли, удрят... така дялкат камъка.

И този ден, щом зърна Михримах пред себе си, Синан забрави всякаква умора. При нея имаше още едно момиче. Виждаше го за пръв път. Докато придворните му помагаха да извади рулата със скиците от подмишниците му, без да се развият, забеляза, че то го гледа с най-голямо внимание. И то беше много красиво. Но явно по-малко на години от Михримах.

– Нурбану! – посочи я Михримах. – Моята сестра.

– Сестра ли?

Нурбану се засмя.

– Да, да! Много обикна мен тази сестра. Истинско име е Сесилия Бафо, моя сестра казва Нур-ба-ну. И Сесилия много обича Нур-ба-ну.

Чуруликащото говорене на момичето и разделянето на думите на срички разсмя и тримата.

– Скиците ли донесохте, Майстор Синан? – попита Михримах.

Майсторът разгъна едно от рулата върху масата.

– Ето така ще изглежда главното кубе – показа го той.

Гласът му прозвуча така, сякаш вече наистина строеше кубето.

– От четирите страни ще се издигат по две изящни минарета.

– Стените ще издържат ли тежестта на кубето?

Синан не отговори – той просто чезнеше в сините очи на своята тайна любов.

– Тежестта! – повтори тихо отново Михримах. – Стените ще я издържат ли?

Нурбану не разбираше целия им разговор, но очите й шареха между Синан и Михримах. От време на време хвърляше по един поглед и към скицата върху хартията.

– Тогава, когато си говорехме с вас, тоест с Дилруба, стана въпрос за „Айя София“.

– Какво беше? Не мога да се сетя.

„Разбира се, че няма да се сетиш – си рече Синан. – От къде на къде ще знаеш, че когато каза „Жалко, някой ден това кубе ще се срине", аз се заклех. Заклех се да изградя такива подпори за кубето на „Айя София“ че и след хиляда години то да не мръдне. Откъде ще знаеш, че за кубето на Дилруба смятах и изчислявах месеци, години наред“.

– По краищата ще ги поставя на подпори – каза, прокарвайки ръка по скицата. – Вижте, от трите страни ще има половинки кубета. Тук, тук и тук. Те ще разпределят тежестта на главното кубе по стените А двете минарета ще изпълняват ролята на колони.

– Не ми се сърдете, Майстор Синан, не ми е ясно, естествено. Но съм убедена, че ще направите най-доброто. Да се молим и вашето творени да просъществува хиляди години...

– Ще съществува! – прекъсна я Синан, без да откъсва очи от нейните. – Хиляди години ще си стои там, където е сътворено.

– Избрахте ли мястото за джамията?

– Почти. Ще бъде точно срещу вас. Щом излезете в градината на двореца, тя ще ви гледа. Но има един въпрос, който все още не мога да разреша.