СУЛТАНАТЪТ НА ЖЕНИТЕ

МИХРИМАХ: ДЪЩЕРЯТА НА НАЛОЖНИЦАТА

ДЕМЕТ АЛТЪНЙЕЛЕКЛИОГЛУ

Страстта на Хюрем, могъществото на Сюлейман, в плен на невинността

Михримах е тъжната и красива дъщеря на Сюлейман Великолепни и на голямата му любов – московската наложница Хюрем. Животът й сред блясъка на двореца е белязан с могъщество и любов. Но край нея се разиграват и сцени на смърт, в сенките дебнат платени убийци. В тайните летописи на един от най-значителните периоди на Османската империя са втъкани отчаяните, тревожни трепети на едно невинно сърце, което не може да приеме, че за да живее, трябва да убива.

Ужасната тайна, заради която Михримах е принудена да се омъжи за съпруг без достойнства, е потулена в споразумението между нея и Хюрем. Дъщерята на толкова могъща майка и на толкова волеви и страстен баща, внучка на Хафза и тайната любов на Синан става съпруга на Рюстем срещу твърде висока цена. Вече нито бойните кораби на Хайрадин паша, нито устремените към небето кубета на Майстор Синан могат да бъдат възнаградени с усмивката на сломената принцеса.

Разпознаване, корекция и форматиране:

Март 1522 г.

Денят отдавна се сля с нощта. Османската столица спеше, притихнала под покрова на звездите. Студът вледеняваше дъха, звездите трептяха така, като че ли всеки миг щяха да се отронят от небето. През целия ден думкаха тъпани, гръмогласни глашатаи оповестяваха радостната вест навред из османската държава.

Всички бяха наизлезли по улиците, честваше се щастливото за султана и новата му хасеки1 събитие. С настъпването на нощта трябваше да се разотидат. Никой не се престрашаваше да остане навън в такъв студ. Бурната радост на османската династия се претопи в шушукането по къщите на нейните поданици.

Три загърнати в черни дрипи жени още седяха на улицата. Нощният студ не беше угасил вътрешния им плам. На завет, до зида на една съборетина, гореше огън. С доближени, наведени напред глави, прегърнати през рамо, те се въртяха край кладата безспир. Движенията им наподобяваха ритуален танц. Лицата им не можеха да се видят от допрените им глави и вторачените в огъня очи. Силуетите им се гърчеха върху отсрещните, някога изографисани, сега изкъртени стени като някакви гигантски сенки. Едната започна да мърмори текста на тайнствена молитва.

Постепенно гласът й набираше сила, не след дълго се извиси до крясъци.

– Ела! – разнесе се нейният вик.

– Минонка! Демоне над всички демони! – прошепна другата.

– Демоне на черното, червеното и лилавото! – провикна се третата.

После и трите закрещяха в един глас:

– Кажи ни нещо за момиченцето!

– Ще има ли дълъг живот?

– Щастлив или злочест? Колко? Колко?

– Кажи ни! Кажи, Господарю на демоните!

Заплашителният танц покрай огъня набираше скорост. Още и още. Набиваха пети в замръзналата земя. Внезапно и трите викнаха едновременно, с вдигнати нагоре ръце:

– Минонкааа!

Точно в този миг качулките им се приплъзнаха от главите и се показаха три грозни, мръсни лица с убийствени погледи. Двете жени седнаха на земята край огъня, а третата остана права, с вдигнати нагоре ръце, с разперени пръсти, посегнали сякаш да пробият мразовитата нощ. Залюшка глава настрани и започна да мълви някакви непонятни слова. Огънят се отразяваше в очите й и ги превръщаше в алени факли върху позеленялото й лице.

– Кажи! – замоли се тя. – Предскажи й бъдещето!

Другите две, които досега издаваха звуци, наподобяващи хленч между отделни ридания, този път промениха тона и подхванаха нещо като песен.

Изправената жена протегна ръка напред в мрака, сякаш искаше да сграбчи едната от тях.

– Предателство! – изсвистя. – Таааам!

Не беше вече човешки глас, а нещо съвсем друго. Змийско съскане.

Сочеше някъде напред, далече пред тях, към ощастливения дворец на султан Сюлейман.

Двете седнали на земята жени се понадигнаха на колене, като че ли искаха да прегърнат изправената си дружка.

– Говори, Минонка! Предскажи й бъдещето!

Внезапният писък на изправената раздра нощта и студа:

– Скорпиони! Стоножки! С хиляди! С хиляди! Аууу...

Тя се свлече под черната си мантия на земята.

Другите две замръзнаха по местата си така, както стояха на колене.

– Да не умря? – попита едната.

– Да не я уби Демонът? – промълви другата.

Изпод разперената по земята черна мантия се подаде отвратително, посипано с циреи лице. Отначало се ухили лекичко. Последва лудешки смях. Погледна ги с ледени очи без зеници. И направи нещо съвсем неочаквано. Задави се в ридания вещицата, разплака се, а гласът й – като на змия.

– Кръв! После – кръв! Предателство! И пак кръв!

Риданията й прераснаха във вой, а воят й увисна в сковаващия студ.

Черен облак покри луната.

ПЪРВА ЧАСТ

ДВОРЕЦЪТ АЛКАЗАР

Севиля – Испания, 1528 г.

Препаската за сабята се спускаше косо от дясното рамо през гърдите до талията му, а сабята подрънкваше в такт с острозъбите шпори на високите му ботуши. На всяка крачка забученото на голямата широкопола шапка пауново перо трептеше, следваше го разлюляната като от вятър червена пелерина, прикрепена на лявото рамо откъм гърба.

На групи, на групи по дългата галерия на двореца Алказар прииждаха и си шушукаха жени, очите им жадно следяха мъжа с напетия вървеж. В един момент разговорите се изместиха от клюките за разюзданите похотливи нощи на краля към човека, чиято физиономия не виждаха отблизо, но забелязваха красотата му.

Гербът на папата с двата ключа – жълтият и белият, кръстосани на дрехата пред гърдите, издаваше, че е пратеник на Рим. Лявата му ръка лежеше върху ръкохватката на сабята, която ту се подаваше, ту се скриваше под пелерината. Значи непознатият не беше свещеник.

– По-добре! – промърмори жената, чиито гърди без малко щяха да изскочат от деколтето й. – Поне има надежда да го вкараме в леглото си. Която е по-ловка!

Останалите жени се разсмяха, криейки уста зад копринените си кърпички.

Една от тях размаха огромното си ветрило и излезе напред, за да му се набие на очи.

– Ясно е в чии обятия ще бъда тази нощ! Бъдете сигурни, че няма да го оставя на нито една от вас!

– Ако кралицата ти го отстъпи! – засмя се доближилата се до нея приятелка.

Непознатият стигна вече до огромните двукрили двери в дъното на галерията, когато измежду колоните изскочи кралският церемониал-майстор.

Крилата на дверите бяха толкова тежки, че можеха да ги отварят само двамата прислужници, и когато сега ги изтеглиха на две страни, церемониалмайсторът закърши бедра в тесните си панталони и му пошушна:

– Само не забравяйте да го приветствате!

През отвора на вратата ведно с топлия въздух нахълтаха гласовете на мъже и жени. Строените от двете страни стражи вдигнаха и надуха едновременно дълги медни тромбони. Раздиращите им звуци заляха всичко навред. Щом замлъкнаха, церемониалмайсторът се втурна към прага, опъна десния крак напред, наведе се почти до земята и викна с женствен глас:

– Кралят на Испания и Германия, на Холандия и Белгия, на Сицилия и Неапол, ерцхерцогът на Австрия, свещеният наследник и пазител на Великия Рим – император Карлос2!

Тромбоните отново прогърмяха.

Чужденецът процеди през устни едно „Аха!“, но заради тътена на тромбоните любопитната дворцова навалица от двете му страни не чу саркастичното възклицание. „Император на ботушите ми, дезертьор от бойните полета!“ – промърмори под носа си и тръгна към седналия на високия си трон в другия край на залата Карлос.